6 МАЙ, ЕДРЕЛЕС НА ЛЪДЖАТА В Гърция Таня Мангалакова 2014 Г.

“В Скеча сме наши, думаме помацки”, обяснява Хусния, докато пътуваме в автобуса от Ксанти за нейното родно село Термес, което „нашите” в Гърция наричат Лъджата, Баните. Хусния и нейни роднини отиват да празнува Едрелес край минералните извори на 10 км от границата с България. Автобусът е пълен със забулени с чембери нашенки, които говорят на български. “Как та казват?”, пита жената до мен. Тя е любопитна “оти думаш наш език, помацки.” Като разбра, че съм от София, ме нарече посестрима. Според нея “Врит в Скеча помаци (врит, всички, бел. авт)”. Обяснява ми, че живеят от тютюн и гледат хайвани. Сега е криза, пък и в ЕС е различно вече. “Дойдохте вие и ние се озъбихме!”, шегува се новата ми посестрима от Скеча.

Всяка година „нашите” от Ксантийско се събират точно на 6 май край минералните води на Термес (около 2 хил. души население в трите села), за да празнуват Едрелес, края на зимата и идването на лятото. На 6 май 2010 в трите ресторанта на Лъджата се пече агне и звучи музика на три езика – български, гръцки и турски. Най-богато е празненството, организирано от Пангръцкия помашки съюз, на което гостува Виевската фолклорна група от България.

В Лъджата още помнят, че в селото имало български учители по време на Втората световна война. “Не трябва да забравяме нашия език”, обяснява Ахмет Имам, лидер на Пангръцкия помашки съюз, родом от това село. “Врит селата в Скеча помацки”, казва той. Според него помаците са ислямизирани не от османлиите, а от Хаджи Бекташ Вели от Хорасан (полулегендарния светец, потомък на седмия шиитски имам Муса ал-Казим, основател на Бекташийския орден, изповядващ мистика и деривишки живот, бел. авт.) . Тук е преминал и Саръ Салтък (ислямски мистичен светец и войн, за който иследователите пишат, че е погребан на седем места, описан е от пътешественика Евлия Челеби, бел. авт.).

Ахмет Имам обяснява ритуалите на Едрелес, с които се посреща идването на лятото: “Вчерашния ден, овчерите колят агнета и ярета. Едрелес е празен ден, зафатят лятото да изкарват сирене, мляко, момите клават вода, да им се отвори късмета, да го видят во соня, старите наши от вечера клават пресно мляко, не клаваха му мая (“клавам” – 1. плъстя “клавам сеносу”, 2. поставям, слагам “Жъ гу клавам тува”, 3. лягам, “хай да са клавими – бел. авт), оставаха го на звездите, до сабалян става йоурт. Ако йе Едрелес, става без мая, ако не е, не става. Старите го тачеха, ама младите го заборавиха… На Едрелес момите стават рано сабалян, идат на нивите, умият се сас здраваса вода, търкалят се по нивите, тогава курдисаха люлки и песни пеат родопски. Същите песни пеат в България, в Родопите.”

Ахмет Имам обяснява за “помацкия” говор и за начина на живот: “Говорът се предава от баща на дете. Врит селата знаят, ама се заборави. Гръцкото и турското преобладава сега… Преди 10 години помаците работеха врит тютюн, изкарваха първа класа тютюн „басма”, работеха по фабрики в Атина, като майстори, с търговия… Доходат хора от България и ние ходим там, от нашите одат сабота и неделя да куповат евтино.”

Преди пладне на тържеството пристига с хеликоптер Продромос Емфиеджоглу, гръцки крупен бизнесмен, строителен предприемач, шеф на „Миханики груп”, меценат. Като строители в неговите фирми работят доста помаци, има преки наблюдения върху традиционните ценности и трудолюбието им. Те са работници, на които може да се разчита и общо взето интелигентни хора. Обичат техните села и инвестират парите си в тях за нови модерни къщи”. Той спонсорира културните дейности на Пангръцкия помашки съюз, през 1995-1996 финансира издаването на Гръцко-помашкия и Помашко-гръцкия речник, както и на Граматика на помашкия език.

Бодигардове го пренасят на инвалидна количка, изглежда сърдечен човек, слуша с удоволствие родопските песни на Виевската фолк група, раздава по 100-еврови банкноти на музикантите и певиците, които свирят на масата му. Подарява играчки на всички деца на събора. През 2007 в устно питане в Европейския парламент гръцкият евродепутат Георгиос Каразаферис предлага създаване на катедра по помашки език и култура в Тракийския университет Демокритис под егидата на ЕС. Бизнесменът Емфиеджоглу лансира тази идея като начин за противопоставяне на турцизацията и запазване на езика, историята, обичаите и традициите на помаците. За негово съжаление гръцката бюрокрация не я осъществява. Той коментира, че има постоянен опит на турското правителство да превърне помаците в турци. „Те харчат много пари за това, създавайки мрежа от „агенти”, които изнудват и заплашват помаците, които устояват. Освен пари използват религията „мюсюлманин означава турчин”. Тяхната цел е да създадат бетонен блок на „турци” в гръцка Тракия, но също и в Южна България. Те дори имат свое знаме! Двете страни, Гърция и България, трябва да се отнесат към тази заплаха много сериозно” (лична кореспонденция по мейла с Продромос Емфиеджоглу, бел. авт.).

