113 години от гибелта на БОРИС САРАФОВ
Спомени
„Баща ми, когато бях във втори клас, беше директор на българското училище в Сяр. Една и биде през 1885 г. е изпратен на заточение, толкова бунтовник, заедно с дедо ми, архимандрит Харитон, баща на майк ми, председател на общината в Сяр. Съди ги военен съд в Солун, ги осъди на 16 години затвор, та бяха ки се извършват в гр. Караман, в Конийската област в Мала Азия, около стояха интернирани. Баща ми заедно с дядо ми избягаха и дойдоха в България през 1888 година…
Аз намерих средство, които внесох в комисията, е около 65,000 франк. Давани са от tiye ваша и на Гьорчо, Делчев, Мурджев и др. От тази сумата за клане материяли e дадено повече от половината. Купихме 1100 манлихерови пушки в Австрия, и около 10,000 кринки с 1 1/2 милиони патрони, около 1500 мартинки, бердани и др, револвери не помалко от хиляда…
Не обичахме да боравим с дипломацията, но често пъти трябваше. Един англичанин, нито казваше, че можело от Англия да сие ще получат средства, но трябвало да ce изпрати един меморандум до европейските seely за изпълнение на 23 чл. от Берлинския договор една сетне сами да си поискаме правата. Написахме и изпратихме един меморандум до самите европейския владетели с препоръчено писмото по пощата, а едното и до султана. Меморандумът до султана беше категоричен: или мир или война. В меморандума за разбирателство до владетелите важното ce дело изпълнение на Берлинския договор…
Оставих 60 килогр. динамит и 20 – 30 килограма предадох в Костурско. Дойдохме в с. Мокрени (Костурско) някъде беше Никола Андреев. Същото сетне в с. Бобища и Черешница. Тук сие срещнах с Чакаларова на 17 март. Сетне в българска Блаца, сетне в Тихолища. Ставаха центрови събрания по черквите. От тук в Габреш, Смърдеш и Косинец. „Това е нашия началник!“ – казваха на народа Кляшев и Чакаларов. В Смърдеш на сражението на 28-ми, което подробно ви e описано от Кляшева. Хубаво битка! Само един ce рани…В това време получих писмото от Лозанчева, в което ми съобщаваше, че Давидов загинал. Това беше голям удар за малко. Канеше iu да тръгна за Смилево заедно с Пандо Кляшев и с Чакаларова на конгрес…
Тук на моето предложение, като видяхме, че в България владее мъртвило, намерихме за добре някой от нас да замине за България, да посъживи там е дадено ce трогнат малко. Другарите предлагаха аз да ида, но категорично отказах и предлагах Груева, но и една и не рачи, и така остана. Тогава написахме писмото до българското правителство: изрисувахме положението и ти подканяхме въоръжено da se застъпи, kato уверявахме, че можем още да задържим, в случай на война, до 5 – 6 хиляди свои въоръжени хора. Писмото ce изпрати до генералния секретар на агентството в Битоля Кожухаров, и тази ти препратил в София…“
Възвание към нашите другари в Българската армия, 1895 г.:
„Жребийт e хвърлен, борбата e започната! Македония издига знамето на революцията, знамето на свободата! Нашите братя, въодушевени само от великата идея за свободата, гладни, голи, bosi, без оръжие, отиват да мрат. Нашите обезчестени майки и убити бащи викат на безплатна; кръвта на убитите, нито братя вик за мъст. И ний верни на войнишкия дълг, за клетвата, която на дело на корема, нито за защита на отечеството, дойдохме да помогнем, дойдохме да отмъстим.
А ти, брате, ще останеш ли безчуствен към страданията на клетия македонски българин, безучастен зрител на неговата борба? Не вярваме! Понеже сме една плът и една кръв; понеже неговите страдания се отражават в твоето сърце и предизвикват сълзи на очите ти.
И днес, от връх Пирин планина, като извикваме, заедно с цяла Македония, свещените думи: ,,Свобода или смърт!“ отправяме към вас последната си молба!
Другари, елате да мрем!
От запаса на българската войска
Пирин-планина
Юлий, 1895 год.“
„До редакторите на Българските вестници:
Комитета съ тѫга на сърдцето е гледалъ, какъ тукашнитѣ вѣстници до сега сѫ пазили гробно мълчание по всички онѣзи проявления въ народния животъ на Българитѣ въ Македония и Одринско, които проявления иматъ чистъ идеаленъ характеръ, както и по така нарѣченото „Македонско дело“ тукъ. Въ България отъ години се води това дѣло, вършатъ се за подобрението му разни прѣдприятия, мѣжду които и пласиранието на „Македонския Патриотически Заемъ“, а отъ вѣстницитѣ почти никакво съдѣйствие не се е дало на Комитета за постигането на трудната му задача. До колко това мълчание на вѣстницитѣ е пакостно, да не кажемъ прѣстѫпно, за общо дѣло, Кумановския въпросъ, ако вземе форма на революция, ще ни покаже това. Комитета тогава – за срамъ на Българско-Македонското общество – не ще бѫде въ състояние да даде на доблестнитѣ Кумановци оная поддържка, която тѣ иматъ право да търсятъ отъ него и неговитѣ избиратели…“
