Вестник МАКЕДОНИЯ

Академик Сава Дацов и съдбата на Поморавието, Нишавско и Тимошко

Радой Пеев
в-к „Македония“, брой 19, 13 май 1998 г.

Сава Живков Дацов е роден в Зайчар в бедно българско семейство – чистокръвни българи. Баща му Живко бил градинар, а майка му Перка – домакиня. В Енциклопедичния речник на Лука Касъров от 1889 г., т. I, стр. 597, за Зайчар пише така: „Град в Сърбия, с чисто българско население, около 50 км югозападно от Видин. Има 3800 до 4000 жители – всички българи, с изключеине на малко власи и малцина преселници сърби… Тоя град е бил присъединен към Сърбия по настояване на Русия, след една буна в 1833 г.“

Сава Дацов в студията си: „Зайчар и неговото население“ – Периодично списание – 1884 (кн. VIII-IX), пише, че в Зайчар на български се говорело из улиците, дюгените, кръчмите, домовете, даже в училището и общинския съд. Ако някой пътник случайно попаднел на заседание на общинския съд, щял да си помисли, че се намира нейде в България. В общинския съд разискванията ставали на български език. Председателят на съда откривал заседанията на български. Разпитът на свидетелите, отговорите, дебатите, произнасянето на присъдите – всичко ставало на български език. Само вписването на присъдите ставало на официалния сръбски език. Учениците в клас били заставяни да говорят сръбски (доколкото знаели) само в присъствието на учителя. В останалото време разговорите и игрите ставали на български. Нещо повече – сръбските ученици, за да могат да другаруват и участват в игрите, научавали български. „Поради това – пише Димитър Маринов в своите „Спомени“ – основаното в Зайчар сръбско училище било закрито. Вместо да посърбят Зайчар и населението му, то побългарило сръбските ученици. Всички почнали да говорят български.“ Неслучайно за мото на студията си Сава Дацов слага: „Дор език живее, народ не умира.“

Българите от Зайчарски окръг били такива патриоти, че никога българин не взимал сръбкиня за жена. Дори две съседни села, намиращи се на 1/2 часа път едно от друго, не помнели случай на свадба със сръбкиня. И не само българин не взимал сръбкиня за жена, но и не давал своята дъщеря на сърбин. Ако в селото нямало мома, българинът се дигал, минавал границата с Княжество България и отивал във видинските села да си търси булка. И през ум не му минавало да вземе за жена сръбкиня.

По време на Сръбско-турската война (1876) Сава Дацов става доброволец в Българските отреди и участва в сраженията. Взема участие и в Сръбско-българската война (1885) и е награден със сребърен медал „Благодарното отечество – на своите храбри синове“.

През Първата световна война академик Сава Дацов изпраща на бойните полета пет доблестни синове.

През 1917 г. академик Сава Дацов става председател на Поморавския научен комитет, избран от моравската и тимошката емиграция в България. В този комитет влизали: академик Спас Вацов (родом от Пирот), проф. Кръстю Кръстев (Пирот), д-р Петър Зъбов (Пирот), Елисей Панов (Пирот), както и изтъкнати учени и общественици, писали трудове за Западните краища: Стилиян Чилингиров, проф. Атанас Иширков и Гавраил Занетов. Този комитет имал за задача да съживи националната свест на току-що освободените братя от Поморавието, Нишавско и Тимошко, като ги обгради с братски грижи и любов. Особено голямо съдействие на комитета оказвал майор Дървингов, който често ги викал на съвещание в Ниш, където се вземали важни решения от културен характер за тоя край. Принципът е бил: никакво насилие, никакво принуждение.

Изпитанията на този корав българин не престават и той подобно на праведния Йов след гибелта на синовете си, жена си загубва и дъщеря си Миличка – ученичка.

При атентат на Великия Четвъртък, 1925 г., в черквата „Св. Неделя“ Сава Дацов се измъкнал жив изпод развалините, но там останали зет му, запасният полковник Спас Жостов, племенникът му, запасният артилерийски майор Косю А. Дацов, и братовчед му – запасният генерал Станчо Радойков.

В благодарственото си слово по случай 70-годишния му юбиляй и 50-годишна обществена и кножовна дейност, проведено на 5.II.1928 г., Сава Дацов се обръща към младежта: „Да въздига в кумир България, да я боготвори, да я обича, да й служи честно и почтено до себеотрицание. Да скъпи и пази нейната свобода като зеницата на очите си. Да се гордее с името българин. Свършвам: ДА ЖИВЕЕ БЪЛГАРИЯ!“