Църквата „Св. Четиридесет мъченици“- емблема на Търново
Животът във Велико Търново не е прекъсвал в продължение на хилядолетия, доказателство за това са разкритията край църквата “Свети 40 мъченици”. Най- старите заселници тук са били траките. Днес вече има категорични археологически доказателства, че траките гети, по-късно наречени готи, са обитавали търновските земи. Археологическите разкопки разкриха, че църква, обслужваща населението на късноантично селище с неизвестно име, най-вероятно готско, е имало още в IV-V век. Мястото, където се е развил манастирския комплекс на Великата лавра е било обитавано от гети/готи, като района попаднал в укрепителната система от ранно-византийски период на Търново. Учените смятат, че района около храма „Свети 40 мъченици“ е бил свещен. Най-вероятно първоначалният замисъл е бил църквата да бъде посветена на св. Иларион Мъгленски, чийто мощи били пренесени от Мъглен в българската столица и били поставени в нея. В Пътеводителя от 1907г. пише: „Когато при една поправка турците са разкопавали за по-здраво полагане основите на минарето, изкопана била една гробница с подземен вход. В тази гробница са били намерени мощите на св. Илариона Мъглински. В същата гробница, се разказваше, че били погребвани български царе, царици и членове от царското семейство. Когато българите минаваха покрай тази църква — джамия, те скритом се кръстеха и се молеха Богу по-скоро да им помогне да се избавят от турците.“ След завладяването на Търново от турците църквата била превърната в джамия и била известна под названието „Теке джамиси” и именно това спасява църквата – всички християнски църкви и на Царевец, и на Трапезица са разрушени в османската епоха (1396–1877г.). В Паисиевата история пише: „След Петър възприел престола Калиман-Йоан, Асенов син. Някои писали Кало-Йоан, но в златопечатните грамоти той сам се подписва Йоан-Асен-Калиман, сиреч Йоанов Асенов Калиман. Той писал титлата на първия си прародител и на своя баща, след това своето име Калиман…Така цар Калиман се прославил по цялата земя със своята храброст и благополучие повече от своя баща Асен. Бог бил с него и във всяка битка надвивал и побеждавал. Съградил голям и хубав манастир вътре в Търново на името на 40 мъченици и пренесъл отвсякъде мощи на много светци в Търново. Полагал ги в тоя манастир и сам тук често дохождал на пение и поклонение на светците. В това време свети Сава Сръбски дошъл в Търново при тоя цар. Сръбски крал бил Владислав, той имал за жена дъщерята на тоя цар. Тук свети Сава починал и го погребали в царския манастир, по-късно пренесли мощите му в Сърбия. Така цар Йоан съградил и много други манастири в Сливенската гора по подобие на Света гора Атонска. Отново латините се вдигнали срещу тоя цар [Йоан] по море и имали голяма битка при Солун. Той излизал напред и ръководел своята войска. В тая война латините го ранили по някакъв начин с огън или с пушка в дясната ръка и след три дни умрял в Солун. Неговите барони и войски, понеже много го обичали, не го погребали в Солун, но извадили вътрешностите му, пренесли го в Търново и го погребали в неговия манастир „40 мъченици”. Когато през 1972г. гробът на владетеля бе открит при археологически разкопки, малцина се сетиха за писаното от родоначалника на българската историография. А и в обемистата си „История” проф. В. Златарски, увлечен да представя гръцките легенди, съзнателно или не, въобще не отбелязва сведението на Паисий. Точно подценяваната в исторически план Паисиева история обаче ни дава най-много сведения относно храма и търновските царе… След падането на Търновград поробителите обръщат църквата в джамия. Но ето, че в поругания храм около деня на мъчениците, жена в бяло със златни коси излизала среднощ от олтара. Легендата за „бялата мома”, обикаляща нощем църквата „Св. 40 мъченици” и гробовете около нея, е свързана с мощите на св. Петка, съхранявани в нея до пренасянето им в църквата, именувана в нейна чест на Царевец. “Тя стояла там в безмълвно съзерцание като че се моли Богу – пише д-р Христо Даскалов. – Сетне запалвала светилник, обикаляла извътре джамията, спирала се на много места и коленопреклонно се отдавала на молитви. Подир туй вратата сама се отваряла и тя излизала на двора..