Четете, червени, четете и се молете Господ да опрости греховете на вашите бащи и дядовци за престъпленията, които те са вършили срещу България, срещу българския народ и българското офицерство!
Освободителите не вземат трофеи. Планът „Балканска чайка“ започва да действа с болшевишка методичност. За позорна слава на новите властници, изпълняван от тях, а не от съветските „смершове“. По време на войната част от морските офицери са оставени на служба, защото няма с кого да бъдат заменени. Но в периода септември 1948 г. – декември 1953 г. са избити, осакатени и опозорени 123 морски чинове, 1204 – оставени без работа, социални обезщетения и социални помощи, 3218 семейства остават без средства за препитание. Това също е посочено в доклада на Британското адмиралтейство.
След 2 юли 1946 г., когато е приет Законът за ръководство и контрол над армията, от Морските войски са уволнени 92 командири. Разправата е извършена с унизителна церемония – късане на пагоните. От флота са прогонени щабни офицери, специалисти по минно дело. Уволнен и разжалван е подофицер, който строява ротата, за да се прости с уволнения си командир. Матросите вдигат на ръце и носят до портала „реакционера-монархофашист“. Останал без работа, достойният подофицер става хамалин на пристанището, скоро се разболява и умира.
Прогонените морски офицери не са оставени на мира и в цивилния живот. Често ги изселват и уволняват и от най-черната работа. Командирът на свързочна рота мичман I ранг Стойчо Велинов, болен от костна туберкулоза, е въдворен на новото си местожителство в гипсово корито.
Отмъстителността на болшевиките се връща далеч назад в годините, още преди тяхната „Октомврийска революция“. През есента на 1916 г. три руски бойни кораба обстрелват Балчик. Съдбата на града би била трагична, ако две брегови оръдия, командвани от капитан Георги Радков, не откриват огън по противника. Скоро един от корабите е улучен от български снаряд и корабите се оттеглят. След 1944 г. спасителят на Балчик капитан Радков е осъден от „народния“ съд и разстрелян.
Безсмислената жестокост на комунизма не подминава и капитан I ранг Валентин Паспалеев. Офицер трето поколение, той е син на българския генерал Иван Паспалеев и внук на руския генерал Самсонов, освобождавал България през 1877-1878. Герой от Балканската и от Първата световна война, генерал Иван Паспалеев умира след тежко раняване през 1917 г. Валентин завършва Морското училище, а брат му Леонид става пехотен офицер. През 1944 капитан I ранг Паспалеев е началник на Морското училище. После командва Минната флотилия, изчистила Дунав от немските мини и превърнала реката от „път на смъртта в път на живота“, както се казва в заповед на съветски командири, с която награждават български сапьори. Това спасява временно морския офицер от първите репресии. След Минната флотилия Паспалеев е назначен за началник на Щаба на Морските войски. През лятото на 1949 г. е извикан на съвещание в Министерството на войната и изчезва по познатия от чистките в СССР „образец“.
В подземията на комунистическото военно контраразузнаване го изтезават месеци наред, за да признае, че е френски шпионин. Тогава любимият етикет за унищожаване, продиктуван от Москва, е провереният още през репресиите от 1937 г. „шпионаж“. Важи както за царски офицери, така и за вътрешна партийна разправа, която стига дори до любимеца на Георги Димитров – Трайчо Костов.
Психологическата атака срещу фамилия Паспалееви е ужасяваща. Държавна сигурност разпространява в класа на сина на капитана „вестта“, че Паспалеев бил английски шпионин. На 30 септември 1950 идва зловещото съобщение – близките могат да приберат трупа му. Бил „починал, докато играел шах“. С брада до пояса, понеслият достойно всички гаври офицер, неестествено е сгърчил ръка в предсмъртния си спазъм. Така и не са изтръгнали признание чий шпионин е! През 1992 г. с президентски указ капитан I ранг Паспалеев посмъртно е произведен в звание „контраадмирал“.
В публикацията са използвани данни и цифри от сайта „Един завет“.
Добромир Пелов
* Срещу морските офицери не могат да бъдат приложени директно познатите в другите войски, особено в сухопътните, че са участвали в „преследване на народни борци и зверско избиване на партизани“. Това обвинение, най-често недоказано, е послужило за големия процес на „народния съд“ в Новоселци (дн. Елин Пелин). Авиационните офицери също не са „преследвали народни борци“, а са бранили небето над София. Но са съдени и уволнявани за „груби фашистки прояви“. Този етикет е лепнат и на повечето морски офицери, макар че флотът не е имал никакво съприкосновение с „народните борци“. Когато знанията и уменията им са използвани докрай и от Съветския съюз вече напират „верните на СССР и на партията народни офицери“, разправата с достойните строители на Българския военен флот минава под знака на така познатата в СССР максима на Вишински: „Ти си шпионин, докажи,че не си!“ И царските флотски офицери умират достойно, предпочели смъртта пред фалшивите позорни признания.
