Когато пиша , че за да стигна до това положение да се превърна в словесно острие на ВМРО изминах ад , за който никой не знае не са празни думи . Тогава бях сочен с пръст , бях некадърник и всичко друго . Само тогава и никога друг път през живота ми сам , самичък , обругаван от всички две жени бяха неотлъчно до мен и с поведението си ми показваха , че има смисъл да живея . Бях се сринал психически и само те двете никога не ме укориха и винаги ме насърчаваха да продължавам да живея .И сега когато плача , плача за това че съдбата е жестока . Плача за това , че ми отне част от живота ми , от моята същност . Там някъде далеч във времето е спомена , когато за първи път я заговорих . Бяхме мъжка група и момичетата в групата бяха малко .Всичко в годините на следването премина в една искренна човешка дружба , която издържа в годините на бурите на времето . Аз , тя и Милена . Трудно ми е да опиша нетърпението с което чаках всеки празник за да видя на двете техните поздрави . Обичах си ги и двете . Обичах си ги , защото човешкото сърце има нужда от това . Обичах си ги като човек , като мъж , като брат , като приятел . Обичах си ги , защото никога не ме изоставиха и никога не ме укориха за всичко което ми се случи . Единствени те двете дойдоха на защитата на дипломната ми работа и тогава няма да забравя баща ми , когато двете дойдоха да се запознаят с него това как го впечатли – две колежки на сина му се интересуват от него . Няма да навлизам в лични спомени – нека булото на тайната не скверни паметта на непрежалимата ми приятелка , но дълги години след женитбата и не подържахме връзка , защото считах че все пак е омъжена и не исках да предизвиквам конфликти .Единствено чрез Милена разбирах , че все пак се интересува за мен , защото в писмата си до нея имаше редове и за мен . Това е дружба . Много казват – не сте били близо затова нищо не е станало . За мен вече от положението на годините в които съм мога да кажа , че не е така . Всичко е въпрос на принципи , на граници които не искаш да прекрачваш , на морал . Всичко се възстанови след смъртта на баща ми .Ценка направи първата стъпка и аз приех . Не съжалявам . В моментите когато ме люшкаше омразата , протеворечията тя и Милена неотлъчно бяха до мен и винаги ме подкрепяха . Трудно се забравя това , че намираше начин да ми покаже , че държи на нашето приятелство , на всичко което ни свързва в годините .Трудно се забравя това , че когато имах проблеми с Габриела винаги можех да и се обадя по телефона и да се посъветвам с нея . Трудно се забравя нетърпението с което очаквах да чуя гласа и в телефона . Тази нейна всеотдайност ще ми липсва Не съм човек , който иска да бъде съжаляван и дондуркан , но имам чувството , че с нейната кончина ми липсва едната ръка . Много пъти вече срещам самотници , които търсят с кого да си говорят в нета . Те двете с Милена наистина замениха тъй липсващите ми сестри на които мога да споделя всичко . Благодаря на господ наистина , че ми я прати и се надявам да и отредил място в рая . Ценка за мен беше душа , която с всичко ми помогна да изляза от емоционалните капани на живота и да се върна отново в него . Ако всичко това не бях го излял сега на страницата на блога си имах чувството , че ще експолоадирам . Това е океан от емоции , впечатления и чувства трупани с години . Това са спомени , които ми е трудно да забравя . Със сигурност Ценка както всеотдайно ми е помагала , така е била всеотдайна в професията си . Доколкото мога да съдя по отношението и към мен , със сигурност е била такава и към учениците си . Със сигурност ще липсва на всички – на тях , на мен , на семейството си , на приятелите си . В такива случаи не е срамно , че плачеш .Един прекрасен човек за мен си отиде и повече няма да го видя и няма да чуя гласа му
СБОГОМ СЕСТРИЧКЕ
