ЕМАНУИЛ ПОПДИМИТРОВ, ЧОВЕКЪТ, КОЙТО ПРИНУДИ СЪРБИЯ ДА ПРИЗНАЕ БЪЛГАРСКОТО НАЦИОНАЛНО МАЛЦИНСТВО
След окупацията на Западните покрайнини (1920) Кралство на сърби, хървати и словенци, водено от сръбския крал Александър Караджорджевич, не признава съществуването на българи в Сърбия. Върху българите се упражнявал ужасен асимилационен натиск и непокорните били принуждавани да бягат в България или били малтретирани и дори стотина българи годишно били избивани. На 15 и 16 юни 1924 г. временният Върховен комитет за бежанците свиква в София първата конференция на бежанските дружества от Цариброд, Босилеград и Трънско. С това се поставят основите на една легална организация, която успява да включи в редовете си почти всички бежанци от Западните покрайнини, развивайки мащабна политическа дейност в България и Западна Европа. Организацията издава вестниците „Западни покрайнини“ и „Западно ехо“, имайки 68 дружества с над 3000 членове. Освен пропагандната си дейност за ревизия на Ньойския договор, организацията се грижи и за настаняване на бежанците от Западните покрайнини. Организацията постига най-значимите успехи под председателството на Емануил Попдимитров. На Петия конгрес на малцинствата, организиран от Обществото на народите през месец май 1929 г. в Женева, въпреки противодействието на югославската делегация да не бъде допуснат български представител в залата Емануил Попдимитров успява да се пребори за правото на съвещателен глас, запознавайки участниците в конгреса с положението на българите в Западните покрайнини. Попдимитров, като българин от Западните покрайнини, предоставя на делегатите карти и статистически данни за българския произход на населението от областта. Произнасяйки реч по темата за родния си край, и с подкрепата на руската, унгарската, еврейската и делегацията на испанските каталонци, успява да постигне значим успех – конгресът фактически признава съществуването на българско малцинство в Югославия, приемайки Върховния комитет за бежанците и Емануил Попдимитров в качеството му на председател за представители на българското малцинство в Югославия (факт, който Югославия и нейната дипломация упорито отказват да признаят). Благодарение на личните качества и заслуги на Емануил Попдимитров, Върховният комитет за бежанците се превръща в субект на международното право. На следващия ден на конгреса в Женева Емануил Попдимитров прави изложение за Западните покрайнини и пред провеждащия се паралелен конгрес на журналистите от европейските малцинства. Организира лични срещи и провежда разговори с редица видни политически фигури и журналисти. Международния успех на Емануил Попдимитров и ръководената от него организация подтиква външния министър на България, Атанас Буров, да повдигне въпроса за българското малцинство в Югославия пред Обществото на народите на 11 септември 1929 г. Впоследствие Върховният комитет за бежанците редовно е канен на европейските конгреси на малцинствата, като дори и когато организацията вече не съществува (след Деветнадесетомайския преврат), Емануил Попдимитров е канен в лично качество да присъства на форумите. През 1933 г. на такъв форум Попдимитров произнася бляскава реч в защита на правата на българите в Югославия. Издава книги за Западните покрайнини на немски и английски език. Под ръководството на Емануил Попдимитров към Върховния комитет на бежанците е създаден Научен институт „Западни покрайнини“, включващ 44 известни имена на българската наука и изкуство, като Стилиян Чилингиров, Тихомир Павлов, проф. Анастас Иширков, проф. Йордан Иванов, проф. Стефан Младенов, проф. Георги Генов, Александър Теодоров-Балан и други. Целите на института са да събира и опазва материали за българския характер на населението от Западните покрайнини. Емануил Попдимитров Попзахариев е български поет, философ, литературен критик, писател и общественик. Емануил Попдимитров е роден на 23 октомври 1885 година в село Груинци, Босилеградско. Завършва Кюстендилското педагогическо училище в 1904 г. В периода 1904 – 1906 г. е учител в селата Долни Коритен и Долна Лисина, Босилеградско. Като студент по философия (от 1906) е изключен от Софийския университет заради участие в освиркването на цар Фердинанд I при откриването на Народния театър на 3 януари 1907 г. Записва литература в Монпелие, Франция (1907). Завършва философия и литература във Фрибурския университет, Швейцария (1912). Учителства в Лом и Хасково (1912 – 1914). Участва в Първата световна война като преводач на Южния (Солунски) фронт, и в Главната квартира на армията в Кюстендил. След войната се установява в Кюстендил (до 1923), преподавайки френски език в Кюстендилската гимназия и философия във Висшия педагогически курс. През 1923 г. заедно със семейството си се установява в София. Частен доцент (1923 – 1943) в Катедрата по сравнително литературознание на Софийския университет.
(Димитър Анакиев)
.
