Последният пристан на Адам Мицкевич
Автор: Димитър Делийски
Тази година се навършват 160 години от смъртта на Адам Мицкевич – един велик представител на славянската поезия в европейската литература. Българо-сръбско-полският писател революционер Зигмунт Милковски, който 13 години преди Ботев завзема с чета параход по Дунава и отива в Румъния, описва погребението на Мицкевич така: „Цариград, 1855 година. Декемврийски ден. Мокри, вървяхме бавно след каруцата с ковчега към Пера. След нас като река се движеше гъсто множество от хора с черни калпаци.
Тази изненада направиха за нас българите. Те бяха дошли да изразят своята почит към гения на славянската поезия. А един поляк, златар, от вратата на магазина си попита учудено: „Кого погребват?”. „Мицкевич” – отговорихме”.
Два месеца преди това е заглъхнала Кримската война. Причината – холера по целия полуостров. Холера има и в Бургас. На рейд срещу Ченгене искелеси (дн. Ченгене скеле) в Бургаския залив застава английският параход „Патрик”. От него на бургаския бряг слиза Адам Мицкевич.
Там го чака друг поляк – потурченият Михаил Чайковски – Садък паша, командир на християнски полк, наречен от турците „казак алай”. Трябвало да се сражава срещу русите на Крим, но холерата попречила. Мицкевич заживява заедно с войниците и офицерите в палатковия лагер в местността Отманли. Той е гениален импровизатор и рецитатор и декламира пред тази публика своите патриотични стихотворения.
Понякога ходи на лов в околностите на Бургас. Има запазена рисунка от офицера Пьотр Суходолски, изобразяваща Мицкевич на кон и с куче по време на лов. Има и гравюра на тази тема. През 1979 г. списание „Наша родина” в своя бр.6 съобщи, че Христо Наков от Бургас предал в историческия музей „няколко медни гравюри, показващи Мицкевич на лов в околностите на града”.
Наков съобщава още, че Мицкевич заболял в Бургас, настанили го във военен лазарет, а по-късно в частна къща. Предал и фотография на тази къща. Това не излезе съвсем така. През 2006 г. историчката д-р Вида Буковинова ми съобщи, че е намерила само една гравюра на Мицкевич в бургаския музей. А и може ли болен човек, лежал по лазарети и частни къщи, да пътува в ония времена от Бургас до Цариград и да стигне жив и здрав?
Мицкевич се връща в Цариград, след като с Чайковски се уверяват, че казак алаят няма да вземе участие в Кримската война, която на практика приключва. Инкубационният период на холерата е от няколко часа до 2-3 дни. Ако се беше заразил в Бургас, Мицкевич нямаше да стигне жив в Цариград.
Според дневника на лекуващия го лекар д-р Дроздовски болестта се развила бързо за един ден: в 14 часа било установено, че се е разболял, а в 19 часа Мицкевич вече бил в безнадеждно състояние. Поетът се разделя с живота на 26 ноември 1855 г. в девет часа вечерта. Пътят му, след като лъкатуши из цяла Европа, свършва тук.
След 110 години поех обратно по този негов път, почвайки от Ченгене искелеси. Трябваше да очертая лагер за бъдещите строители на нефтопристанището в Отманли. Местността изглеждаше като в последния ден на Сътворението:
Господ си почиваше, в залива играеха делфини, във въздуха се рееха безшумни морски птици, по поляните се гонеха зайци, между дъбовете плахо надничаха сърни, в краката ми се мотаеха червеникави като лъснат бакър медянки – неотровни змии. Не знаех, че съм стъпил на росен – билка, омагьосана от стъпките на Мицкевич, а не на самодиви. Не знаех, че съм орисан да измина пътя му от Бургас през Одеса, Москва, Петербург до родното Заосве в Литва.
Надвечер една джипка ме стовари в града право пред иконните очи на Мария. С тях обикнах и Бургас. Не знам защо правехме срещите си в Морската градина между паметниците на Пушкин и Мицкевич. Не подозирах, че съм газил росена. Мицкевич гледаше към недостигнатия Кръм, където беше гробът на неговата Мария, а Пушкин сякаш искаше да го прегърне.
