Kървавата гърцизация на Егейска Македония
С 11 години закъснение у нас излезе книгата „Житни поля, кървави хълмове“, която казва дълбоко крити истини за българите в Егейска Македония
Малко известен факт е, че известни фигури от българската история като Гоце Делчев, Христо Смирненски, Александър Станишев, Димитър Благоев, Антон Югов, Лазар Киселинчев и Васил Чекаларов са родени на територията на днешна Гърция. Нещо повече, те са от чисто български села и градове, част от Егейска Македония, която в началото на 20 в. е била с преобладаващо българско население.
Днес тази териория е част от Гърция, а българи почти няма или за тях изобщо не се говори. Българските политици и историци предпочитат да мълчат, а в същото време в Егейска Македония се появяват македонистки организации, които разясняват на населението „антично македонския“ му произход. При това положение беше приятна изненада на българския пазар да се появи наскоро преведената книга „Житни поля, кървави хълмове: преходи към националното в Гръцка Македония, 1870–1970” (ИК „Сиела“). Автор е гъркинята Анастасия Каракасиду, социален антрополог и професор в американския Уелсли колидж. Книгата има смелата задача да докаже, че националното съзнание на хората в Егейска Македония не винаги е било гръцко и, че ако днес е преобладаващо такова, то това е постигнато на цената на жестока асимилация, насилие и изопачаване на историята.
„Книгата доказва, че постепенната гърцизация на населението в Егейска Македония е отчасти естествена, но и отчасти насилствена. Това е голям пробив в гръцката наука, където тези факти обикновено се премълчават“, казва историкът доц. д-р Александър Николов, преводач на книгата. „Беше засегнато табуто, че това е изконна гръцка земя и колкото българи е имало там, те са били прогонени по силата на различни спогодби. А не се оказва точно така“, обяснява Николов и допълва, че става дума за едно население с меко казано спорна идентичност, което по силата на обстоятелствата е станало гръцко.
Книгата излиза на английски през 1997 г. и веднага бива преведена на македонски, за да послужи на Скопие в постоянната идеологическа борба с Гърция, която продължава и до днес. Не такава е обаче целта на Каракасиду. „Историята не ни е оставила една Македония, няма единна история, нито пък един единствен македонски народ, чието име и идентичност днес други се опитват да узурпират за себе си“, казва авторката. Нещо повече, никъде в книгата гръцката антроположка не говори за автономен македонски народ, който да е наследник на древните македонци на Александър Велики. Вместо това, тя не се стеснява от употребата на термина “българи” и “българско”, като се опира добросъвестно на изключително разнообразен документален и етнографски материал, събиран в продължение на години.
Логично, такава книга не се приема добре в Гърция. Под натиска на гръцкото Външно министерство „Житни поля, кървави хълмове“ е спряна от печат в английското издателство Оксфорд Юнивърсити Прес. Това предизвиква бурни протести и в крайна сметка, монографията е издадена в Чикаго Юнивърсити Прес. Междувременно Анастасия Каракасиду е подложена на заплахи за живота си и системен тормоз от страна на някои крайни гръцки националисти. Водещ атински журналист обвинява авторката в канибализъм и опит за разчленяване на гръцката нация. Жителите на Асирос – селището, което е в основата на антропологичното изследване на Каракасиду, излизат с отворено писмо, в което се разграничават от книгата, заявяват, че общината им никога не е била двуезична, и че те всички са „чисти гърци, 24 карата и по език, и по национално съзнание“.
Само няколко месеца преди това, много от хората в Асирос и региона признават пред Каракасиду българските си корени. Но и това не става лесно. Особено показателен е случаят с възрастната Пасхалина от село Амбаркьой, Кукушко. Първоначално тя разказва на Каракасиду как по време на Междусъюзническата война българската армия отвлякла сестра й и брат й. Пасхалина ги видяла отново едва след десетки години, в София, където имала нужда от преводач, за да ги разбира. В същото време в Гърция тя имала големи проблеми, хората я наричали „българката“, което я накарало дори да заведе дело в съда. Впоследствие обаче, когато Пасхалина е на смъртно легло, тя има нов разговор с Каракасиду, където разказва съвсем друга история. Оказва се, че Амбаркьой е било плячкосано не от българската, а от гръцката войска, защото е било изцяло българско. Затова семейството бяга и част от него остава в България. Когато след войната тя се връща заедно с баща си в стария си дом, той е опожарен. Това ги кара да се преместят в Асирос, където бащата се крие, за да не отиде в затвора, и малко по-късно умира. Пасхалина решава да стане гъркиня и да съди всеки, който я нарича българка. И така – до смъртния одър.
„Житни поля, кървави хълмове“ изобилства от подобни болезнени истини. И все пак, от българска гледна точка, някои позиции могат да бъдат поставени под въпрос. Каракасиду обвързва конфликтите в Егейска Македония с началото на т.нар. „македонска борба“, или борбата между гръцките андарти, ВМРО и турската власт за надмощие в региона в първото десетилетие на 20 в. Според антроположката дотогава „славянското население в района е нямало нито собствено национално самосъзнание, нито достатъчно ресурси, за да се консолидира самостоятелно срещу гръцката и българската доминация“. „Новите етикети на идентичност, които националните активисти се опитват да наложат върху християнското население на региона, разрушават досегашната ритуална и икономическа общност и създават дълбок социален разкол, който постепенно преминава в насилия и кръвопролитие“, пише Каракасиду. Дали обаче можем да приемем, че славяните в региона са били аморфна маса в началото на 20 в.? По този начин се пропускат значими прояви на българското национално съзнание като Илинденското въстание от 1903 г., което бушува и в Егейска Македония. Каракасиду пропуска и историческите свидетелства на много фигури от региона, които постоянно говорят за българи и българско население.
