Родствени следи от два рода
Записал: Велко Костадинов Велков (1910 – 1982)
Днес, като се готвим да споменем 1300-годшнината от основаването на нашата държава България, искам да спомена и житието на тези два стари рода, откъде е техният корен и до къде е стигнал техният жизнен път. И тъй, през тези 13 века българският народ е изтърпял две тежки наказания. Първото е петстотингодишното турско робство под турско юго, а второто е духовното гръцко робство, което се стремяло чрез духовенството да потиснат българите, тъй като правата на българите са били ограничени да имат българска епархия, и законът на султана, и римската папа е бил на гръцка страна, така в български църкви са служили гръцки свещеници и проповедници, и са венчавали български младоженци, и са кръщавали български бебета – някои и на гръцки имена, тъй като азбуката ни е смесена на двата народа. И без да има кръвна кръстоска между двата народа и така са се народили само сухи гръцки имена, както например: баба ми Трияда, баща ми Костадин, пък чинка ми Ширма, това хора от нашия род, а колко още гръцки имена в други родове, брой нямат. Това е било политическа цел от гръцка страна. Така също е постъпвало правителството на султана с неговите бегове и еничери, чрез насилия, сеч, изтезания са налагали властта си над българския народ най-много в Южна Тракия, и най-вече в Родопите са потурчвали цели села, чрез силата на ятагана са ги помохамеданчвали и покръствали на турски имена. И до днес си съществуват родопските помаци, едни помаци с турски имена български говорят, други помаци с български имена турски говорят – та тук се връщам на нашия стар и дълъг род, колкото съм запомнил от моята баба Трияда, майката на моя баща, а прабаба за вас, синове и дъщери. И за дядо Велко, бащата на моя баща, дядо ви Костадин, вий – правнуци на дядо Велко.
Бащиния ми стар род е пренесен от Южна Тракия, от поречието на трите сестри реки Марица, Тунджа и Арда, от село Софлу, Димотишко, там точно чрез гръцка епархия са се явили гръцки имена без някаква родствена връзка и замесена гръцка кръв.
Но още при Освобождението на България 1878 г. моят дядо Велко заедно с братята си Божил и Ангел със семействата си и брата на баба ми Иван Вълчев Катарджиев със семейството си и много още български семейства изпродали що где земя и къщи на гръцкото население, повечето в замяна с едър рогат добитък, напущат селото и Беломорска Тракия и поемат на север за освободената българска земя. При дълго и трудно пътешествие са се заселили по Карнобатския край, в село Ачларе, а сега е Екзарх Антимово. Дядовците ни са пристигнали още същата 1878 г. , когато се е подписал Санстефанският договор за граница между България и Турция Енос Мидия.
Двамата братя Велко и Божил остават в село Ачларе, а брат им Ангел с други семейства се заселват в село Дорсклий (сега Правдиново) по следните причини по религиозност вероизповядваност по католическа религия, защото в същото село навремето е имало католическа църква и свещеник, която и до този момент съществува и се посещава от хора.
Дядо Велко имал четирима синове и една дъщеря, от които единият син Ангел и дъщерята Ангелина са били близнаци, а другите трима синове най-възрастният е чичо Стайко, вторият чичо Ниделчо, после гореспоменатите близнаци, и петият Костадин, най-малкият, беше моят баща, вашият дядо.
По-нататък за живота и теглилата на дядо и баба след Освобождението от османско иго.
1883-4 година се скарват двете най-близки държави Сърбия и България и се нападат чрез война. Която война са я нарекли Сръбско морабе. В тази война са участвали двамата ми чичовци Стайко и Неделчо, които са биле вече възрастни и достойни да защитят новата ни държава, та през тази война са паднали много снегове, тежка зима, снежните преспи са затрупали двайсетметрова дълга сая, плетена с пръти и измазана от двете страни с кал от жълта пръст. Покривът е бил от саз и шавар, вътре по стените са биле заредени яслите за храната на животните и самите животни са живеели в тази сая свободни, без да се връзват на ясла било то под покрива или пък извън покрива в свободния ъгъл на който е бил граден с плет от тръни драка. Вътре в ягъла (или агъла, буквата не се чете добре, изглежда като §, бел. моя) през това време е имало около 27 говеда, затрупани под снежните преспи и обречени на смърт, та дядо ми като вземал лопатата и ринал сняг, правел пътека да направи отвор на животните да дишат, да не се задушат и докато стигнал саята, видял животните, че си преживят и нищо им няма. Върнал се вкъщи много изморен и простуден, заболяло го стомах и за два дни починал от задръстване на пикочния мехур и спукване на същия. След смъртта на дядо баба ми се принуждава да търси начин за освобождаване бари (барем = поне, бел. моя) на единия син от армията за подкрепа на семейството, тъй като другите й двама сина са биле още невръстни, за да поддържат семейството. Една сутрин оседлава един от конете, качва се на коня и заминава за град Айтос, тогава там се е помещавало военното окръжие. Излазя от село в посоката на града, по черни междуселски пътища, през полета и гори, в студ, мраз и сняг през долища и реки без мостове, нищо не можело да я спре и върне назад. И така пътувала от село на село, проучвала пътя за града и привечер като пристигнала в Айтос, се чудела къде да търси да нощува. В това време една благородна жена се е заинтересувала и разбрала, че не й е леко на тази жена, смилила се и я прибрала да нощува у тях, настанила коня в обора, сложила му в яслата храна и вода. Влезли вкъщи, разбрали се с баба ми по каква работа е отишла до Айтос и на следващия ден отива при адвокат, за да се допита как трябва да постъпи и каква трябва да бъде молбата й, къде трябва да я поднесе. Тогава адвокатът се заема направил молбата и й обяснява къде се намира военното окръжие и при кого да си занесе и предаде молбата за освобождаване на сина и след като си свършила работата с молбата вече, й предстояло път да се връща обратно назад, но денят си минал и тя остава да нощува и следващата нощ, но през тази следваща нощ започва нова зима, та се наложило три дни да прекара в него семейство, докато премине лошата стихия. И на четвъртия ден се прибира с големи трудности до село, след това не минало много време и войната прекратила и двамата ми чичовци се връщат здрави от война. След това напролет срещу лятото баба ми с цяло агне печено и толумче сирене и други още продукти натоварва същия кон и отишла в Айтос да се отблагодари на добрата жена – нейна скъпа приятелка.
