Спасяването на българските войници в Охрид през есента на 1944г. във Втората световна война
/четиво за размисъл на македонците-сърбомани/
доц.д-р Петър Ненков
Спасяването на българските войници в Охрид от местното население през есента на 1944г. е един от малко известните, но драматични моменти от участието на България във Втората световна война .
През есента на 1944г. след победата в Яш- Кишиневската настъпателна операция , съветските войски от Трети Украински фронт се озоват на брега на Дунава . За да не бъде откъсната от останалите хитлеристки войски на континента, 400 хилядната армейска групировка “ Егея ”, под командването на генерал полковник Льор започва изтеглянето си от континентална Гърция и островите. След присъединяването на България към антинемската коалиция, немска армейска групировка оставя силни заслони на българо- югославската граница срещу настъпващите части от БА и по най-бързия начин продължава изтеглянето си . Превземайки на 8 октомври 1944г. Крива паланка , частите на Първа българска армия настъпват към силно укрепените немски позиции на върховете Страцин и Стражин . Немците разбират , че българите може да им отрежат пътя за отстъпление по магистралата Гевгели – Ниш и затова пренасочват своите части по пътя Битоля- Струга .
По това време частите от бившия български окупационен корпус, намиращи се в Македония и Южна Сърбия постъпват по различен начин . Прогермански настроените командири на 14 и 15 дивизии от 5 българска армия правят опити да преминат с войските си на страната на германците. 17-та и 29-та дивизии, раздирани от вътрешни противоречия се отправят на изток , към старата българска граница . Другите и най-вече гарнизонът в Прилеп решават да окажат съпротива на германците и да ги обезоръжат , когато преминат през града .
За тези драматични дни и нощи разказва Атанас Бояджиев. Израснал е в родолюбиво семейство, чийто корени водят началото си от известния поборник за народна свобода Атанас Тилев от Перущица. Баща му Димитър е завършил агрономство в Тулуза, Франция . Майка му Невена е завършила също агрономство в Братислава, Чехословакия . Дядо му е участвал във войните за национално обединение като фелдшер и е награден с орден за храброст и 60 декара земя в землището на село Драгаш войвода , Никополска община . Връщайки се назад, в миналото , Атанас Бояджиев с вълнение си спомня за своето детство, преминало на брега на Охридското езеро. Съдбата го отвежда там през 40 – те години заедно с цялото му семейство, тъй като баща му е назначен за околийски агроном на Охрид ….
Дни наред през есента на 1944-та се точат танкови и моторизирани немски колони през града на Самуил – Охрид . Немският комендант на града капитан 2 ранг Екехард Баумгартен прави всичко възможно, за да осигури безпрепятственото преминаване на немските войски през града и да ги снабди с провизии и гориво за машините
На 13 октомври на градския площад, край стария чинар спират колите на колоната, командвана от оберлейтенант Август Фогел. От една от колите плахо надничат 25 пленени български войници от 55 пехотен полк на 15 Битолска дивизия . Когато ги виждат местните жители зашепват помежду си : – ” Немците за заробили 25 наши момчета, българчета . Водят ги в Германия да им слугуват. Те са наши братя, наши синове.Като им писне на швабите да ги мъкнат , сигурно ще ги застрелят и ще хвърлят телесата им на орлите в албанските планини. Горките им майки , клетите !”
Такива сподавени приказки обхождат като мълния кварталите Вароша и Месокастро и предизвикват силно брожение сред жителите им. Набързо е нахвърлен импровизиран план за спасяването на българските войници. Няколко красиви местни девойки заговорват часовоя край ешелона и през това време охридчани наобикалят камиона с българите и тихо им казват да скочат от каросерията и да ги последват. Българите успяват да слязат незабелязано от камиона и да се шмугнат в тълпата. Охридчани им дават цивилни дрехи и скриват войнишките им униформи . Бягството на българите е открито едва при смяната на часовите. Даден е сигнал за тревога и из калдъръмените улици на града плъзват патрули , за да търсят по къщи и дюкяни , избягалите българи. Те питат местните жители : “ Никои ли не знае , къде са българите ? ” – на което получават малко странен за тях отговор : “ Кои българи ? Ние всички сме българи!”
