На 16 ноември 1907г. (3 ноември стар стил) в Гренобъл умира Константин Величков Петков АСЕН ВИДЕНОВ

Роден на 24 февруари 1855г. в Пазарджик. Завършва Цариградския лицей (1874). Учител по български и френски език, история и география в Пазарджик (1874-1876), председател на читалище „Възраждане“ в града. След Руско-турската освободителна война се завръща в Пазарджик. Избран за член, а след това за председател на Окръжния административен съвет в Пазарджик (1878) и народен представител в Областното събрание (1879-1885); директор на народното просвещение (1884-1885) в Източна Румелия. Следва право във Франция (окт. 1880- авг. 1881). Народен представител в IV обикновено Народно събрание (НС) (май 1886). По време на Стамболовото управление е политически емигрант във Флоренция, Италия (1887-1889), където следва живопис; преподавател по френски език в българските гимназии в Солун (1890-1891) и Цариград (1891-1892) и „доброволен изгнаник“ в Цариград (до 1894). Завръща се в България в началото на юни 1894. Избран за председател на бюрото на Народната партия и за народен представител в VIII обикновено НС. Назначаван е последователно за министьр на обществените сгради и съобщенията (1894), на народното просвещение (1894-1897), на търговията и земеделието (1897-1898). През 1898 минава към Прогресивно-либералната партия. Дипломатичен представител в Белград (1902-1904). По решение на правителството на Р. Петров е отзован от поста и преждевременно пенсиониран. Разочарован от обществено-политическата действителност и с разклатено здраве, К. Величков отново емигрира. Умира на път за Гренобъл; след 2г. костите му са пренесени в София. Действителен чл. на БКД (дн. БАН) (1884).

Обществената дейност на Константин Величков още от младежки години е свързана с културата и литературата. Едва 17-годишен, той превежда заедно с Г. Николов драмата на В. Юго „Лукреция Борджия“. В негов превод излиза Пушкиновата драма „Русалка“. Драмата на К. Величков „Невянка и Светослав“ е поставена на сцена през 1872; първото си стихотворение публикува през 1874 в сп. „Читалище“. След завършване на лицея Величков изнася публични сказки в родния си град, урежда театрални представления, в които е и актьор. Величков е един от радетелите и организаторите на гимнастическите дружества, избран е за член на техния Върховен комитет със седалище в Пловдив (1879). По същото време става и главен редактор на в. „Народний глас“. В Пловдив Величков развива усилена литературна дейност: пише драми, повести и разкази, статии, стихове и др. По негова инициатива с Иван Вазов съставят двутомна „Българска христоматия“ (1884), която за пръв път запознава читателите с редица от шедьоврите на европейските литератури; голяма част от преводите е дело на Величков. Участвува заедно с Вазов в редактирането (1881-1884) на сп. „Наука“; след спирането му двамата основават едно от първите чисто литературни издания в България – сп. „Зора“ (1885). Когато Вазов става редактор на сп. „Денница“, Величков му изпраща от Цариград първите 8 от „Писма от Рим“, стихотворения и литературно-критичната си студия за Л. Каравелов. Съставя 2 христоматии за началните и горните класове, които излизат през 1890 в Солун. Подготвя курс по всеобща история на литературата, отпечатан по-късно в Пазарджик. Особено плодотворен е периодът от лятото на 1891 до средата на 1892. когато се завръща в Цариград. Тук създава повечето от своите „Цариградски сонети“ и стихотворения за деца, довършва „Писма от Рим“, превежда Шекспировата драма „Макбет“ и Дантевата „Божествена комедия“, започва да пише спомените „В тъмница“. Редовно сътрудничи на литературните списания „Мисъл“, „Български преглед“, на сп. „Лъча“, редактирано от брат му Б. Величков. Основава сп. „Ученическа беседа“ (1900-1904), издава и редактира сп. „Летописи“ (1899-1905). По инициатива на Константин Величков се открива Държавното рисувално училище в София, учредява се Висш учебен съвет при Министерството на народното просвещение. Величков основава (1896) сп. „Училищен преглед“, създава закон за депозиране на 2 екземпляра от всички печатни произведения в Народната библиотека в София и Пловдив. Величков е един от основателите и почетен председател на Дружеството за поддържане на изкуството; съдействува за организиране на ученически библиотеки, читални и др. Владее френски, италиански и руски език и развива активна преводаческа дейност, воден от благородната идея да се разшири кръгозорът на българските читатели. Освен „Божествена комедия“ от Данте Алигиери Величков превежда творби на Софокъл, Теокрит, Хораций, Фр. Петрарка, Т. Тасо, Дж. Кардучи, Стекети, У. Шекспир, Молиер, X. Хайне, А. С. Пушкин, Н. А. Некрасов, Язиков и др. Изявява се и като литературен критик с творчески портрети на възрожденски писатели Георги С. Раковски, Васил Друмев, Петко Р. Славейков, Добри Войников, Григор Пърличев, Любен Каравелов и Христо Ботев; пише рецензии за произведения на Иван Вазов, Пейо Яворов, Антон Страшимиров, Кирил Христов, Елин Пелин, Цанко Церковски, Тр. Кунев и др. Величков създава и живописни творби. Негови картини притежават Националната художествена галерия, Софийската градска художествена галерия, художествени галерии в Пловдив, Пазарджик и частни лица.

