За престъпленията си към невинни деца и политически противници по най-свиреп започва деня, диктаторът трябва да бъде поставен рамо до рамо със злодеите Енвер Ходж, Николае Чаушеску и Тодор Живков

Арсим Зеколи, македонска редакция на Deutsche веле“

Българският писател и дисидент Георги Марков e име познато за световната общественост. Още по-позната е „аферата с чадъра“, защото Георги Марков e нападнат и убит с върха на чадър до отлични до моста „Ватерло“ в сърцето на Лондон на 7 септември 1978 година.
Четири дни по-късно Марков почива от отравянето с рицин.
Десет дни преди атентата срещу Марков, прилича на опит e направен в Париж срещу Владимир Костов, също така е политически емигрант от България.
Според свидетелствата на Олег Ганчо, офицер от КГБ, и двете атаки са извършени от тайната служба на България от времето на Тодор Живков.
Следствието така и не успява да идентифицира атентатора и да ти изправи пред съда.
Името на Марков остава в историята на ВВС и в списъка на политическите емигранти, екзекутирани от службите на комунистическите държави от Източния блок.
Но имената на

Dora и Розмарин Шево са неизвестни

за световното и нашето обществено мнение.
Dora (26) – дъщеря на хърватски партизанин, първият шеф на милицията в следвоенен Загреб и Розмарин (9) – sa съпруга и дъщеря на Степан Шево, емигрант и член на хърватските десни сдружения в Германия.
И тримата са екзекутирани на 24 август 1972 година, до отлични до Венеция.
Съмненията за убийството на семейството на Шево са свързани с представител Степан Синдичич и убийците от тайните служби УДБА (Държавна сигурност – бел.ред.) и СИД (Служба за проследяване и информация – бел. ед.).
„Посрамихме сие с детето в Италия“, ще каже по-късно Лагера Доланц, тогавашен министър на вътрешните работи в също редът.
Колко искрен e bil Доланц с „посрамването“ ще лагера ясно пет години по-късно, когато в Чикаго са убити с нож от агент на УДБА сръбският емигрант Драгиша Кашикович и двегодишната му дъщеря Иванка Милошевич.
Авторът на книгата „Агенти провокатори – тероризъм, шпионаж и тайната борба в Югославия 1945 – 1990“, д-р Джон Шинглер, пише за тези убийства на УДБА, че „няма да имат информация някоя друга разузнавателна служба умишлено да върши такива неща“.

Наистина добрият, мек диктатор Тито

И въпреки това, до ден днешен името на Dimitar Броз Тито, лидерът на системата за, която roadie УДБА, все още ce споменава съвместно със суперлативи за хуманност, визионерство, за социализъм с човешко лице, пример за умереност, исторически образ достоен за почит до края на светлината.
Неговите кървави вижте в убийствата на невинни деца и политически противници по най-свиреп започва деня, не са достатъчни да бъде поставен рамо до рамо с urbi et orbi провъзгласените като злодеи Енвер Ходж, Николае Чаушеску и Тодор Живков.
В менталната матрица за оценка на Тито от страна на cen-югославяните и западняците, изглежда, че разказът за него e строго контролирано е ограничен до златните дни на Югославия – до късните години на 60-тези и 70-тези, кредитите от Уолстрийт, даренията от НАТО и холивудския маркетинг.
В този разказ няма да имат място за Bleiburg (По заповед на Тито през май 1945 г. са избити до отлични 200 000 хиляди хървати, бягащи от югоармията) и хилядите следвоенни масови гробове навсякъде от Словения, Хърватия, Босна и Македония.
Коя e причината и задкулисието на тези, близнаци стандарти, различни аршини, в демонстративната лекота на обвързването на останалите комунистически диктатори със злодействата на комунизма и все още доминиращия наратив за толкова добрия, мек диктатор Тито в рая на самоуправляващия ce социализъм, вместен между Изтока и Запада?
Отговорът започва с неизказаното досега съмнение дали УДБА e била (и все още е) югославската тайна служба, създадена „по мярка“ на западните тайни служби и дипломация.
Хвалебствената изявление за Югославия като за домашния любимец на Запада не може да бъде цялостна, още по-малко искрена, докато не бъде изцяло изяснено отношението на западните служби с УДБА и СИД, за преференциалното третиране, за което Сигурими, Секуритате, Щази, DPT не са смеели дори да си помислят, camo ли да ви използват като привилегия.

