Банатските българи са онези български преселници, които живеят в историческата област Банат. Когато тази област е била в рамките на Австро-Унгария тези българи са известни с названието „южноунгарски българи“. Самите те се наричат помежду си „павликяни“ или на местното наречие „павликене“, „палкене“ и „паулкене“, тъй като произлизат от българите павликяни. В научната среда те са познати като банатски българи. След Освобождението някои от тях се завръщат в родината и тук околното население започва да ги нарича „банатчани“.
След преселването си в Австрийската империя банатските българи се обособяват в отделна българска етно-религиозна група със свои отличителни характеристики. Те изповядват католицизма, говорят свой диалект, пишат с латински букви и имат самобитна материална и духовна култура, силно повлияна от местното унгарско, немско, румънско и сръбско население. Ето защо към групата на банатските българи не спадат онези българи-градинари, заселили се в банатските градове в по-късен етап и които са православни. Към банатските българи не се отнасят и крашованите, които също са католици, но поради продължителното хърватско църковно и културно влияние са се обособили като отделна славянска народност
Банатските българи произхождат от Северна България. Изселването им започва през годините 1689 и 1726-1730 г. и е в резултат на политическите и стопански условия по българските земи през 17 и 18 век. Поради своята католическа вяра тези наши сънародници установяват връзки с Хабсбургската монархия и след австро-турските войни им е позволено да се заселят в Банат през 1738 и 1741 г. Начален тласък на преселването дава Чипровското въстание и преследването на българите католици след потушаването на въстанието.
След поражението на турците при Белград през 1688 г. Австрия подбужда организирането на въстание от българите католици в района на Чипровец и околностите му. Въстанието не успява и скоро е жестоко потушено от османската власт. Оцелелите българи-католици успяват да преминат във Влашко, както и в зоните, контролирани от Австрия -Седмиградско и Славония. Във Влашко те се установяват предимно в областта Малка Влахия. Получават известни привилегии от влашките князе, а след 1718 г., когато Малка Влахия е присъединена към австрийските владения и българите католици са покровителствани от австрийските власти, като със специален указ от 1727 г. получават още редица привилегии. Това стимулира и други българи католици, около 300 семейства от крайдунавските павликянски села Белене, Ореш, Трънчовица, Петокладенци и други в периода 1726-1730 година да преминат във Влашко.
През 1737 г. при избухването на поредната турско-австрийска война българите в Малка Влахия формират свое опълчение, готвещо се да настъпи в Османската империя в помощ на австрийците. Неблагоприятния ход на войната обаче води до нахлуването на турски аскер и българите католици са принудени отново да търсят убежище. С изтеглянето на австрийските войски бягат и българските бежанци. Чипровчани, които живеели във влашките градове Крайова, Ръмник и Брадичени, преминават в Седмиградско и се установяват временно при своите събратя в Алвинц и Дева (Румъния), заселили се там през 1700 г. Оттам поискали от австрийските власти ново място за заселване. Павликяните от своя страна, които живеели покрай Дунав, преминават през Оршова в Банат и се установяват временно в крашованското село Рекаш, откъдето също издействали за място за заселване.
През пролетта на 1738 г. павликяните получили правото от австрийските власти да се заселят в местността Бешенов. На чипровчани е определена местността Винга. Те обаче остават в Алвинц и Дева, докато не получили уверение, че ще им се потвърдят привилегиите от Влашко. Уверението е получено през 1741 г. и те се преселват в Банат.
Така банатските българи се установяват в Банат и установяват първите български колонии в земите на Хабсбургите. По-късно те се заселват и в други селища на областта, а след Освобождението на България някои от тях се преселват в родината. В новите си селища банатските българи развиват свой бит и култура, като същевременно с това запазват своя български характер и самосъзнание.
До 1863 г. богослужебен език в църквите на банатските българи е т.нар. илирийски или далматски език, всъщност хърватски език. От 1863 г. богослужението се води на банатски български.
Историческата област Банат е разположена в Югозападна Румъния, в североизточната част на Сърбия и малка част се намира в Южна Унгария. Населението на областта представлява пъстра мозайка от румънци, сърби, унгарци, словаци, хървати, русини, немци, цигани, евреи и българи като преобладаващото население са румънци, сърби и унгарци.
Банатските българи живеят компактно в двадесетина селища и на двете части на Банат, а именно в Румънски Банат това са селищата Стар Бешенов, Винга, Брещя, Дента и Телепа (Болгартелеп, дн.Колония булгара), и Модош, Бело блато, Гюргево, Иваново, Канак и Стари лец, в Сръбски Банат. Освен това банатски българи живеят още в градовете Тимишоара, Арад, Кикинда, Велики Бечкерек, Вършац, Панчево, Сегед, Будапеща и др. Броят на банатските българи в миналото се е движил между 4 000 и 25 000 души. Според известния историк на Банат Сентклараи при заселването е имало 4 600 българи. Днес банатските българи наброяват около 12 000 в Румънски Банат (по официални данни те наброяват 6 500) и около 3000 в Сръбски Банат (по официални данни 1 658).
В България живеят около 6 000 банатски българи в селата Бърдарски геран, Драгомирово, Гостиля, Брегаре и Асеново, в които те се завръщат след Освобождението на България през 1878 г. Още около 1000 банатски българи живеят пръснати в Унгария. Така броят на банатските българи е около 22 000 души.
Главният фактор, който е способствал за разселването през различни времена на банатските българи от първоначалните две български колонии в Банат — Бешенов и Винга, е стопанският. Стремежът да се задоволят нуждите от обработваема земя, тъй като броят на населението постоянно се е увеличавал, а земята във Винга и Бешенов оставала същата. Разселването се е извършвало като едри земевладелци отстъпват на преселниците по договор земя за обработване (например в Ечка, Лукачфалва, Бело блато), или чрез закупуването и (Канак, Итварнок, Избище, Офсеница), или на земи, давани им от държавата, като ги снабдява със земи на дългосрочно изплащане (Брещя, Дента, Гюргево, Иваново и Телепа). Изселвали се изключително бедни и малоимотни семейства. На новите места преселниците трябвало да си построят сами жилища и да преодоляват трудностите по разработването на земите (разчистване на гори, отводняване на реки и блата и др.). Много често природни бедствия, главно наводнения, унищожавали току-що построените жилища на преселниците и ги принуждавали да се завърнат в родните си места или да започнат всичко отначало. Разселването е било почти непрекъснат процес — извършвало се е на всеки 10-20 години.