КУКЪСКА ГОРА, АЛБАНИЯ
“- Га.
– Що гачиш?!
– Пченица.
– Ти опрело.
– Кому?!
– Тебе.
– Тебе, тебе.
– Га.
– Ке че идеш?!
– На оране.
– Защо?!
– Да онесем ручек.
– Кому?!
– Бабету.
– От мос, под пос, тутала вала.”
(Песен от село Борйе, Назиф Докле, “Севни, бре ашик, севни бре душо…”, Tiranë, 2004)
В Кукъска Гора, Албания, има девет села, в които живеят 7500 горани, нашeнци: Борйе, Шищейец (Шищавец на албански), Орешек (Орешк на албански), Църнелево (Църнелев на албански), Оргоста (Оргьост на албански), Кошарища (Кошарищ на албански), Пакища (Пакищ на албански), Запод, Очикле (Очикъл на албански). В тези девет села в Албания живее компактно помохамеданчено население от български произход, което и днес говори български диалект според изследователя Назиф Докле, автор на “Горански (нашински) – албански речник”, отпечатан през 2007 от Академично издателство “Проф. Марин Дринов”.
Горани живеят и в градовете Кукъс (около 500 къщи), Тирана, Люшня, Драч, Фиер, в полето на Западна Албания. В цяла Албания има над 15 000 горани. В Кукъска Гора е имало още 10 нашенски села, но жителите им са се преселили през 17 век. Тези села са Льойме, (Ломна на нашенски), Нимч (Нимча на нашенски), Брекйе (Брекине на нашенски), Топоян (Тополяне на нашенски), Джеферай (Джафере на нашенски), Стреже (Стрежево на нашенски), Новосей (Ново село на нашенски), Коловоз, Турей (Туре на нашенски). В тези села са останали нашенски топоними – льофкан (альофкамен); река, речица, Боровян, Тополян (Тополяне), Джафрокам (Джеферов камень, меко “нь”). В албанския език има около 100 – 200 нашенски думи, като стан, бачило, бачица, забер (горичка), окол, разбой и др.
През лятото на 2006 пресякох границата между Косово и Албания по маршрута Призрен – Жур – Кукъс. В Призрен има маршрутки, които стигат до Кукъс за час и половина през граничния пункт Морина, по планинския път край Върбничко езеро. Пътят от Призрен до Кукъс е с хубав асфалт, извива се по нагорнището и плавно се спуска, а отстрани спокойно тече река Бели Дрим.
В Кукъс вече ме чакаше моят гид Назиф Докле, 63-годишен изследовател, шеф на музея в Кукъс, преподавател по албански език и литература, художник, график, резбар, нашенец от Борйе. Пренощувах в хотел “Америка” в Кукъс, който има всички удобства за пътешественика, включително и интернет. Отгоре му е курдисана дори Статуята на свободата. Тази мода идва от Прищина, където след 1999 в чест на американските си освободители албанците сложиха огромен портрет на бившия американски президент на калкан на главния булевард, който кръстиха “Клинтън”, появи се и луксозно кафене “Хилъри”. На входа на Прищина изникна луксозен хотел “Виктория”, на който отдалеч се вижда статуята символ на Америка. Впрочем и хотел “Амбасадор” в Скопие не пада по-долу, но собственикът му не копира сляпо любовта към “Големия брат”, все пак сложи братята Кирил и Методий до Статуята на свободата…
В ТОРБЕШИЯ
Я сирота без планина…
“Проклйет Бедо, бедна, обедена,
Ка ми го побари сърце
Не лй ти стаса небо, ведрина?!
Оо, Боженце,
Я сирота, ме остай без планина!!”
(Назиф Докле, “Muke milje, Poezije Našinski”, Prizren 2000)
На другия ден се отправяме към Кукъска Гора с местна маршрутка, която албанците наричат комби. Шофьорът Рамиз е роднина на бай Назиф и моят гид го познава от дете, когато галено му викали Ремче, после – Ремо, като заякнал – Ремище, а понеже сега е едър и грамаден балканджия – Ремзиище. “Сега ти си дебела стока”, майтапи го бай Назиф. В комбито пътуват само мъже нашенци. Пътуването трае към 3 часа – в шеги и закачки. Пресичаме величествения каньон на Кукъс. В ниското тече река Вана (Люма на албански), а отстрани е старият римски път. Катерим се по черен път в планината, проходим само с джип. Тук е един от най-изостаналите райони на Албания, никъде няма асфалт. В Кукъска Гора растителността е оскъдна, наоколо се виждат голи безводни баири. Първо, преминаваме през албанските села, които според бай Назиф са албанизирани нашенски селища.
