Българското царство по време на татарската хегемония
художник: Васил Горанов
Преди падането под османско владичество Българското царство преживява друг период на голям упадък. Това става по време на татарската хегемония 1280 – 1300 г. Тогава нашата страна се превръща в бледа сянка на доскорошното си величие, осъществено при управлението на Иван Асен II (1218 – 1241 г.). Сбъдват се думите на един чуждестранен специалист, че българската история е „странна върволица от бързо сменящи се мощ и безсилие.“
Само петдесет години след битката при Клокотница (9-ти март 1230 г.) държавата е изправена пред практическа несъстоятелност. На трона в Търновград се сменят поредица от слаби владетели, които понякога са направо чужди поставеници и марионетки. Те нямат нищо общо с изключителния Иван Асен II, за когото византийският историк Георги Акрополит написва, че „всички му се възхищавали и уважавали“ и „е обичан не само от българите, но и от ромеите и другите народи“.
Днес в списание „Българка“ ще ви върнем в онези години на несполуки за нашата страна. Те могат да ни служат за поука как не бива да се управлява държавата. Все пак всяка национална история има своите възходи и падения, има своите славни и позорни моменти. С достойните периоди всички се гордеем, а сега нека видим каква е и другата страна на монетата.
При Константин Тих Асен (1257 –1277 г.) България е в добри отношения с татарските нашественици, което гарантира известна политическа стабилност. Татарите обаче не са лоялни съюзници и през 1274 г. завладяват българските земи около делтата на река Дунав. Българският град Облучица (Исакча – Румъния) става резиденция на хан Ногай. Следва политически съюз между татарите на хан Ногай и византийците на император Михаил VIII Палеолог. Страната ни се оказва в много тежко положение, притисната от могъщите си съседи – Византия и Златната орда.
Първи се възползват от нашата политическа изолация византийците. След смъртта на Константин Тих Асен, император Михаил VIII си спомня, че на негова територия намират политическо убежище един беглец от българския престол, бившия цар Мицо Асен (1256 – 1257 г.), и семейството му. Мицо е женен за дъщерята на Иван Асен II, Мария, от която има син – Иван, роден около 1260 г. Хитрият император решава да издигне този Иван за претендент за българския трон. Младежът е привикан в Одрин, където се осъществява неговото „царско венчание“ и към името му се прибавя фамилията на великите Асеневци.
През пролетта на 1278 г. императорът жени Иван Асен III за дъщеря си Ирина. След това разкрива плановете си пред българската аристокрация, че иска да види „своите деца“ (Иван Асен III и Ирина) на трона в Търновград. Част от аристократите подкрепят идеята му. Вдовицата на Константин Тих Асен, царица Мария, обаче временно сподавя заговора, като се омъжва за „селския цар“ Ивайло.
Докато Ивайло е на поход срещу татарите през пролетта на 1279 г., Иван Асен III е проводен с византийската войска в Търново, за да бъде коронован за цар на българите. Царица Мария не се съпротивлява, тъй като се носят слухове, че Ивайло е вече мъртъв. България си има нов цар, Иван Асен III, който всъщност е византийска марионетка – известен с „твърде голямата си простота и недалновидност“.
Когато през пролетта Ивайло победно се завръща от похода си срещу татарите, Иван Асен III страхливо залоства столичните порти и се обръща за помощ към византийците. „Селският цар“ с лекота разгромява изпратените една след друга две византийски армии. Византийците изпитват голям страх да се бият с Ивайло, защото знаят, че той не взима пленници и не знае какво е пощада. Изплашеният Иван Асен III, без много да му мисли, на бърза ръка заграбва царската хазна, „съкровищата на българите, най-хубавите, които имаха“, и хуква обратно във Византия. Така приключва историята на това безславно царуване.
Цар Ивайло
На Ивайло също не му е отредено дълго да се радва на успехите си. Подведен от византийските машинации, той отива в стана на хан Ногай, където бива подло убит. Със смъртта на Ивайло през 1280 г. България напълно изгубва съпротивителни сили.
Следващият владетел е стратегът Тертер, наречен „най-забележителният мъж сред българите“. Георги Тертер I управлява страната между 1280 – 1292 г. Произхожда от знатен кумански род, чиито родови владения са в близост до град Червен. За него се пее народната песен: „Снощи татари минаха, цар Гюргя ранен водеха…“ Явно Георги Тертер сяда на трона от позицията на най-добър български пълководец и като такъв се заема да реши проблемите във военно отношение. Плановете му обаче се провалят с гръм и трясък.
Георги I Тертер
Той бърза да се включи в антивизантийска коалиция, оглавявана от неаполитанския крал Карл Анжио. Към нея са присъединени още Сърбия, Венеция и Унгария. Военният тактик Георги Тертер обаче никак не си дава сметка, че могъщият противник на България към този момент не е Византия, а татарската Златна орда. През 1282 г. съюзните на Византия татари извършват опустошителен военен поход в Тракия. Същото се повтаря и през 1285 г., когато войските на Ногай шестват победоносно из цяла България. Георги Тертер I се признава за васал на татарите, като изпраща сина си Тодор Светослав за заложник в стана на Ногай, а дъщеря си дава за жена на сина на Ногай, Чака.
Обобщавайки събитията от 80-те години на XIII век в България, Георги Пахимер пише: „Тертер не беше в състояние да помогне на себе си, камо ли на другите“. Ногай не спира с издевателствата над българите, като настройва различните болярски групировки една срещу друга, което още повече изопва нервите на българския цар. Униженията стават толкова непоносими, че през 1292 г. Георги Тертер I се решава на отчаяна постъпка. Той бяга позорно във Византия, където моли за убежище император Андроник II Палеолог. За да бъде падението пълно, императорът отказва да му предостави такова, оправдавайки се със страха от гневния Ногай. В крайна сметка след известно време императорът се смилява и го праща на заточение някъде.
Тези събития превръщат бившия български цар в герой на византийската сатирична поема „Птичеслов“:
„Избяга ти, нещастният, и тук дойде в Романия (Тракия),
а пък татарите навред те дирят да те хванат
и цялата Романия съвсем опустошиха,
за да те хванат, ала ти се скри и им убягна.“
Срамните страници от татарската хегемония в България продължават и при царуването на Смилец 1292 – 1298 г. Той също води произхода си от знатен болярски род, чиито имения се простират „от Сливен до Копсис“. Този владетел е пряк поставеник на Ногай: „Смилец стана цар на българите по желание на Ногай.“ Отначало прави някакви опити за военна активност, като влиза в стълкновение с византийците, но бързо бива разбит от военачалника Михаил Глава Тарханиот.
По негово време стават още две големи татарски нашествия в българските земи. Като пряк поставеник на Ногай, Смилец губи трона и живота си покрай междуособиците сред династиите в Златната орда. След смъртта му царицата предлага на сръбския крал Стефан Милутин да стане негова жена, ако приеме да бъде настойник на малолетния Иван Смилец. Този план също не сполучва. Краят на българските унижения настъпва със смъртта на хан Ногай и сина му Чака.
Това съвпада по време с възцаряването на Теодор Светослав, който единствен след Ивайло демонстрира истински дарования и способности да ръководи България. Царете ни от времето на татарската хегемония са лишени от политически нюх и военачалнически способности, като по този начин служат за пример как не бива да се ръководят народните съдбини.
