Когато четем или слушаме мнения на историци, относно изтъкнатите исторически личности на нашето съвремие, понякога имаме чувство, че сме свидетели на похвалните слова, характерни за Средновековието. Съвременните похвални слова изобилстват със суперлативи и какви ли не хвалебствия. Случва се така, че разказаното или написаното от един историк, относно Левски, Бенковски, Каравелов, Стамболов, се различава от разказаното или написаното от негов колега историк само по броя на епитетите и сравненията. Това, разбира се, е леко досадно и в агиографския жанр (жития на светци, похвални слова) България е достигнала върховете отдавна – още при Евтимий Търновски и Григорий Цамблак. Днешните окъснели похвални слова трудно могат да съперничат по художественост на произведенията на онези български средновековни автори.

Аз съм на мнение, че не бива да се прекалява с похвалите, когато не става дума за светци. Вярно, в списание „Българка“ сме се заели да възродим паметта за заслужили български книжовници и родолюбци, което предполага доста да хвалим едни хора за народополезното им дело. За това лично аз ще се стремя да казвам по нещо от себе си, нещо което изразява моя поглед към събитията и което ангажира читателите на списание „Българка“ по някакъв начин. Идеята е делата на великите личности да ни „докоснат“, за да се променим всички към по-добро, имайки добрия пример пред себе си. Общият ни стремеж е да избягваме втръсналите до болка клишета, а да покажем, че нещата в историята са същевременно и интересни, и полезни.

След тези уговорки ще пристъпя към описанията и делата на една личност, която често пъти е затрупвана от суперлативи. Това е славният български войвода и революционер Борис Сарафов, брат на артиста Кръстьо Сарафов. Най-хубавото определение за него го е дал народът – той е „човек со звезда“. Така в Македония казват на човек, предназначен да командва и да увлича след себе си масите. Борис е като героя в народната приказка, роден със звезда на челото, който бил най-големият и славен юнак на земята. Този юнак обикалял земята, за да премери сили с други като него, и ги побеждавал наред всичките. Най-големият, силният и смелият войвода – това е роденият със „звезда на челото“. Такъв обаятелен образ, подобно на приказен герой, е бил за околните Борис Сарафов.

Роден е в Либяхово, Гоцеделчевско, на 12-ти юни 1872 г. Дипломира се от Солунската българска мъжка гимназия през 1890 г. и в същата година постъпва във Военното училище в София. През 1893 г. е произведен в офицерски чин (подпоручик) и оттогава до смъртта си на 28-ми ноември 1907 г. гори в огъня на борбата за свобода. Той е сред първоапостолите на българското националноосвободително движение след 1878 г. Ако трябва да го уподобим с някого от българското националноосвободително движение преди 1878 г. по темперамент, то за мен Борис Сарафов стои най-близко до Георги С. Раковски. Също като Раковски, той е с подчертано авантюристичен характер, много енергичен, умен и добър събеседник, умеещ да се хареса и да бъде приет във всяко едно общество. Обичал да влиза в преговори и се хвърлял настървено в спорове, които обикновено печелил. Където и да иде привличал вниманието. Той е първият българин привлякъл общественото мнение, посредством световните медии, върху нелеката участ на сънародниците си в Македония. И ако на българите в Македония цар да би могъл да бъде Фердинанд, то тогава принц приляга да е точно на Борис Сарафов. То така му и казват по прякор – „Принца“. Но да е ясно, че тоя принц не е бил от кротките.

Дори само това да беше, дори само заради това, че е представял пред света в романтична светлина борбата срещу потисничеството и порива за свобода в Македония, щеше да е достатъчно, за да остане завинаги в българската история. Но Борис Сарафов прави много повече. Както всяко едно организирано народно движение, поставило си за цел добиване на освобождение, българското националноосвободително движение в Македония и Тракия има в своите редици представители, които биха могли да се разделят в две големи групи – „даскали“ (народни просветители) и „хайдути“ (въоръжени бойци). „Даскали“ можем да наречем хората на словото, а „хайдути“ – хората на оръжието. Даскалите са в тесни връзки с Българската екзархия, защото всички български училища в Македония и Тракия след 1878 г. остават под нейна духовна опека. Сред „даскалите“ личат имената на Даме Груев, Симеон Радев, Иван Гарванов и др. Даскалите, освен като учители, се изявяват и като публицисти (Симеон Радев, Христо Силянов): пишат статии и книги, описващи българските неволи в неосвободената част на европейска Турция.

Така наречените „хайдути“ също не са с еднороден състав – има части, като тези на прочутия Апостол Петков „Ениджевардарското слънце“,. А другите въоръжени мъже, които не са „хванали гората“, за да се занимават с грабежи – това са хора с военни умения, пратени от „Майка България“ или да освободят Македония и Тракия от чуждата власт, или да умрат. Тези не много на брой военни инструктори имат ключова роля за изграждането на т.нар. „четнически институт“ в Македония. Какво се разбира под това?

За да се научи мирното население да води бой и да оцелява във военни условия са необходими именно такива военни инструктори. Това са хора, придобили военно обучение в България и/или Русия и привикнали с военния устав и военната дисциплина. Някои от тях стават прочути войводи, възпети в народни песни и превърнали се в легенди. Марко Лерински, Христо Чернопеев, Тане Николов, Михаил Попето… Основен „виновник“ за изпращането на тия военни инструктори, конкретно на някои от тях (като Чернопеев) и в конкретни райони на Македония, е именно Борис Сарафов. Сарафов се ползва с изключително доверие сред военните кръгове на Княжество България и в самия двор на Фердинанд. Това му дава възможност да изпълни много от амбициозните си начинания.

За първи път звездата му заблестява по време на Мелнишката акция през 1895 г., когато предвожданият от него отряд успява да превзема Мелник, който се намира тогава на турска територия. Тази акция показва потенциала на българската държава що се отнася до подкрепа на четническите действия. След нея подпоручик Борис Сарафов израства кариерно в различните структури на българите от Македония и Тракия. Отличава се много в Илинденско – Преображенското въстание през 1903 г. Трагичното за този голям българин е, че се включва твърде страстно в боричканията за власт и в междуособиците вътре в българските революционни организация. В черния за България 28-ми ноември 1907 г. Борис Сарафов и Иван Гарванов са убити от Тодор Паница. Това събитие е повратно в цялата история на българското националноосвободително движение след 1878 г.

Повече от десетилетие по-късно Симеон Радев ще напише:

„Споменът от Борис Сарафов е толкова жив, че за него няма нужда от много думи. Неговата личност беше, е и сега легендарна. Не само в Македония, но и във всички български земи, в цяла Европа, дори в Америка, името му се носеше приживе с громка гласност, а след смъртта му остана като героическо олицетворение на македонската революция. Сарафов имаше всичко, което представлява с блясък едно народно уважение. Беше човек с могъщ темперамент, беше създаден, за да води хора и маси; беше освен туй надарен с тая рядка божия дарба: да се нрави със своята пленителна общителност, с жизнерадостта на своя дух, с тоя вид смела и красива храброст, която личеше в него и неотразимо действуваше на всички. „Човек со звезда“ – казваха за него в Македония, т.е. човек предопределен, за да командува. Това е най-вярното обяснение за популярността на Сарафов – популярност изключителна, която направи смъртта му всенароден траур и събра подир ковчега му цялата столица.“