Ганчо Савов израства в гр. Дряново и София, в семейството на музиканти, художници и литератори. През 1945 година, на 14-15 годишна възраст се разболява от туберкулоза и го изпращат в санаториума в Трявна, където са настанени сръбски деца. Учи с тях в Трявна до 1946 година, а после заминава с тях за Югославия. Но се връща обратно през 1948, когато се развалят отношенията с Югославия. След смъртта на Сталин, през 1956 все пак успява да отиде да следва в Югославия.
Когато се връща в България работи в издателство „Наука и изкуство“, а после до 1973 г. завежда културния отдел на в. „Народна младеж“; редактор е и в литературния в. „Пулс“. Едновременно е бил сътрудник в Института за балканистика на БАН.
От 1974 получава 18-годишна присъда, с обвинение в шпионаж, а всъщност, защото се противопоставя на сътрудничество с Държавна сигурност.
За него се застъпват безуспешно Аmnisty Intertnational и ПЕН центърът на Словения.
В затвора все пак е принуден да подпише декларация за сътрудничество, но предупреждава приятелите си. Благодарение на Ганчо Савов и на неговите приятелски връзки с бившите му съзатворници турци, успях да направя поредицата от интервюта за Майските събития в България. Така станаха онези интервюта, които възстановиха забравената историческа истина за истинските герои на антикомунистическата съпротива сред нашите турци и изобличиха лъжите на Ахмед Доган.
След излизането си от затвора до падането на режима на Т. Живков, Ганчо Савов е в изолация, препитава се като работник, но публикува в печата под псевдоними.
След реабилитациите си и амнистиите (реабилитиран е поименно и от Парламента като „неоснователно репресиран“) Г. Савов работи във вестниците „Нова екополитика“, „Балканите днес“ и др. и продължава научната си дейност в секцията за културна история на Института за балканистика при БАН. Дълги години е бил и водещ в сръбската емисия на Българското национално радио.
В края на 1994 г. става главен редактор на списанието за чуждестранна литература „Панорама“, а по-късно е избран и за председател на Съюза на преводачите в България (до 1998 г). Член е още на писателски организации у нас, на Съюза на журналистите, на Българския ПЕН център, на Асоциацията на интелектуалците „Кръг 99“ в Сараево (където пребивава много пъти по време и след конфликта), както и на други наши и чуждестранни организации на интелектуалци. Не членува в никакви политически партии и организации.
От 1997 до 2014 г. Г. Савов е хоноруван преподавател в Катедра „Славистика“ на Филологическия факултет на Великотърновския университет, където води занятия по съвременни южнославянски литератури, странознание и културна история на южните славяни, теория и практика на превода и словенски език.
Основните теми на творчеството му са южнославянските литератури, култури и страни. Автор е на книги, литературни изследвания, издадени у нас и в чужбина; публицистика; университетски помагала; преводи на славянски автори в България и на български автори в южнославянските страни, художествени творби, на преводи от южнославянските езици.
Тук ви предлагам откъс от интервюто на Emil Basat с Ганчо Савов, което излезе в неговия трети том за българските преводачи „Преводът: лица и маски“.
– Твоите научни и преводачески занимания са свързани с много страни – и с Босна и Херцеговина, и със Сърбия, и с Хърватия, и с Македония, и със Словения. Разкажи за приятелствата си – най-близките – с писатели, художници, хумористи, преводачи.
– Където и да отидех, мен ме интересуваха големите автори и техните книги, търсех контакт с тях, а и на тях им беше интересно, че един българин се занимава с творчеството им. Някои от тях ми дадоха и най-добрата преводаческа школовка. В България това безспорно бяха Сийка Рачева и Блага Димитрова. В Словения – писателят Франце Беук, преводачката Катя Шпур и българистът Матей Роде. В Сърбия – Десанка Максимович и Синиша Паунович, в Хърватия – Драгутин Тадиянович и Весна Парун, а в Македония – Гане Тодоровски…
– Имаше ли кореспонденция с тях?
