Събитието в Марсилия ЯСМИНА ФИЛКОВСКА ОТ СРЕБРИНА ДЖЕНЕВА

Копнежа на Революционера

С едно желание душата си обжарвам,

С едно стремление по пътя към върхът;

С едно копнение – ръждивите окови

С един замах да ги разбия

Там, где духа си калих.

Че любя волността на бурята – в гърмежа,

Както молния проблясва в нощта;

Че любя аз сломените крила в стремежа,

Крила сломени в красота.

Живот, о, дай ми ти на молния крилата,

И порива свещен на ястреб устремен,

Да срещна аз в набег врагът-тиранин,

Да смажа неговата мощ.

Македония

В. Димитров (шофьора)

един от многото „Бугараши“

17 – I – 1924 г.

В думите му „там, где духа си калих“ требва, очевидно, да се подразбира поробена Македония. Минават години след това. Той продължава да е в редовете на Македонското движение. Но като се озова при хърватите, той напълно е знаел, че врагът на хървати и македонски българи бе общ.Той лично познаваше жестокия сръбски режим в Македония, положението на измъчения тамошен народ.Чел бе и е слушал какво ставаше също с хърватския народ и с други, насила вмъкнати в Югославия. Целеше се и се прилагаше затриването им, всекидневно, систематически, чрез всички видове насилия и подлости. От както се създаде тая държава и до днес – там свободата е разпъната на кръст.Тия му впечатления и убеждения са ръководили сърдцето му, мисъльта му и ръката му. Нищо друго! И ако милиони народ го възхвалява и благославя, не само сред българите и хърватите, а и в далечно бъдаще ще го слави – то е тъкмо защото той е един герой срещу тиранията, а не нещо друго. Кратките стихове, впрочем, които той е написал цели десет години преди да го чуем в Марсилия, потвърждават това, което казвам. Извършеното от него в Марсилия не може да се нарече убийство.Това е така ясно за всеки, който що-годе познава режима на крал Александър и плановете на Белград. В същност значи, убиецът бе Александър и белградската политика. А Владо се яви само като изпълнител на наказанието, което чрез хиляди клетви, потоци сълзи и кръв беха произнесли срещу него цели народи – като македонските българи, хърватите, албанците, както и други милиони недовол­ни граждани и селяни всред другите народности в тая държава. В множество илюстрации, в Европа и Америка, проникна снимката, изобразяваща момента на нападението.

Тъй изобилни са злините, които върховната държавна управа нанасяше над народите в Югославия; тъй очевидно е намерението за самото изкореняване на самобитността на повечето от тези народности – и то, на първо място, чрез даваната от горе, от самия крал, директива. Поробените народности си бяха казали отдавна мнението за крал Александър. Казала си бе мнението и наша Македония, и то – още в 1912 – 1913 г. Който иска да го почувствува, нека прочете страниците на Карнегиевата анкетна комисия…

Но, дълги дни и нощи би трябвало да чете читательт трагичните, унизителни, невероятни примери за сръбските злодеяния в Македония, ако бихме рекли и ако бе възможно да ги изброим едно по едно. Сърбите третираха македонските българи горе-доле така, както бяха третирани негрите от ония господа, които някога по Африка с ласо са ги ловили и продавали през океана за черна работа. Разликата бе тази, че Белград не искаше да ни праща през океана, а да ни посърби чрез всички средства, та да станела по-голяма сръбската нация…

Както е известно, Владо Черноземски е действувал по твърде смел начин. Излезнал от редиците на публиката, пълнеща тротоа­рите на булеварда, по който минавал автомобила на краля. Затичан към автомобила, извикал на френски „Да живее краля!“ (Вив льороа!); скочил върху стъпалото на автомобила, мигновенно извадил револвера и стрелял. Случайно, обаче, е бил засегнал и министъра на външните работи на Франция, г-н Луи Барту, който се помина. Не е точно казано дали Владо е успял да стреля върху себе си,преди да бъде ударен с сабя от подполковник Piollet, който с коня си е съпровождал наблизо кралския автомобил.