Бизнесменът е известен меценат, основател и дарител на галерията музей „Емфиеджоглу” в Атина. В сайта на фирмата е отбелязано, че подкрепя инициативи на малцинствата в Гърция, на ромите и помаците, които са отбелязани като българогласни гърци. Компанията е основала Център за култура и атлетика „Дросеро” в Ксанти.

В съседната таверна звучи музика на гръцки, до нея има сцена с плакат на турски, на това място се чуват турски песни. В музикалната какофония прозират аспирациите на тенденциите, които се борят за идентичност на малкото периферно малцинство на „нашите” – помашка/българска, гръцка и турска.

Спорът за идентичността на тези хора, дали те са славяногласни мюсюлмани гърци, българоезични мюсюлмани от Гърция, роднини на българските помаци, братовчеди на гораните в Косово и Албания и на торбешите в Македония, или турци, които говорят “помацки”, лесно се решава в минералните извори в Лъджата. Много българи мюсюлмани от близките села в българската част на планината Родопи също празнуват на Лъджата. На Едрелес българки мюсюлманки от село Неделино, Златоградско, се къпят заедно с жените от Лъджата и си викат “наши”, общуват без преводач. “Ние сме един народ, наши са в Лъджата и Шеин, също като нас приказват, лафим едно, ние сме едно”, казва родопчанката Насибинка от близкото българско с. Неделино.

В Лъджата условията не могат да се нарекат СПА, по-скоро са първобитни. Минералната вода е много гореща, извира от няколко места, най-чисто изглежда в стария хамам, който е до дервишкото текке “Ilica Nahiyese Kapricalari”, построено през 1685 г., което местните наричат “Будала текке”. Храмът е идеално поддържан, в него има три гроба, за храма се грижат нашенци от Лъджата. На Едрелес в него влизат да се молят доста жени. Сред тях е и стара 88-годишна баба от Лъджата, която се кланя почти сат време. Говори само старовремски български, казва ми, че е останала вдовица и живее сама. Не знае нито „урумски“ (гръцки), нито турски. Притихнала се моли в теккето. Мъка е изписана на изсушеното й като пергамент лице. Медитирам с нея и запечатвам мига на нейния „намаз“ (молитва).

В селото има и джамия. “Нашите” се тълпят за „ляк” главно покрай реката, където минералната вода извира от много места. Местните хора си топят краката в малки корита. Сцената е покъртителна, нашенки имат ставни заболявания, някои са с ревматизъм, разширени вени. Планината безпощадно е изпила силите на тези простодушни жени с благ вид. Много от тях са преждевременно състарени и външно приличат на баби, а всъщност са в зряла възраст.

Този първобитен начин на къпане шокира българите от съседните градове и села. Сравнението на Лъджата с близката СПА дестинация Девин е все едно от земята до небето. От Даръ дере, както гръцките помаци наричат Златоград, и от Мадан са дошли доста чиляци. Има дори български турци, живеещи в Бурса, иначе родом от българското село Бенковски. Българин от родопския град Чепинци е дошъл на Лъджата да празнува Едрелес с жена си и двете си деца. За първи път минава границата през Златоград и се вълнува като дете: “Това са чисти българи”. Според него в Лъджата покрай минералната вода може да се развие СПА-туризъм, но само ако дойдат българи. Той се вълнува и обяснява на „нашите” от Гърция, че те нямат нищо общо с турците.

На Едрелес в Лъджата има “волта”, стъргало. Както впрочем и във всяко нашенско село в Западна Тракия. На “волтата” на Едрелес най-елегантни са младите жени от Гьокче бунар (Глафки на гръцки). Те са се накиприли с луксозни копринени чембери, които приличат по-скоро на моден аксесоар, отколкото на задължителна част от женската носия. От същото село са и най-ербап ергените. Снимам на фона на черквата на „волтата” на Лъджата младежи рокери, яхнали модерни мотори. Един от тях направо носи духа на „Дзен или изкуството да се поддържа мотоциклет“.

Хусниа Хасан Тахир е дошла на празника от Мемково. Редовно ходи на пазар в Златоград, “оти там е евтино, майка”. Със своята пенсия от 500 евро тя купува изгодно стоките, но се оплаква, че храната не е толкова хубава като в Мемково: “Нашисе жуотни пасат из планината, а в България ги държат вързани и месото не е убаво.”