– Имах кореспонденция почти с всичките. И с редица още най-видни писатели. С един от най-големите сръбски и черногорски писатели – Михайло Лалич, се сприятелихмe много, дори съм живял у тях. С Андрич съм се виждал няколко пъти. Едно от най-близките ми приятелства бе с Десанка Максимович и семейството ѝ. Аз и виках „леля Деса – тетка Деса“. Имам много писма от нея. Оригиналите на всички писма, които съм получавал от сръбски писатели, съм предал на Националната библиотека в Белград и си работя с копията им. Писмата с Михайло Лалич предадох на Сръбската академия на науките. Още не съм довършил обработката на кореспонденцията, но ето как работя с нея: правя си коментар на всяко получено писмо – кога съм се запознал, кой е този писател, по повод на какво е писмото, кога сме се срещали.
В Загреб се запознах с Драгутин Тадиянович, сближихме се и с него. Наричах го „чичо Тади“. Гостувал съм много често в дома му, имам записи на наши разговори – часове наред. Той обичаше България. Като директор на Литературния институт на Академията на науките беше захванал да проучва българо-хърватските литературни връзки. Той е един от тези, които след войната включват българската литература в антология. От него научих например, че един от най-големите им писатели – Иван Горан Ковачич, загинал като партизанин, се е занимавал с Иван Вазов. Драгутин изнамира писаното от Ковачич за Вазов. Веднаж той ми прочете есето на Ковачич и аз го записах.
В Словения се задържах дълго време. Много пъти обикалях страната и си водех бележки, правех си и скици от тези пътешествия. В Словения дори ми издадоха книгата „Моята словенска биография“. Превел съм доста словенски автори, излезе ми и антология на словенската поезия…
– Ти си превеждал много балкански хумористи. Съставител си на антологията „Сръбски хумор“. Продължаваш да превеждаш за в. „Стършел“ творби на хумористи. Каква роля играе хуморът в твоя живот?
– Аз отдавна проявявам интерес към балканския хумор. Дори съм си сложил в творческия план да направя една книга за славянския хумор. Събрал съм толкова много неща – ето, сам виждаш, те са пред теб, илюстрирал съм и кориците им. Като ходих в Полша, в Чехия, в Словакия събирах книги, сборници с хумор. Преснимал съм публикации още от 1956 г. Направил съм си книги за себе си – подбирал съм различни текстове от писатели – „Хуморът и сатирата на поляците“, „Хуморът и сатирата на чехите“ , „Лужишки хумор“…
– Та това са готови книги!
– Аз съм ги събирал не толкова да ги превеждам, колкото да пиша върху тях едно изследване за хумора и сатирата на тези народи… Хуморът ми е давал вътрешен неосъзнат импулс и в затвора. Там си пишех едни „Тежки смешки“, мисля да ги събера в една книга. Част от тях съм публикувал в „Капан за контри“. Хуморът винаги ме е интересувал. В онези години сатирата беше най-силният израз на свободолюбивия човешки дух тук, в България. Със сръбските хумористи имам много близки връзки, сам ги откривах и започнах да ги превеждам. А заедно с колегата си в „Народна младеж“, хумориста Коста Цонев, вече покойник, създадохме международния конкурс „Млад еж“, който после прерасна в „Алеко“.
С най-големия съвременен сръбски сатирик – Владо Булатович, който също вече не е между живите, станахме много близки приятели. Ходехме си на гости и със семействата. Покрай него се въртеше целият свят на сръбския хумор. Неговите пътешествия из България са пълни с приключения! Дори веднъж е идвал в Стара Загора с футболен отбор, с надежда да ме види в затвора, но… уви, не му разрешили.
Макар и рядко, ми се случва да превеждам и български автори на други южнославянски езици. Например превеждал съм наши сатирици на сръбски. Блага Димитрова пък преведох на босненски – поетичната ѝ книга „Босно, болка моя“. В Словения съм превел стихове на Блага Димитрова, Кристин Димитрова, Георги Константинов, в Хърватия – на Кирил Мерджански и цикъл български поети, и пр.
– Какви принципи следваш при превода? Имаш ли своя дефиниция за превода?