Тримата хървати, другари на Черноземски в тая задача, Поспишил, Мио Крал и Райч, по една случайност са били заловени на френска територия, близо до швейцарската граница, когато насмалко щяли да я прехвърлят. Te бяха осъдени на дълъг затвор.Процесът срещу тях бе един измежду най-интересните между двете големи войни. Защитникът им беше адвокатът при Парижкия апелативен съд Жорж Десбон, чието име основателно се разнесе по света заради смелото му държание. За да се угоди на Югославия, види се, той биде отстранен от списъка на адвокатите. Но по-късно френският парламент му възвърна адвокатското право. Жорж Десбон е роден в Мобурге, малък град северно от Пиринеите. Учил е в Париж в лицея Св. Станислав. Свършил е правния факултет в френската столица, където е взел и доктората си. Бивал е подпрефект, назначен от министър Вивиани. Изпълнявал е мисии в Холандия, Палестина, Полша, Египет, Швейцария и прочее. Написал е неколко книги и брошури върху икономически, обществени, правни и политически въпроси. Четейки книги по балканските въпроси, сам, без ничий страничен подтик, е схванал правото и мъката на българщината, която несправедливо биде ощетена от свои съседи и техните покровители. Но особено бе проникнал в трагедията на македонските българи. Техната защита той пое доброволно и с ентусиазъм. Перото му бе великолепно, а същевременно беше и превъзходен оратор. Десбон бе отдавна преди това познат на македонското общество. Запознат бе с Македонския въпрос основно, по-добре отколкото го познават мнозина наши общественици…

Повече от десет години след втората голема война го срещнах­ме в чужбина с жена ми. По това време той беше така любезен да ни подари, на Менча и мене, отлично аргументираната негова книга, която бе печатал през 1930 година в защита на България и Македония. В знак на почит към тоя борец за правда, когото и нашитё бъдещи поколения требва да зачитат като независим приятел на македонските българи и на хърватите, в приложение давам снимка от посвещението му върху подарената ни книга…

Белград отправи настойчиви обвинения против Италия, където хърватските усташи имали база; но също така и срещу Унгария, по същите мотиви. Пресата на тия две държави и Австрия, общо взето, държаха обща линия на поведение след събитието в Марсилия. Много вестници поддържаха тезата, че като се разглежда този атентат, на­ложително е да се разгледат и всички събития, станали в близките предшествуващи години. А тъкмо подобно нещо плашеше Югославия.Тя бе дала нота до Обществото на народите, с обвинение срещу Унгария в връзка с покушението върху краля. Италия отказа да предаде на Югославия хърватските емигранти д-р Анте Павелич и Евген Кватерник, обвинени като участници в устройването на атентата. Апелативният съд в Торино взе решение в тоя смисъл…

Колкото до виновниците по убийството ние ще кажем, че те сa самите сръбски шовинистически среди, които и до днес още немат друг поглед върху работите в Югославия, а стоят на старите изгнили схващания за държавно управление и отношение към чуждите народи. А виновен на първо место си бе сам крал Александър, който се явяваше както символ, така и реален вдъхновител на безправията в държавата му. Александър показа характера си още когато залепи плесница на едно момиче от десетгодишна възраст в Скопйе, в деня кога­то той влизаше там след отстъпването на турската армия при Ку­маново, в 1912 г. Цел народ се зачуди на тази недопустима сцена. Колкото до управлението му пък, ако г. Фотич обича, можем да му дадем поименно данни за избити стотици хора из Македония от страна на сръбската власт – само защото сa били българи. Много нещо ще има да каже за това управление и Хърватско. Ако г. Фотич оспорва тези работи, нека поиска една анкета от ОН. Има начин и сега да се установят фактите. Неоспоримата голема истина е, че крал Александър следваше една програма, целяща да затрие от лицето на земята народностите с 14-вековна история, по-високо стоящи от сърбите културно отношение и с по-богато минало от тех. Така че, губене на време е за г. Фотич тепърва да търси отго­ворностите за убийството на краля. Ако до сега не е разбрал къде е капиталната, най-съществената отговорност, никога нема и да я съгледа…