След това баба ми е живяла дълги години и аз я запомних също и благодарствените й слова, които си ги повтаряше за тази благородна жена за тях съдбоносни времена, баба ми живя до дълбока старост и аз я запомних вече с двете очи слепи, имаше и болен крак – от захарна болест страдаше, все мене привикваше да спа при нея, помня още как питаше мама: „Булка, ма, Елчето сякаш е русичко, на дядо си прилича сякаш, ма, той беше тъй рус.“ Не ме наричаше „Велко“, ами „Елче“ като глезено име ми беше сторила баба ми, не знам по какви причини беше това, но така беше.
Баща ми беше на войната на фронта, тя като почина. Това беше 1918 г. месец март.
Майкиния ми род е от сливенския край, баща й на баба ви Дона е родом от село Джиново, сега е Злати войвода. Те са биле петмина братя и една сестра: Кольо, Сиво, Курти, Димитър, Петър и Йова. Всичките са биле възрастни и задомени още преди Освобождението на България от турско иго. Дядо Кольо също е бил женен и е имал дете момиче, което се казваше Станка, която после ми беше и леля Стана. Първата жена на дядо Кольо починала през 1875 г. , момиченцето Станка е било 5-годишно дете, когато починала майка му дядо Кольо остава без жена. А майка й на моята майка се казваше баба Тодора и тя е също родом от Сливенско село Конево, тя е имала един брат Владо. Родителите им са починали рано, брат й Владо ходел по чужда работа, прекарвал стада овце на паша в село Бюкюрджилий (после Нейчево, а сега се каюва село Цанко Церковски) – това село се е славело с прекрасни пасбища на добитък. Владо е бил женен, имал си семейство, където и да се местел, вземал и семейството си на квартира, но не оставял и сестра си. Когато са живели в това село, един момък от село Ачларе гайдарин ходел да свири на сватби и като прочут свирач много са го търсили. Веднъж бил поканен и пазарен да свири на сватба в това село Бикьорджилий, харесали са и втори път като отива, уговорили са с брата й Владо и брат й я дал на Жельо Драганов гайдаря и той си я довежда в село Ачларе, откъдето е бил родом, не знам кога е било, но сигурно е било около 1868 г. , когато са се женили. След това брат й Владо се връща назад и се заселва в Сливен, става занаятчия обущар, а баба Тодора остава в село Ачларе, родили им се три деца: първото Драган, роден бил 1870, второто Стоян роден 1873 и третото Злати, роден 1876 в при Пеевата воденица.
Още преди Освобождението на България прииждат турци черкези през 1876 г., започнали бой и сеч на мъжете арести и мъки и тогава няколко мъже са паднали убити от турския ятаган. За да се спасят, повечето мъже са успели да избягат със семействата си из горите, тогава е имало много гори по нашия край, а повечето жени с децата си останали в селото, не можели да успеят да напуснат селото, но черкезите не се задоволили с изтезанията на мъжете, а се развихрили от къща на къща и за късо време са биле прибрани всички останали жени заедно с децата им. В чифлишките обори вред селото, където и сега е съветът на селото ни, и от тук започвали мъките на жените гаврене изнасилване обир на нанизи и други скъпоценности. Това е било привечер, баба Тодора и други още две жени по-юначни забелязват в единия край на обора тясна пролука като разбит прозорец и решават, промъкват се с голям зор през пролуката, изтеглят и децата си това е било вече тъмна нощ. Излизат на източния край на селото, тръгват през полето все в източна посока и много рано сутринта пристигат Фатбейската воденица после се казваше Пеева воденица знаем, че млеваря е българин стар човек, че няма да ги издаде, явяват се във воденицата, казват му какво се е случило в селото и от кого бягат. Помолили го за храна на децата и за подслон във воденицата, тъй като е било още зимно време и е било студено, но човекът се изплашил, дал им цяла питка хляб печена на огнището, заровена в жар, но подслон във воденицата не им дал, тогава те се изтеглили недалеч от воденицата , направили си зашум , събрали сухи треви и шума застлали ги и прекарват две денонощия. И през това време баба Тодора, която била бременна, ражда третото си дете Злати. Може би ще ви бъде смешно и чюдно, че я наричам баба, пък родила, но тогава е била млада, пък после ми става баба. След като родила се загрижили за бебето двете жени, късали от полите на ризите с, направили пеленички, смъкнали и престилките от кръста си и не допуснали детето да умре.