– Понятието „превод“ е невъзможно да се побере в една дефиниция. В този процес участват всички духовни сили на преводача: неговата интуиция, емоции, въображение, ерудиция, воля, памет и пр. Пресъздаването на едно произведение е много често много по-сложен процес, отколкото написването на оригиналната творба, защото преводачът трябва да впрегне всичките си творчески усилия, за да се идентифицира, макар и условно, с автора; да извърши понякога немалка предварителна подготовка и пр.
Това превръща превеждането в специфичен вид литературно творчество, което трябва да прозвучи на преводния език тъй, както звучи на оригиналния. Затова се казва: „Добър превод е онзи, който не прилича на превод!“.
Преводът е начин за съществуването на едно литературно произведение в голямото пространство на света. В това отношение нравствената отговорност на преводача е голяма, защото лошият превод може да опорочи не само авторитета на един голям автор, но и на цяла национална литература!… А с некадърни преводи се сблъскваме много често. Особено в телевизиите. Там има преводачи, които не знаят значението на елементарни понятия – не правят разлика между толкова несъвместими неща като „муниция“ и „амуниция“, бъркат „ескадрон“ и „ескадрила“, показват неграмотност, като казват „усти“ вместо „уста“, „утишва“ вместо „стихва“ и какво ли не още…
– Ти си бил председател на СПБ и главен редактор на списание „Панорама“. Какво е положението на преводача у нас и в страните, чиито литератури ти превеждаш?
– Разбира се, има разлики и те са в наш минус. Там заплащането на преводаческия труд е много по-високо, отколкото у нас. В една Словения хонорарите са като в Европа – на страница най-малко 12 евро. По мое време в Устава на СПБ се записа, че преводачът не бива да се съгласява на мизерния хонорар, който му предлага даден издател, но това на практика не става.
– Имат ли сдружения на преводачите, като нашия Съюз, в Словения, Сърбия…
– В южнославянските страни имат по две-три организации на преводачите – едната е на художествените, а другата е за научно-техническите преводачи, за устен превод и пр. В Сърбия например Съюзът на научно-техническите и служебните преводачи е една печеливша институция и клиентите предпочитат да търсят неговите услуги. Защото там ще получат превод на много високо професионално ниво. А те имат и мобилни групи, които отиват да превеждат на конгреси, конференции, симпозиуми и печелят от тази дейност. Художествените преводачи са свързани обикновено с писателските сдружения, но си имат отделна структура. В Хърватия и Словения е същото. Това са истински предприятия за превод. Дори словенското преводаческо дружество е в тясна връзка със сдружението на туристическите организации, като издават и разпространяват отлична литература за страната и културата.
– А имат ли специализирани издателства само за преводна литература?
– Не, нямат такива, както у нас навремето беше „Народна култура“…
– С какво се промени статутът на преводача у нас след 1989 г. Може ли да се направи някакво сравнение с предишното положение?
– Главната промяна според мен е, че преводачът придоби правото на творчески избор. По-рано те извикват и ти казват: „Ти ще преведеш това и това“. И ти го правиш. Нямаш думата и пред главния редактор, защото изданието е партиен орган. Дори някога, ако се осмелиш да предложиш нещо по-различно – те спират. Както беше някога с модерните автори? Единствено в тогавашните „бял“ и „син“ бюлетин на СБП се публикуваха преводи на такива автори. Зная колко усилия полагаше Симеон Владимиров, който беше много благ човек, за да прокара някои неща. С него бяхме много близки приятели, както и със съпругата му Жела Георгиева. Той ме ангажираше да превеждам много работи за издателство „Народна култура“. Спомням си колко е воювал да се издаде Васко Попа – един от модерните сръбски поети. (Той излезе много по-късно!) А само колко работи бяха спрени! Например един такъв голям черногорски писател, като Миодраг Булатович – на когото в Полша са издадени 100 книги – в България не можа да излезе нищо. А той е автор със световна известност. У нас прокуждаха неговите творби… Бил представител на мистичния реализъм и на декадентски измислици! Говоря за 70-те години. Сега може би ще излезе и негова книга. Аз съм превеждал от него 1-2 разказа. Беше голям вой срещу него – „Какъв е този автор, кой го е предложил, какви са тези фантасмагории!“.
