През1913 година, баба ми е била на около 2 години, били са с волска кола на баща и цялото им домочадие. Родът е Деведжиеви по турски деве – камила или Камиларови. Баба ми много плакала и баща и искал да я хвърли в река Струма. Най-голямата и сестра се застъпила да я успокои и да я гледа. Винаги са си били българи ивъпросът къде да мигрират освен в България, така, че в началото са се установили в Благоевград/ Горна Джумая/ а после в София. Баща и Христо е бил ковач в Кукуш, баща му имал камили и превозвал стока чак до Кайро, но е убит от кърджалии край Измир и ограбен. Дядо Христо в София разнасял кисело мляко с каруца и живели в Батоловата воденица/ Сердика/, до последно е пазил ключовете от имота си и се надявал, че ще се върне в Кукуш, след като българските войски и правителство установяват българска администрация през 1942 година. Той е починал през 1947 година,но не зная кога е роден. Баба ми е имала 2 братя и 2 сестри сега са покойници, има братовчеди в София и Благоевград. Това е в общи линии което си спомням. Баба ми почина през 1993 година. Казваше се Зорка. Гърците през 1913 година са им запалили града. Сега има град Кескин, който е построен на 20 километра от предишния град.
И моите баба и дядо са от Кукуш. Израснах сред кукушани в София – кв.Разсадника бежанци. Ходих няколко пъти до Кукуш. Да, градът не е на същото място. Останала е само църквата Св. Георги на хълма. Кукушани го наричаха манастира Св. Георги. Построен е от българите, а сега е гръцки манастир. Всички следи и надписи на български са премахнати.