“ Докторът записва легендата през 1858г., когато посещава Търново. Високообразован, той иска да огледа джамията. По време на игото обаче християни не могат да влизат в мюсюлмански молитвен дом. Случаят помага на Даскалов да престъпи закона. Жената на джамийския мютевелия ляга болна и той предлага услугите си на “французки врач”. Покрай лечението докторът намира сгода да влезе в бившата православна базилика. Пред него се извисяват шест каменни колони, три с паметни надписи. Едната е от цар Йоан Асен, другата е от времето на Крум, третата е дело на Омуртаг. Според Паисий и тримата владетели са били търновски царе, като Крум е бил знаменит с това, че е поставил царския престол в Търново. „Бил езичник, но по Божията воля вършел много пакости на гърците, убил цар Никифора, както се каза. Той най-напред съградил Търнова, три крепости между река Янтра, и тук поставил царския престол.“ За вторият търновски цар Паисий пише: „Вторият е търновския цар- Мортагон, блаженият и достопаметен Михаил или Йоан. Така се наричал – Михаил-Йоан. От него се повели племето и родът на българските царе до последния Шишман Йоан. Всички, които били от неговия род, се подписвали според неговото име и титла; първо писал своето име, както му е било името, след това Йоан. Така българските царе държали титлата и почитта на своя прародител Михаил-Йоан, от който имали своя царски род и православната си вяра; у тях от него се почнало. И гдето се намират техни образи, печати и грамоти, всички се подписвали така по името на своя праотец и прародител блажения цар Йоан-Михаил… После в Търново, както рекохме, тоя цар бил втори просветител на българите след цар Тривелия /Тервел/. В 845г. се кръстил и чрез него Бог показал чудеса на българите. С кръст в ръката си, с молитвата си към Бога той избавил България от големия божи гняв.“ Паисий Хилендарски казва: “ За този цар Михаил има несъгласие в летописите. Маврибур пише: „Мургатон прие кръщението.“ А Барон пише: „Богарис, но това име по гръцки е Вулгарос.“ Не отгатнали как било името му преди кръщението, но просто писали Богарис. Затова в летописите стои различно“. В “Зографска българска история”, написана през ХVІІІ век пише следното: “По Круна наста брат его Муртагон, что зоват греци Вулгарис, а латини – Богарис и Борис. Он бе славен с победами и великомудър в делах…“ Прочетете още- „За надписа на Омуртаговата колона“ Колкото до надписът на третата колона става ясно, че е на владетеля, построил църквата и който пишел първо титлата на първия си прародител и на своя баща.. „В лето 6738 [1230], индикт 3. Аз Йоан Асен, в Христа Бога верен цар и самодържец на българите, син на стария цар Асен, създадох из основа и с живопис украсих докрай тази пречестна църква в името на светите 40 мъченици..“ За него пише в Паисиевата история и той е погребан именно там. В Пътеводителя на В. Търново от 1907г. пише, че отново се превърнала в църква и била осветена на 9/22 март 1878 год. На 10 февруари 1879г. в нея се състояла тържествената света литургия в чест на откриване на Учредителното събрание. На 27 юли 1879г. пак там била извършена тържествена света литургия по случай избиране на първия български княз Александър І Батенберг. На 1 и 3 август 1887г. били тържествени молебени във връзка с клетвата и възкачването на престола на следващия княз Фердинанд. Последното, но най-значимо събитие от времето на Третото царство състояло се в нея е тържествена служба на 22 септември 1908г. по случай обявяване на Независимостта на България. На славния храм обаче било съдено да следва съдбата на държавата не само в радостите, но и в страданията. През фаталната 1913г. наред с военната катастрофа сполетяла държавата, мощно земетресение причинило огромни щети по храма. Църквата постепенно започва да се руши в следващите десетилетия. Богослужението в нея било прекратено в 1964г., когато била обявена за паметник на културата от национално значение. Археологическите проучвания и споровете между архитектите за вида и начина на реставрацията забавиха възстановяването ѝ с четиридесет години. В 2004г., по проект на търновския архитект Теофил Теофилов църквата бе обновена. Само фасадата откъм реката съдържа в най-пълна степен оригиналния вид на средновековната църква. Днес храмът е превърнат в пантеон на българските царе. Църквата е емблема на старопрестолния Търновград, чийто празник се е запазил на 22 март, когато се празнуват св. 40 мъченици по стария Юлиански календар.