Веднъж, през 60-те години, стана дума за книгата „Гласувам за любовта“ от Гроздана Олуич. Бяха научили, че е получила национална литературна награда, че има заснет филм по нея и ми възложиха да я преведа. Сядам аз, превеждам я, давам я, но директорът на издателството каза: „Каква е тази порнографска литература?“. А това бе първокласен юношески роман, в него имаше една чиста, любовна сцена, в която героинята остава за малко гола. Но тогавашният директор на пловдивското издателство „Христо Г. Данов“ – един ограничен партиен функционер – обяви романа за „неморален“… Все пак този роман излезе неотдавна в издателство „Балкани“.
Що се отнася до мен, аз предпочитам сам да предлагам и издателите, с които работя, се доверяват на моя избор. Само че, когато се завъртяха европейските програми за съфинансиране на преводите, спонсориращите агенции поставяха условия от рода на: „Ние ще ви финансираме, но ако издадете цялата тази поредица…“. И понеже издателите обикновено нямат пари, приемат условията.
– Отличаваше ли се с нещо по-особено твоята преподавателска работа по южнославянски литератури във Великотърновския университет?
– Във Великотърновския университет, в нашата катедра, въведох изучаването на литературите до текущия момент, с най-съвременните автори и творби. Така че преводачите, които подготвяме при нас, да са в състояние да предложат на издателствата най-актуалното в съответната литература. Имах например дипломант, който писа за Дубравка Угрешич. Друг анализира творчеството на Йосип Ости… Разчитах студентите да излязат от университета като познавачи на днешното развитие на литературите, които изучават, а не да предъвкват едни и същи стари имена. Историята на южнославянските литератури, която издадохме с Христо Бонджолов – той написа за класиката, а аз за останалите съвременни автори, – включва такива писатели, чиито книги са излезли в последните години. Разбира се, след тях непрекъснато се появяват нови автори, но вратата вече е отворена и тази история може да бъде допълвана.
– У нас има традиция в превода на балкански литератури. Какво е нивото на превод днес?
– Откакто се занимавам с превод, винаги са се появявали и скандално лоши, и прекрасни преводи. Имало е случаи, в които съм приемал за редакция преводни книги, които ми се е искало да „анулирам“, да върна, тъй като са били преведени много лошо. И макар че съм възнамерявал да го сторя, аз просто сядах и го превеждах едва ли не наново.
Днес вече имаме много добър екип преводачи от всички южнославянски езици. Появяват се несравнимо повече преводи от тези езици в сравнение с миналото. Пък и нашите нови преводачи познават и страните, имат лични връзки и с множество писатели…
– Кой превод ти е донесъл най-голямо удовлетворение? Кой те е огорчил?
– Романите на най-видния днешен словенски белетрист Драго Янчар ми доставят особено удоволствие. Не само защото той е и труден писател, но и защото е човек, който импонира на всичко, което съм преживял и аз – и той е бил в затвора като мене. Превел съм романите му „Звънтеж в главата“ и „Градителят“, както и негови разкази и новели. „Звънтеж в главата“ получи най-високо признание в Словения и в чужбина. Той разказва за един бунт в затвора, за това как тоталитарната система вкарва зад решетките различни криминални престъпници, които вдигат бунт под влияние на онова, което се случва в Европа, и създават една нова тоталитарна власт в самия затвор.
– Как работиш, на какво се стремиш да останеш верен – на духа или на смисъла?