„Има хора в този регион, които и преди т.нар. „македонска борба“ са се изявили като българи, казва доц. Николов. Но не е истина и да се каже, че абсолютно всички са се били осъзнали като българи. Имаме и славяноезично, българоезично население, което още се преживява в общия контекст на православното, на т.нар. „руммилет“. Някои добиват и гръцка идентичност, нищо че майчиният им език е българския – това са „патриаршистите“, обяснява историкът. Нещата са сложни и трябва да има индивидуален подход – към район, селище, дори индивид. Затова книгата на г-жа Каракасиду е толкова ценна – тя дава снимка на един много сложен регион, където се преплитат преднационалното и формиращото се гръцко и българско национално съзнание, които влизат в конфликт. В крайна сметка, по силата на определени исторически обстоятелства, гръцката идентичност надделява, но Каракасиду е проследила този процес без да спестява нелицеприятни неща за гръцката политика“, смята Николов.
Наистина, Каракасиду говори за жестокостите на гръцката армия по време на войните, за забраната да се говори български и за строгите наказание за провинилите се, както и за кървавите методи на гръцките „борци за свобода“ в Егейска Македония. Но има и известни премълчавания. „Житни поля, кървави хълмове“ говори доста за „македонската борба“, но пропуска да спомене основния лозунг на гръцките четници – андартите, който е „вулгарос нами мини“ – българин да не остане! Този показателен лозунг е подет от гръцкия митрополит на Костур Германос Каравангелис и от офицера Павлос Мелас. По време на „македонската борба“ Каравангелис собственоръчно изготвя списък с над 2 000 българи, в това число всички учители и свещеници в епархията, които следва да „бъдат премахнати“. Заплащал е от една до седем турски лири за отрязана глава на убит българин от списъка. Мелас е прилагал на практика тези директиви, водейки си подробен дневник. Днес и двамата са гръцки национални герои.
„От мащабно насилие като „македонската борба“ много трудно се прави наука, кино и образование. Да, Каракасиду не познава добре българската история, много от нещата и са старомодни, но тя има баланс, има фин подход и интуиция“, казва д-р Алексей Кальонски, историк от Софийски университет и научен редактор на „Житни поля, кървави хълмове“. „Сблъсъкът на национализмите маркира това, че гръцката идентичност в региона е късно наложила се, не е зададена. В този смисъл книгата е обвинение срещу решаването на подобни въпроси с насилие, не само в миналото, но и сега,“ обяснява историкът. Според него книгата търси общите неща, общия живот, онова, което е обединявало хората, а не само това, което ги е разединявало. „Ние си приличаме както в общия живот, така и в насилието, което сме употребили едни срещу други в историята“, допълва Кальонски.
Изяснявайки тези неща, „Житни поля, кървави хълмове“ дава възможност за едно ново изследване на балканската история, което е далеч от пещерния национализъм на миналото. „Това е книгата на многото истини и на диалога, казва доц. Николов. В Р Македония искат да докажат, че в Егейска Македония има македонци от три хиляди години, както гърците искат да докажат, че има от шест хиляди. Няма такова нещо. Нещата са по-сложни. В България на моменти сме индиферентни и инертни, но от друга страна у нас тази книга няма да подбуди нелепи страсти, а ще даде добър тон за диалог“, смята историкът. Според него има нужда от съвместни проекти, които да изследват сложната история на региони като Македония и Тракия, където гръцкото и българско са влезли в досег и са се смесили. „Сложно е било положението в Егейска Македония, но и в Северна Тракия, където около Пловдив е имало гръцки анклави“, обяснява Николов.
И все пак, дали не е малко парадоксално, че трябваше гръцки учен да разбие мълчанието и да напомни за българите в Егейска Македония? Българи са писали по тези проблеми, но доста отдавна – като например книгите „Зверствата на гръцките разбойнически банди над беззащитното българско население в Македония и Одринско през 1905 и 1906 г.“ на Иван Ст. Николов от 1906 г. и „Гръцките жестокости в Македония“ на проф. Любомир Милетич от 1913 г. Днес и политици и историци предпочитат да мълчат, но това може да не е изцяло отрицателна стратегия.
„Истината е, че ние през 1944 г. сме се отказали от това население, многократно сме го предавали и за това тези хора са станали гърци, казва доц. Николов. Затова ние не можем да имаме някакви претенции и можем да действаме само на полето на историята, но деликатно. Виждал съм хора „гърци“ от Егейска Македония, които идват в Рилския манастир, палят свещ на гроба на цар Борис III и си заминават за Гърция, където живеят по-добре, разказва той. Въпросът е решен, човек сам си избира, няма какво да атакуваме пропагандно. Укрепвайки връзките си с Гърция на всяко ниво ние правим добро на тези хора. Има драма с българите в Западните покрайнини, защото Сърбия не се интегрира към Европа“, обяснява историкът.
И все пак, добре е, че „Житни поля, кървави хълмове“ излезе на български, макар и с 11 години закъснение. Въпросът е доколко нейният толерантен подход ще се реализира на практика или ще остане само на хартия. За сведение – книгата все още не е преведена на гръцки.
