Българското читалище – уникален феномен на нашия народ – ОТ Народна етимология на Думите

Няма българско село или град, или почти не се намира такова в България, в което да няма една представителна сграда в центъра, понякога тя е най-представителната.

НЯМА ДРУГА ДЪРЖАВА, в която всяко населено място да има такава. Сграда-светиня, понякога наравно с църквата, а ако няма църква в селото – тя е най-важната! Това е българското Читалище.

Само чуйте как звучи – Читалище.

В българския език има подобни по звучене думи – свъртали-ще, огни-ще, среди-ще, пазари-ще, оброчи-ще, светили-ще, хранили-ще, и разбира се, учили-ще.

Усещате ли сакралния, специалния смисъл на всички тези думи.

Дори думата гроби-ще е такова.

Това е МЯСТО. Това е величие, това е такови-ще, което те кара да сколониш глава, нещо голямо, нещо важно. И затова свято. Читалището е средище, светилище – но на духа и културата на нашия народ. Място, където нещо СЕ ВЪРШИ, нещо се СЛУЧВА – на полза роду, за всички.

От ВСИЧКИ! За ВСИЧКИ!

Само се замислете…

Когато хората са вписвали своите дарения за Читалището, те не са писали какво даряват, а какво са ПОЖЕРТВАЛИ ОТ СЕБЕ СИ! Така са го писали – пожертвование.

Разбирате ли – Читалището е заможертва?

То е изстрадано, споделено, имало го е с «отделяне от залъка на децата ни» – за децата ни.

ЗА НАС САМИТЕ!

Защото там е нашата памет, там е и нашето бъдеще (бъде-ще).

Всяко село е искало да има църква, читалище и училище. Защо?

Защото това са средища за запазване на българската нематериална култура. Занаятите са създавали материалната ни култура – предмети за бита и средства за производство.

Но Читалището, училището и църквата са били онези святи места, където се е предавала и съхранявала НЕМАТЕРИАЛНАТА КУЛТУРА И ТРАДИЦИИ на българина.

Затова сме оцелели през вековете. Днес сме обречени да оцелеем също. Но къде са нашите Читалища днес?

Българското Читалище е вече на над 160 години. Традиция, неизменно спазвана и подддържана от българите.

КЪДЕТО И ДА СЕ НАМИРАТ ТЕ ПО СВЕТА.

Защото Читалището и неговото ръководство – това е бил каймакът на гражданското общество на всяко населено място. Хората, работещи в него, са били онази жила, която е крепяла обществения напредък и онази нишка, която е била способна да устои на предивзикателствата на всяко време.

Затова преддверието на всяко българско Читалище е своеобразен музей – музей на паметта, на традицията, еталон за бъдещето. Предверие-храм – с портретите на изявените личности, които са били «орачите» на народната нива на духа.

Ако трябва да дам определение със съвременен пример, то Читалището е било за хората това, което днес е Интернет. Да, така е!

Но е било и нещо повече – имало е социален и възпитателен ефект.

Ако искате нещо да научите – отивате в Читалището.

Ако искате нещо да прочетете – отивате в Неговата библиотека.

Ако искате да се запишете на курс за умение или знание – записвате се в Читалището.

Че къде другаде, ако не там!

В Читалището ще са кръжоците по танци. Там ще са и уроците по музика. В Читалищната библиотека ще се проведат поетични вечери, езикови игри или тематични четения. Къде, ако не в Читалищния театър ще развиеш плахите си артистични заложби. А ако не притежаваш такива, то читалищните театрални постановки ще те въведат в света на Мелпомена. Читалището ще излъчи своите лидери на сцените на певческите конкурси. В Читалището ще може да развиете своите готварски умения или таланта си на художник.

Даа… Читалището е било среди-ще, средище на таланти, хранили-ще на култура, светили-ще на съкрови-ща.

Защо съкровища? Защото хората си отиват, а читалището остава, съхранявайки паметта за предците ни.

И обърнете внимание. То не е музей – не.

То не съхранява мъртвите следи на миналото ни.

Читалището е жива институция. То е организъм, който диша, развива се, твори, създава, приютява, разпространява. Читалището е трибуна, то е знаме, събиращо чети под себе си. То не дава словото да секне, не позволява езикът да се загуби, не разрешава да се забравят традициите. Дори нещо повече – то ги умножава, разкрасява, то ги увековечава.

Читалището е онова чудови-ще (да!), което не дава на много деца да спят, в нетърпение за утрешния концерт, спектакъл или конкурс.

Читалището е съществувало дори тогава, когато ние, българите, сме нямали още граници. Но е определяло границите на българския дух, род и език.

Читалището ни е нужно и днес. ОСОБЕНО ДНЕС!

Защото нацията ни е пред изчезване! Българският народ е пред опасността от претопяване, размиване и разсейване по света. Даже не толкова във физическия смисъл, колкото в духовен. Растат поколения наши деца, които не знаят езика, не са чули българска майчина песен, не са изпяли и един български стих, не са видяли и една българска къща.

Читалищата са нужни и на тези от нас, които все още сме запазили всичко това в паметта си. Живеем все още с надеждата, че българският дух и род ще го има, разпръснат по света, но здрав, единен!

Не народ, а народи-ще. Народили-ще!