– Имам установен принцип на работа при превода на проза. Преди да се заловя със самия превод, аз прочитам произведението, влизам в него критически, изваждам всичко, което трябва да се обясни под линия или в края на книгата, под формата на обяснителни бележки. Предварително си правя един глосар, т.е. собствен речник за дадена книга с особените думи. Във всяка творба има неща от битовия жаргон, нови понятия, които трябва да бъдат обяснени. Например скоро отказах да превеждам един словенски роман, защото целият бе изграден с днешния уличен жаргон на тийнейджърите, а пък аз не мога да разбирам и нашите…
Ако е нужно, влизам във връзка и с автора, щом се налага да изясня някои изрази, или търся в речниковите справочници. След като открия извадените изрази в речника, след като се подготвя, си правя груб превод. Това е първа редакция. Изчиствам си го и след това поне 4-5 пъти си го чета отново. Като се абстрахирам от оригинала, за да мога да вляза в езика. Защото при славянските езици има една опасност – да се повлияя от техния синтаксис, както е да речем в сръбския – спомагателният глагол при тях е на едно място, при нас е на друго. В западните ни говори това е близко до сръбските. С други думи, има си специфики, с които преводачът трябва да се съобрази. Затова оставям оригинала да отлежи и после започвам да чета текста, като български. И щом го изчистя, тогава вече решавам да го предам в издателството с молба за редактиране и публикуване. За съжаление, тази институция редактор почти изчезна. Жена ми е филолог и аз давам превода си на нея – поне тя да го прочете редакторски.
– За кого от редакторите си спомняш с хубаво чувство, кои от тях би споменал?
– Сийка Рачева – на първо място. Другият е Симеон Владимиров. Но в последните трийсетина години редакторската институция взе да залинява. А тя е много важна. Има някои преводи, които виждаш, че са пуснати както са направени. Без никаква редакция. Или пък шефът на издателството се прави на много опитен, та си пише името като редактор под всяка книга. Аз съм за връщането на редакторската и коректорската институция. Едно време имаше езиков редактор, стилов редактор…
– А какво е мястото на речника в твоята работа?
– Докато чета, мога много точно да определя значението на думата, но ми изхвръква българското понятие. Толкова съм вътре в езика, че то ми убягва. И тогава трябва да се докосна до речника, да се подсетя. Дори някоя дума да има десетки синоними, избирам най-точния. И тук вече ми помага синонимният речник. И става по-бързо. Имам всякакви речници, стремя се да си набавям речници с най-новите думи. Дори сам съм си правил речници – на затворническия жаргон, на студентския жаргон. Понеже се случваше да превеждам от словенски за Главна прокуратура, си направих и словенско-български юридически речник.
– Кога разбираш, че си успял с превода? И измамно, опасно чувство ли е това – успехът?
– Успехът при превода по принцип е измамно чувство. Защото това все пак е изкуство на словото и трябва да имаш представа как се приема твоят превод. И макар че не мога да следя как върви книгата на пазара, чрез моите колеги, които са я прочели и с които мога да си говоря откровено, аз разбирам къде ми куца преводът. Много често съм недоволен от себе си при превода на близки славянски автори, защото се случва да се повлиявам от словореда на автора.
– Какви опасности дебнат преводача по пътя му?
– Много капани има пред него. Единият от тях е, когато човек се осланя на оригинала. Тогава може да направи много грешки в начина на поднасяне на авторовата мисъл. Другият се крие в надценяването на това, че си добър филолог. Обикновено се смята, че един добър филолог е условие той да бъде и добър преводач на художествена литература. За съжаление, добрият филолог може да бъде добър преводач само при условие, че има усет за изкуството на словото, че притежава художествена фантазия, тоест, че самият той има литературен талант. Ако не владее това, добрият филолог може да се превърне в най-лош преводач, защото робува на речника, на буквалното значение. Струва ми се, че няма по-вреден преводач от отличния филолог с претенции, но без литературен дар!
Преводаческото изкуство предполага умение да останеш верен на оригинала като цяло. Тази вярност не се противопоставя на преводаческата свобода! С други думи: във всички случаи, когато не е уместно пълното съответствие, преводачът прибягва до други средства. Заедно те изпълняват в контекста същите функции, както и средствата на оригинала. Именно заради това тях ги наричаме функционални еквиваленти.
– Понеже функционалната еквивалентност е единственото средство за пълноценен превод, този принцип представлява ли основа на теорията и практиката на превода?