На 9 октомврий 1934 год. приключи живота си крал Александър.Огромното мнозинство всред всичките южни славянски народи са били обхванати от вълнуваща радост. Твърде жалки беха официалните съобщения от Белград поонова време, че . . . всички в Югославия плачели за краля. Кой може въобще да помисли, че за загубата на Александър са плакали хърватите, македонските българи, албанците, немците, унгар­ците, босненските мюсюлмани и прочее? Истината е, че всички те са тържествували, а мнозина сигурно са и плакали от радост. Обяснимо…

Но и много свет в чужбина, който е считал, че правата на народа стоят по-високо от едноличната воля – и особено от тирани­ята – на един коронован глава, е разбирал правилно и одобрявал станалото в Марсилия. Хърватската и македонската емиграции в Америка са били дълбоко ентусиазирани. Известието там стигнало късно през нощьта. В Торонто и на други места мнозина нашенци се намерили на улицата и в кафенетата; вълнението ги е подтиквало да излезнат от къщи, на улицата, и да чакат нови подробности по събитието. Аз научих за станалото в турския кораб „Анкара“, на път за черноморското пристанище Инеболу, на северния брег на Турция. От Цариград бехме потеглили с жена ми, придружени от турски по­лицаи, на 9-ти октомврий. Радиотелеграфистът в кораба бё хванал известието късно след вечеря, когато се бехме прибрали вече за спане.Турската власт беше намерила за подходяще да ни изпрати в мало­азиатския град Кастамону, след като бёхме престояли около един месец в Цариград подир военния сърбофилски преврат в България. Марсилската акция удари в сърдцето режима на Кимон Георгиев в България, на когото тъкмо сръбският крал беше най-важната политическа и морална опора…

Ако огромното мнозинство от народа в Югославия би имало възможност свободно да избере съд, за да се произнесе той за зло­деянията над тия народи между двerе световни войни, редица бел­градски управници биха били отправени на гилотината; пръв между тях би бил кральт. А ако тия народи имаха оръжие в ръка, подигнали биха се на революция. Впрочем, светът виде в 1941 година месец април, как всички хървати, албанци, македонски българи, босненско-херцеговски мюсюлмани, маджари, немци в Югославия, а не малък брой и черногорци, не само отказаха да защищават като войници тая държава, но се нахвърлиха срещу нея, за да я видят час по-скоро унищожена. Но когато със голи ръце, и при риск да бъдат унищожени, – как биха могли другояче да реагират потиснатите в Югославия народи, освен чрез наказване поне на най-проявениге и отговорни насилници? В защита на народите винаги се явяват доброволно техни само­отвержени синове. Такива примери ни посочва и самата Библия. Защитната реч на Черноземски – ако имаше възможност да я произнесе, сигурно би била твърде проста и убедителна, както са прости и велики основните права на човека и на народиге…

Ще споменем бегло, че през 1969 година италианската телевизия е предавала в течение на близо половин час сцени от станалото в Марсилия, при­дружени с доста обяснения за живота на Черноземски и другарите му хървати в едно малко италианско село. Предавани са били изявленията на жени и мъже от селото; на хората, в чиито домове с квартирували; на техни познати в това полупланинско место. Нито един измежду тия интервюирани хора не е казал една лоша дума за своите познатио т онова време, настанили се в селото като бежанци. Всички са ги хвалили за техното почтено, кавалерско държание. Особено възторжено са се изказвали мъже и жени за Черноземски, когото са наричали „булгаро“, „мълчаливец“, „проповедник на морал и на въздържа­ние“, „прекрасен човек“ и прочее. Славата на Черноземски ще пребъде, както и стремежът у чове­ка към свобода никога няма да изчезне.“