Съдбите на българите от Ендживардарско – Иван Бабев в „Македонска голгота”
В книгата става въпрос за българи, истинските българи, дошли от древна Македония, от центъра на Солунската низина. Това са те, българите, които живеят в Бургаския край. Те са дошли тук не по собствено желание, а по стечение на обстоятелствата и вследствие на една изселническа спогодба между България и Гърция през 1924г. Това се е случило, след като те 30 години са се борили за своята свобода. „От Белото море – на Църното море“, казват самите те. За голямо съжаление това е станало с голяма мъка и докато бяха живи тези хора, те изпитваха огромна носталгия. Ставаха, и лягаха, и умираха с името на своя роден край на уста“, разказва още Бабев.
Иван Бабев е зам.председател на Македонското дружество „Тодор Александров“ – Несебър. 30 години той издирва и събира спомени и документи, с които да разкаже нерадостната съдба на своите предци – егейските българи. В над 700 страници са събрани съдбите на българи от Ендживардарско, прогонени от Егейска Македония и заселили се в Несебър и околността преди повече от сто години. „Македонска голгота“ е историята на онези, предпочели да напуснат родните места, но да отстоят, с цената на всичко, правото си на българско самоопределяне.
Ениджевардарско:
Ениджевардарско е слабо познат и ненапълно проучен български край. Това се дължи на отдалечеността му от централните български области, а днес и от географските граници на България. Намирайки се в далечната периферия на българското етническо пространство, този край заедно със Солунско, Верско, Кайлярско и Костурско са своеобразна южна граница и на европейското славянство. Най-ранните писмени сведения за тези изконни български краища са още от времето на ранното средновековие. Намираме ги в средновековните извори, свързани със заселването на славяните по тези земи и честите войни на племената сагудати и друговити срещу Византийската империя за владеенето на град Солун. След края на VII век съгласно византийските извори такива опити вече предприемат и заселилите се наблизо Куберови българи, с които Византия била принудена да се съобразява. Процесът на сливане на двата етноса, сходен с този в Дунавска България, значително се ускорил след IX век, когато части от този район отпадат от територията на Византия и са включени в пределите на средновековната българска държава.
Въпреки че в многовековното си съществуване населението от Ениджевардарския край през повечето време се е намирало под властта на византийските императори и османските султани, то е съхранило своя народен език, традиционна култура и чувството си за принадлежност към българската общност. Дългите векове на чуждо владичество и отдалечеността от българските държавни територии е консервирало в душевността и в наречието му такива реликти от старобългарския език, които ни пренасят във времето отпреди Йоан Екзарх. Това не е убягнало от погледа на първите изследвани, проучвали традиционната култура, бита и диалектите на населението в Южна Македония. Ето какво е отбелязал по този повод Ст. Романски в „Долновардарският говор“: „Долновардарската област малко е променила етническия си образ, известен от седмо столетие… Въпреки разместванията на българско население… към Солунското поле, тукашното население, общо взето, е запазило стария си характер.“
Намиращо се в Централните Балкани на един истински кръстопът, където са се преплитали различни културни влияния, в своята традиционна култура ениджевардарското население е съхранило и някои реликти, наследени от заварения народностен субстрат, които науката още не е изследвала. Някои от тях толкова дълбоко са се вкоренили в народната душевност и традициите на ениджевардарци, че биха коригирали формираните представи за далечното ни минало…