– Дословният, буквалният превод се стреми към непостижима абсолютна точност, към нереализуема фотографичност. Той води обикновено до функционална неточност и следователно – до негодност на превода.
Функционалната точност, обратното – води към формална неточност, но към пълноценност на превода. Преводачът е длъжен да предаде точно функционалността на оригинала и заради това той има пълна свобода при избора на средства и различни промени. Но това се отнася само до езиковите средства, като те сами са средство за постигане на единствено възможната точност при превода – функционалната точност при превода на проза.
– А какво може да се каже за превода на поезия?
– Счита се, че поетите с подчертана индивидуалност обикновено са най-талантливите преводачи. За съжаление, това не винаги е така, понеже такива поети често подчиняват оригинала, който превеждат, на своя стил, ритъм, звучене и пр., на своя лиричен почерк. В ръцете на такъв преводач поет дори творчеството на един голям чуждестранен поет престава да бъде такова, каквото е, и се превръща в подобие на творчеството на преводача. Талантливият преводач на поезия може и да не бъде изтъкнат поет, но трябва да притежава всички качества именно на поет, каквито у нас бяха например Георги Михайлов, Григор Ленков, Симеон Владимиров и други.
– А компромисите, които прави преводачът? Какво може и какво не може да си позволи той?
– Преводачът по принцип би трябвало да си позволява – ако става дума за превод на проза – свободно тълкуване на своя език на мисълта на превеждания автор. Колко лошо и пагубно е, ако преводачът се придържа плътно към речниковото значение. Той, разбира се, трябва да е верен на това, което иска да каже авторът. Обаче да се контролира това с речник, понякога е невъзможно. Тук по-скоро му е необходим – както споменах вече – синонимният речник, ако иска да ползва справочници. И интуиция.
Що се касае до поезията – там преводачът също е много свободен. В това отношение много руски преводачи „прескачат“ автора и правят ново произведение. И то понякога е толкова различно спрямо ритмиката и музиката на оригиналното произведение, че ти звучи като ново… Гьоте е казал за френския превод на „Фауст“: „Ами той е по-добър от моя оригинал“. Блага Димитрова ми е показвала френски преводи на нейни стихове и ми е казвала: „Виж, моите стихове и графиката на френските ми преводи са различни, те са станали по-добри на френски“.
– Може ли да се направи някакво сравнение със старата школа преводачи и с какво се отличаваха те? Някои примери?
– Старата школа преводачи бяха изключително прецизни хора, много отговорни. Те са останали в нашата литература с преводите на върхови световни автори. Като например Александър Балабанов или Георги Михайлов, като Любомир Огнянов и Валери Петров. Започваш да обичаш писателя чрез техния превод. Никой не може да се докосне и да разбере староанглийския език, обаче те дотам са се „преборили“ с езика, дотам са се издигнали до тази литература и нейното равнище, че възприемаш преводите им на Шекспир като образец за литература, за изкуство на словото.
– Какво е нивото на превода на литературите, с които ти се занимаваш?
– По принцип преводачите на тези литератури у нас са малко. Вярно е, че сега излизат много повече неща, появяват се и много млади талантливи преводачи. Е, разбира се, има и такива от типа – „ти на мене, аз на тебе“, тоест на съвсем десетостепенни автори, а някои от тях са шефове на издателства и решават с колегите си от друга страна да се издадат взаимно… Но добрите преводачи са „запазена марка“ в преводаческите среди. Такива при нас са Жела Георгиева, Русанка Ляпова, Александра Ливен, Рада Шарланджиева – преводачки на сръбска и хърватска проза, Людмила Миндова, която превежда словенска поезия, професор Людмил Димитров, дългогодишен преподавател в Люблянския университет, който освен отличните преводи подготвя и млади преводачи на българската литература в Словения.
– Парадоксалното е, че най-близките литератури до нас са ни по-непознати от тези, които живеят на други места по света. Вместо да съсредоточим усилията си да се опознаваме взаимно, ние отиваме далеч. Онова, което наистина може да ни сближава и сродява, ние не го познаваме?
