ПО ХЪЛМОВЕТЕ НА ОТМИНАЛОТО ВРЕМЕ
Полковник Никола Дренски – комендант на Охрид и командир на 55-ти Охридски полк, предпочита да сложи край на живота си, вместо да живее, като пленник на нацистите
Никола Дренски е роден на 19 юни 1898 година в град Дупница. През 1919 година завършва Военното училище в София. Служи в 32-ри пехотен Загорски полк, 70-и пехотен полк и 1-ви пехотен Софийски полк. През 1929 г. е назначен на служба в 14-и пехотен македонски полк, от 1931 г. служи в 12-и пограничен участък, а от 1934 г. е на служба в 34-и пехотен Троянски полк. През Втората световна война, в периода от 1942 до 1944 г. е комендант на град Охрид. От 11 септември 1943 година е назначен за командир на 55-и пехотен Охридски полк от състава на 15-та дивизия.
Малко преди 9 септември 1944 г. полковник Дренски получава заповед да изтегли подчинения му полк от Охрид и да се отправи за старата българска граница . На 7 септември рано сутринта той построява походната колана на полка и тръгват на път .
В спомените си полковник Дренски пише: „Малко преди площадчето при стария Охридски чинар, заблъскаха се големите дървени дворни врати на къщите, покрай които минавахме, и от всички домове заприиждаха хора, цели семейства.
Притокът беше неудържим. Някаква стихия постепенно се развихряше. Изненадани в първия момент, ние спряхме, но след това и да искахме, не можехме да продължим. Бяхме блокирани. От всички страни прииждаха хора и напираха особено от тесните, стръмни улички при Чинара и откъм Стружкия път, откъм гимназията, по насрещната посока край пощата…
Прииждаха все нови и нови вълни от по-далечните махали. Всички тичаха запъхтени и в надпревара, неспокойни, развълнувани, както никога не е било, цели семейства със старите и болни хора, с малките деца на ръце, жени, младежи…
Но … нямаше възторжения вик, както при среща, а сподавени стонове и възгласи „Златните…“, Милите…“, „Ох, нашите момчета, отиват си!“
И пак страшните непускащи прегръдки на болката от раздялата и рукнали сълзи на неизмерима мъка. Сподавените стонове вече не се въздържаха и потискаха. Болката се изля открито.
Никой не можеше да въздържа ни плач, ни сълзи. Ние бяхме вцепенени, смазани от безсилие. После у нас нещо се отприщи…
Сега виждахме истинската трагедия на целия народ, която беше неизмеримо по-дълбока и безнадеждна, отколкото ние я съзнавахме. И най-ужасното разбирахме пълното безсилие и безнадеждност на момента…
„На кого ни оставяте?“ Това беше запитването на всички. Нямаше и не можеше да има за нас по-страшен от този въпрос. Той ни притискаше като кошмар за цял живот. И всички се чувствахме неизмеримо виновни.
С тези хора ние бяхме изживели опиянението на щастието и радостта от свободата. Сега трябваше да бъдем смазани от раздялата и по-страшното – от онова неизвестното, което щеше да дойде след нея.
Някои от жените и момичетата бяха пребрадени с черни кърпи. Много от тях носеха стиски от здравец и стръкове чимшир и ни кичеха с тях. Отделни старици се вайкаха и нареждаха думи след думи, монотонно, напевно. Покрусата беше масова. Никой вече не правеше и усилие да въздържа горчивите сълзи…
Охридчани не изживяваха само трагедията на раздялата със свободата, но се очертаваше може би за поколения от мъченици ново, неизмеримо и непознато страдание… Но в този момент охридчани пак намериха сили да покажат, че няма за тях безнадеждност… Целуваха ни през сълзи, старите благославяха, а някои раздаваха подаръци тъкани домашни кърпи, ръчноплетени чорапи с цветни шарки и сърма, пешкири от тънко платно, груби кошули – всичко измъкнато набързо от старите домашни сандъци…
Постепенно заговорихме за неизбежното, което предстоеше. Опитвахме се да успокоим охридчани, като казвахме, че в града сме оставили много оръжие и храни за тях; че не се знае точно какво ще стане в бъдеще; че не е изключено пак да се върнем… Но народът знаеше от горчивия си многовековен опит, че му предстоят тежки изпитания и се готвеше да ги посрещне.
Беше минало повече от час. С мъка възстановихме колоната. Последни неудържими избухвания. Дълго следени от двете страни от неспокойно втурнали се тичащи хора, ние продължихме пътя си ”…
В една котловина по пътя за Битоля, на 9 септември 1944 полкът на полковник Дренски е обградена от немците . Виждайки, че всякаква съпротива е безсмислена и за да спаси войниците си от сигурна гибел, той ги освобождава от клетвата им. Призован от немците да се предаде, той се самоубива с пистолета на адютанта си. Погребан е в двора на една от църквите в Битоля.