Творчеството на Константин Величков е създавано в редките затишия между отговорни политически ангажименти, които е поемал, поради което то не е обемисто; много от книгите му са отпечатани след смъртта на автора. Личност с европейска ерудираност, Величков е по възрожденски неуморен ентусиаст в работата си за издигане на културното равнище на своите съотечественици. Драмите, които пише и превежда, а някои и сам поставя, имат за цел да повдигнат нивото на българския театър. Поезията на Величков и главно „Цариградски сонети“ се отличава с овладян лиризъм в изразяване на преживяванията, с доминиращ носталгичен тон в стиховете, посветени на отечеството; дори интимната му лирика е омекотена от благородната идея за извисяване и усъвършенствуване на човешката личност. Този мотив е характерен и за жизнерадостните му стихотворения за деца. Без да има особени постижения в драматургичните си произведения, Величков обогатява художествено поетичен български език благодарение най-вече на преводите си. Стилистиката на „В тьмница“ е синтез от умело преплитане на реалистично изображение на фактите с емоционално въздействащ лиризъм, което я отличава от познатите дотогава мемоарно-епически произведения за Априлското въстание. Величков е автор още и на „Възпоминания и впечатления от Цариград“, „Първата ми среща с Бенковски“, „Игнатиев и Бенковски“ и др. спомени. Повестите и разказите на Величков също имат свое място в българската литература. Макар и да носят белези на сантиментализъм, те привнасят нови моменти с проблематиката си и дават насоки за развитието на българската белетристика. „Писма от Рим“ е изключителна не само за времето на появата си книга. Тя и днес изумява с богатата културна ерудиция на автора, която определя познавателната й стойност, с вдъхновения тон, издигащ я сред постиженията на българската есеистика. Културните студии и портрети на Величков се характеризират с ерудираност и литературноестетическа взискателност към авторите, за които пише. В рецензиите си за някои по-млади творци Величков е повече благосклонен, воден от стремежа да поощри новопоявяващите се имена.

Псевдоними: Джовани Белтрафио, Един българин от Южна България, А. Коса, П. Минев, А. И., А. М., В. П., К. В., С., С. К.

На Константин Величков е наречено село Величково в Област Пазарджик, откъдето произхожда родът му. На негово име са наречени:

1. Булевард в централната част на София;

2. Станция на Софийското метро;

3. Математическата гимназия в Пазарджик;

4. Драматично-кукленият театър в Пазарджик.

Съчинения: Невянка и Светослав. Драма. 1874; Винчензо и Анджелина. Драма. 1882; Всеобща история на литературата. 1891; Таласъмът. 1893; Детска гусла. 1894; Писма от Рим. 1895; В тъмница. 1899; Цариградски сонети. 1899; В решителния момент. 1901; Добре дошли. 1902; Патриарх Евтимий. 1906; Чужда литература. 1914; Пет имена. 1929; Любен Каравелов. 1938; Майка. 1943; Пълно събрание на съчиненията на Константин Величков. С предговор и под редакцията на Ив. Вазов. В 9 т. 1911-15; Избрани произведения. В 1 т. 1955; Тъги и радости. Избр. произведения за деца и юноши. В 1 т. Под ред. на Г. Веселинов. 1957; Избрани произведения. В 2 т. Под ред. на Ст. Попвасилев и Ив. Сестримски. 1966; Цариградски сонети. В тъмница. Писма от Рим. Под ред. на Ив. Сестримски. 1980; Съчинения. В 5 т. Ред. Б. Делчев и др. С предг. от Ил. Тодоров. 1986-87г.