И нашенци, и арнаутите еднакво трудно се мъчат да надвият суровата природа. Зимата тук е люта и трае 6 месеца, от които три месеца селата са откъснати от Кукъс. Животът тук е всекидневна борба за оцеляване, има случай на бременна жена, родила в гората.
Често срещана гледка по пътя е деца да пасат животни или да обикалят планината на кон, помагайки на родителите си по време на летните ваканции. Снимам албанче от село Стрежево (Стреже на албански), което язди кон и приветливо ни маха. По пътя срещаме деца, които пазят стада от овце и кози. Планината е суха, с оскъдна растителност, тук-там, където има вода, се виждат малки оазиси на грижливо обработвани бахчи, засети с ръж, овес, пшеница, царевица. Транспортът на балканджиите са коне или магарета, с които ходят до нивите, а някои вървят пеша. Отбелязвам на глас колко труден е животът в планината, а мъжете в комбито изрецитираха призива на Енвер Ходжа: “Да се насочим към ридовете и да ги направим плодородни като равнината”.
Нашенки в Албания са изключително трудолюбиви, битът и ежедневието им е свързан с тежък физически труд. По черния път към село Шищейец до чешмата под парещите лъчи на лятното слънце срещаме група местни жени, които носят на гръб чували с брезови листа, които продават за направа на шампоани. Заради стръмните бърда нашенци имат проблеми със ставите, почти всички имат лоши зъби, изглеждат състарени от тежкия физически труд. Ежедневието се регламентира от патриархални нрави. Животът върви по прости правила и решенията взема винаги мъжът, който е глава на семейството. Отношението на мъжете към нежния пол се изразява в недвусмисленото правило “И дясната ръка на жената е по-къса”.
Със сладкодумния бай Назиф започваме дълъг разговор за това какви са хората от Призренска и Кукъска Гора – горани, нашенци, помаци, торбеши. Той търпеливо ми обяснява: “Нашенци е тамам етноним, албанците ни наричат торбеши, за да ни различават. Люманите ни наричат торбеши, а Гора се казва “Торбешия” – място, където живеят торбеши. В Люма има много нашенски топоними: “Урвъ е торбешия” (торбешки пут на нашенски), място, където ние, нашенци, сме минавали през земите на люманите; в стиховете се споменава “Нези чолаки е Рушид торбеши”, сиреч “Голема борба праеа во Камен коловозички”. В албанския думата “торбеш” е негативно, тамам каур, каурин. Лека полека негативното изчезва. За да ни различават от другите, албанците казват: “Бегай, бе, торбеш!”. Има и неутрален израз като “Беа едни торбеши”. Ако аз се представя за албанец, албанците ми казват: “Ето го тоя торбеш, иска да ни измами! Ние го знаем какъв е!”. Всички сръбски учени – езиковеди и други, бягат от името “торбеш” като шейтан, дявол от тамян. Районът Гора се казва “Торбешия” – място, където живеят торбеши. Гораните не искат да се наричат торбеши и затова аз ги наричам нашенци.”
Според Назиф Докле торбеши има и в Република Македония (Дебърско, Битоля), и в Косово (Жупа и Гора). Горанският говор по-лесно може да се асимилира от сръбския език в Косово, защото там образованието е на сръбски от десетилетия. Младото поколение не говори на нашенски в Речане. Заради гурбета и връзките със Сърбия езикът се губи и полека лека ще изчезне, смята бай Назиф. Нашенският диалект в Албания е по-запазен, защото е напълно различен от албанския език. И досега горанските деца в Албания започват да учат албански език чак, когато станат на 7 години и тръгнат на училище, а старите жени нито са учили, нито говорят албански.
Бай Назиф много държи да подчертае разликата между нашенци и люманите (албанци от района на Люма, Северна Албания – бел. авт.), между нашенци и арнаутите. Докато горските села имат винаги централно място, агора, която обикновено е около джамията, както и път, то люманите живеят по-затворено – къщите им са пръснати из планината, изолирани, без комшии и затова и стопаните им са с по-беден речник, на практика те не общуват с никого и не изпитват нужда за комуникация. Дори няма в кого да се влюбят, браковете на люманите още се уреждат от семействата. “Затова люманите са по-агресивни, а горските села са урбанистични и не са агресивни. За нас говорят, че сме морално разтурени, но при люманите, ако мъжът умре, вдовицата отива при някой от братята на покойния й мъж. Така един арнаутин може да има две жени. Арнаутите не смятат жената за личност. Ние, нашенци, винаги сме се женили по любов”, разказва бай Назиф.
Да си припомним част от книгата ми „Нашенци в Косово и Албания“. Да благодаря за помощта на Назиф Докле, който вече е покойник, но остави богата книжнина.
