На 17 октомври 1916 г. гениалният български поет, драматург и революционер Пейо Яворов, ослепял след неуспешен опит за самоубийство и омерзен от хулите, с които го затрупва столичното общество, напуска доброволно света на живите
ДРАМАТА НА ЯВОРОВ
До края на своя живот, Пейо Яворов остава „бяла врана” за кръговете на висшето столично общество. Той е отричан и хулен, неприет и неразбран, гений надживял своето време.
Него го презират и обвиняват, мразят го едновремено заради плебейския му произход и заради славата му на смел войвода, гениален поет и драматург.
Заради това отравят живота му със сплетни и комплоти, взривяват дори брака му с обичната Лора Каравелова и го преследват неуморно със своето безразличие и ехидни подмятания.
След смъртта на Лора, ослепял след неуспешния опит за самоубийство, измъчен до краен предел от лавината хули и злобни стрели на парвенюшката простащина, свой сред чужди и чужд сред своите, Яворов се прекършва душевно и посяга за втори път на живота си с една мълчалива, недосегаема гордост, която е неговия своебразен бунт срещу лицемерието и първичността на заобикалящите го.
Останал сам срещу ледената стена на равнодушието, певецът на Македония на 17 октомври 1914 г., само на 36 години си отива от света на живите, за да остане завинаги един от най-обичаните български поети , който пресича, като ярка комета поетичния небосклон на Майка България, оставяйки след себе си едно невероятно литературно наследство, превърнало се в настолна книга на всеки българин.
Малко преди да поеме към отвъдното той написва няколко прощални писма до свои близки, в които прозира със страшна сила бурята от чувства, която бушува в душата му.
Всред тях е и писмото до неговия приятел и деец на ВМОРО Тодор Александров, в което пише с болка:
„Драги Тодоре,
Прости ми ти, нека ми простят и всички други, че изменям на Македония. Аз умирам тук.Ще легна при моята мила Лора.Целувам те, дълбоко трогнат от грижите, които положи за мене през дни на големи изпитания.
Благодаря за тия деветстотин лева помощ от организацията, без които отдавна бих умрял от глад, наместо от куршум, както ми приляга.
Кажи на Македония, когато отидеш там, че нейният син (аз се считам за неин) умря в свободна България, увенчан с една най-мръсна клевета.
И когато тя бъде свободна, нека един другар дойде на гроба ми и каже: “Поздрав от нашата майка мъченица – тя вече е щастлива!”
Предай моите сърдечни поздрави на домашните си!
Горещо стискам ръцете на Христо Матов и Хр. Татарчев и Ал. Протогеров.
Целувам те. Сбогом
Твоя Пейо“
Когато навън небето притули земята с кобалтов сумрак и закапят едри дъждовни капки, пада нейде гръм и Яворов пристига със своите поетични метафори и философски протуберанси . После неусетно се стапя във виолетовия здрач със затихващото ехо на бурята…
И така всеки път душата му звъни, като опъната до скъсване тетива, ненамерила покой на оня свят, тя витае покрай нас и плаче защото душата му е стон.. Послушайте, може би ще го чуете и вие…
на снимките: портрет на Яворов, Пейо Яворов с войводи в град Кавала през Балканската война, Яворов с Лора Каравелова и с Тодор Александров.