– Да, това е така не защото южнославянските писатели са по-незначителни, а защото не са така комерсиални, както например е литературата на Запада. В такава позиция се оказва и българската литература за съседните ни страни. Там нейните преводачи са все още малко – в Сърбия най-активна е Йоана Стоядинович, при хърватите – Ксения Банович, в Словения – Борис Омерзъл и Ева Шпрагер… А има и по-нови, чиито имена не знам.
– Ти си се „разпрострял“ в много езици. В кой от езиците се чувстваш най-сигурно и „плуваш в свои води“?
– Във всички южнославянски езици и литератури се чувствам на свое място. Но се радвам на всяко ново име на преводач и познавач на южнославянските литератури у нас.
– А що се отнася до македонската, ти получи през 2018 г. престижната награда „Македонски книжевни Дедал“. Доколко си свързан с македонската тема?
– Анализирайки безпристрастно и обективно историческите, политическите, етническите и другите процеси всред македонците, се застъпвах години наред за изконното им право на самоопределение и идентичност във всичките аспекти. Това явно се забелязваше и у нас, та в шесттомника за рецепцията на преводите на различните литератури на БАН, ми възложиха целия раздел за македонска литература. Оказа се, че на български език през последните десетилетия са излезли повече от 250 произведения на македонски автори, а на македонски език са преведени също множество български произведения. В средното образование на Македония са включени няколко български автори. Но ние с македонците имаме и т.нар. „двудомни“ автори, като Григор Пърличев, братя Миладинови, Райко Жинзифов и др.… И така е не само в литературата, но в културата и на други народи. Какъв е Моцарт например – германец или австриец? Или Кафка?
– Какво се промени през годините у нас, какво се разруши и какво се изгуби след войната?
– Преди Втората световна война – аз си спомням детството, се живееше доста комфортно. В края на войната, когато дойдоха комунистите, се измени цялата конфигурация на обществото. Заживяхме в страх. Всичко започна да се идеологизира и дирижира. Пропагандата ни заливаше отвсякъде. Душата ми се стегна. Обземаше ни чувството на несигурност. А и първото нещо, което те съсипва и смазва, е моралното потисничество. След това този натиск води до деградация на личността. Пропагандната машина беше впрегната в това смазване на човека. Виждахме как арестуват младежи заради дълга коса или тесни панталони – товареха ги в камиони и ги караха нанякъде. А пък Дряново беше място за интерниране на хората. Там се срещахме с доста от интернираните, които ни разказваха историите си – бяха ги интернирали за абсурдни „прегрешения“. Сестра ми имаше приятелка, чийто годеник бе интерниран в Дряново. Те имаха режим, властите ги настаняваха на някаква работа, но бяха задължени всеки ден да се разписват в милицията. В онези времена постепенно дресировката започна да оказва влияние върху личността. Най-напред човек започва да се нагажда, да бъде лоялен към властта. И това се превръщаше в навик, в стереотип. Всичко започна да се обвързва с „висшите партийни задачи“. Не всеки млад човек можеше да следва, защото имаше значение какъв е дядо ти, баща ти, та не на всеки даваха бележки за следване…
– И човек постепенно започва да прави компромиси.
– Компромисите са „техническата част“. По-важното е – влияеха ти върху цялата „психическа конституция“, както се казва. И нямаше оправяне. Много хора и до днес изпитват товара на онова време върху себе си, те продължават да живеят в онези стереотипи, от които не могат да се отърват. Тенденцията на дресировката бе човек да се пренесе на съвсем друго ниво. Ниво манипулирано, унифицирано, всичко да се сведе до елементарния бит и безропотното подчинение на политическата доктрина на комунистите, за да не осъзнаваш какво всъщност извършват с теб.
Добре е, че на това се сложи край, но пък това се замени от други типове доста неблагоприятни зависимости, които изплуваха в резултат на демократичните свободи. А много хора, дресирани от предишния режим, не разбират, че демокрацията не е никакъв обществено-политически или икономически строй, а просто освобождаване. Но при този процес се освобождават и най-положителните, и най-негативните прояви на човека