ТРАКИЙСКИ РЕКВИЕМ
Не слагам пръст във рана, току – що заздравяла.
Не ми се тръгва с вик “ НА НОЖ“ към Бялото море,
ала душата ме седи пред Гюмюрджина бяла
и българските гробища край Одрин и Фере.
Оплаква ги Марица,оплаква ги и Арда,
но те лежат в треви и брош – ни китка, ни венци.
И вее оня вятър, със черен бяс подкарал
печалните кервани тракийски бежанци.
Те – живи и нещастни, си найдоха Родина.
Оряха сънем, жънаха насън край Булаир,
но мъртвите останаха край бяла Гюмюрджина
и пръснати по бойните полета… Спете в мир!
От царя сте забравени, от Господ сте простени
и уж безименни лежите в чужда равнина,
но белите джамии на Одрин са градени
от камъните с вашите надгробни имена.
И аз разбирам, че душата ми е пределена-
едната в мен, но другата е там – в треви и брош,
че южната ни граница е кървавочервена,
защото е чертана не с молив, а със нож.
Ивайло Балабанов“