Бягството на българските войници изнервя максимално немските офицери и те дават ултиматум на събраните спешно членове от общинския съвет до залез слънце да докарат укритите българи. В противен случай искат да им предоставят 25 евреи и комунисти за екзекуция. Общинарите им отговарят, че в града няма комунисти и евреи . Тогава немците им заявяват, че ще разстрелят тях или ще ги отведат със себе си като заложници. Бащата на Атанас , околийският агроном Димитър Бояджиев им казва , че избягалите войници може би са спасени от партизаните и че са се оттеглили от града, но немските офицери не му повярват. Тогава помощник кметът, бивш български офицер и участник в Първата световна война- Илия Коцарев им предлага да ги вземат за заложници, вместо избягалите български войници …. .
Глашатаи с барабани, немски автоматчици и преводачи тръгват из квартал Вароша , където немците са разбрали, че се крият бегълците и съобщават на висок глас, че ако до 21 часа не им бъдат предадени българите , квартала и съседните махали ще бъдат сринати до основи от артилерията . За целта е развърнат на огнева позиция минохвъргачен взвод, а противовъздушната батарея на пристанището обръща дулата си към града.
Местните хора със страх си шепнат, че ги чакат страшни часове през нощта, но са категорични : “ Градот ке загине , но българите нема да се дават !”Охридчани нема да станат издайници ! Напрежението нараства с всеки изминат час .
На другата сутрин, след като не успяват да сломят психически охридчани, немците им заповядват до 12 часа на обяд да донесат в комендантството 12 кг. злато. По половин килограм за всяка българска войнишка глава и по този начин ще откупят себе си и тях. Инак оръдията ще заговорят и от китния град няма да остане и помен .
От ранна утрин тръгват колони от жителите на града, които носят със сълзи на очи наполеони и алтъни, пафти и гривни, обици и верижки, брачни пръстени и халки . До обяд се събират около 10 кг., а повече злато у местите хора няма. Когато разбира, че не достигат два килограма, за да се изпълни нормата , поставена от хитлеристите, местният свещеник Тома, родом от Струга удря камбаната на църквата “ Свети Климент ” и понася подарения от двама братя, ктитори на катедралата огромен златен кръст С песен на уста той обиколил града, следван от разплакана процесия и пристигнал в комендантството, молейки се на Свети Климент да спаси града. Със златната църковна светиня нормата била достигната. Охрид бил спасен!!!
Немският комендант на града, силно впечатлен от себеотрицанието на охридчани, наредил златото да остане в общината. След войната комунистическата администрация на града по направения списък върнала на хората, златото . На следващата година семейство Бояджиеви напуснало града на Охридското езеро и се установило в Пловдив .
След войната, кметът на Охрид, Илия Коцарев, заради своето родолюбие е осъден на скалъпен съдебен процес от Титовата клика, заела властта в Македония и хвърлен в затвора, където ослепява.
Много години след тази покъртителна случка, на 23 септември 1967г. в белградския вестник “ Свет” излязла статия на Милан Йованович, който описал историята и направил странен философски анализ на жертвоготовността на охридчани .
По тази история у нас бе създаден филм “Спасението”, а писателят Серафим Северняк написа чудесната книга ”Охридска балада”. Аналогичен филм бе засниман и в съседна Македония под името: “Спасението на градот”, но дали под давлението на антибългарската клика на Тито, дали поради късата историческа памет, спасените войници във филма не са българи , а италианци!
През 70-те години ва миналия век у нас, казва г-н Бояджиев имало предаване по телевизията, което издирвало спасените от охридчани, български войници. Тогава много малко хора дошли на срещата . Днес само аз съм може би съм жив от свидетелите на тези драматични събития . Като дете два пъти се давих в Охридското езеро . През 1981г. посетих града, за да видя улицата и дома , в които премина моето детство . За моя най-голяма изненада всичко бе запазено, както тогава .
През 1995г. отново посетих Охрид. Не знам дали от силното вълнение при спомена или от напредналите ми години, но получих тежък инфаркт . Лежах един месец в местната болница и бях спасен от чудесния кардиолог, д-р Трайчо Стрезовски.
Атанас Бояджиев иска да бъде поставена паметна плоча на видно място в Охрид, която да напомня на поколенията за героичния жест на местните жители и се надява , че Министерството на външните работи ще му помогне в това благородно начинание . Смята да пише писмо и до кмета на Охрид, за да иска съдействието му. Според него друга подобна саможертва на град, заради български войници през Втората световна война няма . За съжаление, под влияние на сръбското шовинистично влияние, младите хора в Охрид не знаят нищо за тази драматична история .