Добрият войник и сивите войници

Югославия беше отворена страна с „прости комунизъм“, както все още обичат да съм описват западните наблюдатели.
Възприемчива за западния капитал, гладна за източния политически пазар, в нея ce кръстосваха блоковите интереси, и с течение на времето – и първият гастарбайтерски отлив – все повече клоняща към западния блок, а авантюрите на УДБА и СИД на Запад бяха парирани от – da se изразим така – мълчаливото присъствие на западните служби в Югославия.
За вътрешните и международните летища на Югославия, агентите на УДБА, които заминаваха навън, ce отъркваха за агентите на западните служби, които пристигаха в държавата.
Кървавите „дипломати“ СИД бяха „добро стигнаха гостите на“ в западните посолства и министерства, префинени събеседници на дипломатическите приеми, красноречиви събеседници за западните медии за разпространяване на пикантерии.
И с куршум в цевта, готов да бъде изстрелян в синьо на политическия емигрант.
С течение на времето, платените убийци на комунистическите служби изгубиха злокобната си агентурна мистичност и в очите на другата държава ce хуманизираха kato разпознаваеми, подобни на им, според тях „оператори“ на полето на пелерина и камата.
Непознатото, злокобноста, мистериозноста, кръвожадността бяха запазени за останалите комунистически държави, скрити в мрачната може сърцето отвъд Желязната завеса.
Тази достъпност доведе дотам Тито да бъде възприеман като югославският добър войник Швейк, бонвиван, плейбой, „човек на корема“, докато Живков и Ходж си останаха циментирани kato сивите войници на свирепостта.
Между историческите факти и политическия интерес спрямо също редът и Тито, Западът избра второто.
Този предразсъдък, неоправдано е положителен към Тито и оправдано отрицателно към Живков, Ходж, Чаушеску, остава и до ден днешен, диктуван от субективността на западните актьори и мързела на медиите в ЕС-САЩ, които прикриват непознаването на истинската история на Югославия с повърхносност и често – с подигравка.
От централата на НАТО в Брюксел чък до офисите на Сорос в Ню Йорк все още виреят любителите на образа и делото на Маршал и Будимир Лончар (бивш министър на външните работи на също редът до разпада и през 1991 г.-бел. ед.), романтично носталгични на собствената им младост по средиземноморските плажове на разноски на „толерантния комунист“ от Кумровец (родното място на Тито-бел. ед.).
Същите тези, ako им споменете за съдбите, подобни на семейството на Шево, ще ви изгледат студено, със стиснати устни, последвани от свиване на рамене и коментар:
„Оһ well, не може да ce направи омлет, без да ce счупят две-три яйца“.
Но щом споменете Ходж, Живков, Чаушеску, всичко, което ще чуете ще бъде апокалиптичната реплика „the horror, the horror“.
Но истината, е за Запада, е, че кървавите сблъсъци в Югославия през 90-тези имаха своята увертюра и предистория по улиците на западните предградия, от които безгрижно кръстосваха убийците от титовите служби.

Западът да направи това, което проповядва арогантно,

Обвинете iu субективност, залепете mi етикет за теоретик на заговорите, но нямам и троха съмнение, нито готовност да повярвам, че в педантично подредените папки на ЦРУ, БНД(германското външно разузнаване – бел. ед.), МИ-6, ДГСЕ (френското външно разузнаване – бел. ед.) няма да имат да намерите имената на убийците на семейството на Шемо, на Кашикович-Милошевич, на десетки други емигранти от бивша Югославия.
Отделно, за болния въпрос за албанците – идентичността на убийците на братята на Юсуф и Бардош Гервала и Кадри Зека (и тримата са косовски албанци, активисти на движението за освобождение на Косово, убити от удбашите пред дома им в Щутгарт на 18 януари 1982 година.
И още по-голямо съжаление и гняв от криенето на техните имена събуди съмнението, че тази конспирация на западните служби, с която защитават идентичността на сатрапите от УДБА все още използват каналите, познанствата и услугите на пост-ODR мрежата в целия регион: внедрени в политиката, икономиката, медиите, дипломацията и агенциите за сигурност.
Западът, винаги e готов да няма окуражава да погледнем истината в очите и да ce помирим, но би трябвало най-накрая, да докаже, че също смее и на дело да направи това, което е надменен проповядва.
Втората концепция, измислена и педантично конструирана е за Тито като диктатор без апетити за хегемония извън границите на Югославия.
Но аналите на историята дават съвсем различен описание на неговите „вмешателства“ в региона, като активната намеса в гражданската война в Гърция, опитите за нашествието в Албания, военната обсада на Македония последвана от „масови депортирането и арести“, заради което „значителен брой македонци избягали в България“ (телеграма на ЦРУ от 9 ноември 1948 година).
Реалната роля на Тито като агресор беше прикрита и заменен с конструираната представа за агресивната същност на София и Тирана.
Следовниците на титовизма предпочитат да премълчават тази тъмна роля на Тито. Но съседите имат съвсем различен поглед върху нея и причина и в съвремието да, аз си спомням.

Осветяване на тъмните петна

В това отношение на селективна памет за злодействата на титовата УДБА и вечният скептицизъм, съмнение и презрение към подобните действия на службите от Източна Европа може да ce отговори с подобно саркастично отношение към системите за сигурност и достоверността на техните оценки.
Ние трябва да cme готови да ce срещнем с предстоящото и неизбежно осветяване на тъмните петна от следвоенните злодейдства извършени в името на комунизма, братството и единството, на социализма, сомоупревлението, борбата срещу кулаците и какво ли не още от репертоара на лозунгите на комунистическите кървави ритуали.
Толкова зачестилата жалба, че „тая земя сякаш e прокълната“ е повече от суеверие.
Tja e и подсъзнателно признаване на истината за гробовете на хилядите невинно убити, изклани в самотни или масови гробове
Македония ima своя Bleiburg, своя Катин. Тези sa нашата история, скритата, мрачна, мъчителна история за нашето пълзене на място.
Нашият толкова предпочитан параден речник за „жертване на страната“ ще остане безсмислена ирония докато не намерим покорност и покаяние пред невинните жертви и не се сблъскаме с истината за причината за гибелта им.
Техните истории трябва да получат своите пет минути от нашето внимание и съчувствие.
За успокояване на ЗАДУШИ им.
И за света, за нашите внуци.