Нищо не е като едно време, и Едрелес се е променил, младите момичета не се люлят за здраве. “Напреш правеа люлки, майка, сега не праат. Ся няма люлки.” Хусния не помни песни на „помацки”, „оти заборавих”. В селото й само старата Хайра знаела. “Говорим помацки. Ние сме наши. Разбираме се с хората от Мадан, Даръ дере (Златоград, бел. авт.). Говорим помацки. Разбираме и урумски (румски, урумски, рум, грък, бел. авт.), турски, болгарски, помацки.”

Срещам бай Ахмет от Лъджата, Горната маала, до запустяла плетена къща, където е дошъл да нагледа кошерите си. Работил е тютюн, изглежда ведър и доволен от живота, пенсионер е, със 700 евро пенсия. С шапка на главата, да „не огрива сланцето, белото”. Докато разговаряме, минава човек и го поздравява със „Селям Алейкум”.

Дядо Ахмет говори на добър български, казва цифрите на български. Когато го помолих да ми запее песен, той декламира само “Бело сам, бело юначе, врит съм динята огрела”. Вкъщи имал записани стари песни. На един дъх издекламира детската молитва: „Дядо Господи, прости ми, моля ти са, от душа и разум да не мога да греша. Запази ми ти сърцето от лоши мисли и неща”. Научил я, когато бил на 6 години, по онова време в Лъджата имало български учител. “Три годинки съм пел тук български, от 1941 до 1944, гато герман замина, донесе един учител от София, той ни учи да пеем (четем, бел. авт.), да писваме… България влезе до Кавала.” Дядо Ахмет „обигравал” цяла България: “Филопополи, Кърждала, Асеновград, Хасково. В адно село отидаме да ищиме палета да ловат зайчета с един грък и найдеме адна учителка българска от адно село.” Учителката се учудила, че Ахмет знае молитва и не вярвала, че е от Гърция. Показал й личната си карта. Ахмет се учудил, че той знае “Отче наш”, а учителката от България не я знае. “Изпей ми молитавката, казах аз, а тя не знае.” Запитал я: „Как може така, учителка да си, а молитавката не знаеш?!”

Бай Ахмет коментира времето отпреди 20 години: „Вий бяхте много затворени. Не можехте при комунизмата да шевнете на нийде, ни да придумите. Те и да се зберат двамина, в затвора…” Днес той рядко ходи на Скеча.

Според него тукашните хора са турци: „Сичкото турско, учиме турско в училището. Ама и гръцко са учиме. Аз и гръцки, турско, арабско да пишем. Тоя език е наш език. Помацки и турски едно е. Каквото е турчина, това и помака. Ний сме първите мюсюлмани тук.”

В моето пътешествие сред помаците из Скеча, Гюмюрджина и Еврос често ще се натъквам на нашенци като дядо Ахмед от Лъджата, които са имали български учители в периода на Втората световна война. В книгата си „Беломорска България 1941–1944” историкът Стоян Райчевски е изследвал мащабната мрежа от български училища, изградена след присъединяване на Беломорието към България по времето на Втората световна война. На 1 юни 1941 София създава Областна училищна инспекция в Ксанти и околийски училищни инспекции в Сяр, Гюмюрджина, Дедеагач, Драма, Кавала и Ксанти. В началото на септември 1941 са назначени общо 27 начални учители на български, 5 редовни начални учители в Гюмюрджина. В Гюмюрджинска околия са открити селски училища в българомохамеданските села, където преди това никога не е имало светски учители, а децата са се учили да четат само Корана при ходжите. Всички местни българчета в Беломорието са преминали едномесечен курс за езикова подготовка по съвременен български език, защото дотогава са усвоявали майчиния си език само в домашна обстановка в неговата диалектна форма. Историкът Стоян Райчевски описва тържеството за края на учебната година в основно училище „Отец Паисий” в Гюмюрджина и в салона на читалище „Екзарх Антим І” в Дедеагач.

През втората учебна година в Беломорието под българска администрация в новоприсъединените земи в Ксантийска област има разкрити общо 163 първоначални училища и 32 прогимназиални срещу 136 първоначални училища и 25 прогимназии през първата учебна година 1941-1942. В Гюмюрджина отваря врати общинско девическо училище „Княгиня Мария Луиза”, където се приемат документи на първите ученички от Дедеагач и другите беломорски селища, а също и от градовете от „стара България” като Кърджали, Момчилград, Крумовград, Ивайловград. В българския печат от онова време се появяват радостни отзиви на беломорци, че български училища се откриват и в села, в които такива е нямало от турско време, понеже гръцките власти след 1920 г. са ги затворили. В планинските села, населени с българо-мохамедани, на много места за училища временно се използват джамийските стаи. Околийският училищен инспектор в Гюмюрджина Д. Георгиев изпраща през 1943 г. доклад за открити 14 народни начални училища в българомохамеданските селища в Гюмюрджинско, в които условията са тежки до непоносимост – с. Теке дере, Койн дере, Гердеме (днешното село Кардамос), Челова, Чалаба, Казъл агач. В Ксантийска околия в началото на учебната година 1942-1943 има отворени български училища в 35 села.