И двамата, захвърлени от императора из Русия заради прогресивните им идеи, се срещат в Одеса, Москва и накрая в Петербург. Пушкин – сам прочут поет – оценява публично поетичния дар на Мицкевич: „Какво съм аз пред него? Той е вдъхновен свише, той е пророк, той е бог!” Прегръща го и го целува като брат.
Мицкевич е допуснат в Петербург – и Пушкин се прибира там. Въвежда го във висшето общество, създава му връзки. Мицкевич глезят като фаворит, издават съчиненията му, венцеславят го. Император Николай І явно е решил да спечели и двамата „со кротце и со благо”. През 1829 г. издават на Мицкевич международен паспорт, той напуска Русия и отива да изучава Европа. Пушкин заминава да изучава Кавказ. Мисълта за приятеля не го напуска. На черновата на посланието „На калмичката” той нахвърля с перото си по памет скица на младия Адам Мицкевич и пише: „Замина на Запад – с благослов го изпратихме”.
През есента на 1830 г. избухва полското антируско въстание. Между руската и полската интелигенция настъпва разрив. Мицкевич в чужбина публикува резки стихотворения против Русия и довчерашните си приятели. Пушкин не може да не отговори на резките обвинения, но цяла година обмисля и преправя стихотворението „Той между нас живя”, посветено на Мицкевич. То стига до него едва след убийството на Пушкин. Техният общ приятел Александър Тургенев полага листа с това стихотворение на катедрата на Мицкевич в парижкия Колеж дьо Франс. Под текста Пушкин е нарисувал по памет портрет на Мицкевич. Тургенев написал на листа: „Глас от онзи свят”.
Бургазлии са издигнали в морската си градина паметници на двамата поети. Пак са разделени. Вероятно в късна доба Пушкин слиза от пиедестала и отива при приятеля си, а той му казва: „Крака си нямам – да те посрещна, ръце си нямам – да те прегърна”. Бургазлии имат време до ноември да издигнат до паметника на Пушкин равностоен паметник на Мицкевич, дано спрат тази вековна гонитба. Двамата може да бъдат и хванати за ръце, та да се сбъднат думите на Пушкин: „Той между нас живя,/ Говореше за бъдещото време,/ кога народите, забравили вражда,/ в едно семейство ще се съберат./ Ний слушахме Поета жадно”.
В Цариград турците са направили триетажен музей на Мицкевич от къщата, в която е починал. Бургас ще стои ли по-назад? Та нали през лятото цяла Полша се преселва в Бургас! Или поне до скоро беше така.
Тук изказвам една хипотеза: В рядката си книга „Адам Мицкевич” (Севлиево, 1947 г.) Николай Ковачев пише, че родовият герб на поета е бяла роза върху червен щит. Уикипедията обаче дава ябълков цвят върху червен щит. Родът Мицкевич е изследван само до 1550 г.
„Мицкевич” означава „син на Мицко”. В Литва, Белорусия и Полша мъжко име Мицко няма, има Мацко. Според мен фамилията Мицкевич е от български произход. Мицко е умалително от Мицо. В българската история боляри с името Мицо има доста. След ликвидирането на аварската държава от франките и кан Крум България се допира до Полша, която още не е била държава. След третата й подялба през 1795 г. Австрия забива клин между България и Полша, образувана от княжествата Галиция и Лодомерия.
Именно в тях е бил регистриран родовият герб на Мицкевичите от сродените с фамилията му Барнацки. Когато го открих, бях много изненадан, че на него е нарисувана не каква да е бяла роза, а много точно изображение на бялата маслодайна роза rosa alba.
Според бащата на историята Херодот тя произхожда от Македония. Пренесено от България в Галиция, растението придобива името rosa gallica. Така излиза, че корените на бялата роза, т.е. на Мицкевич, са в България. Излиза, че съдбата неслучайно го е притеглила до нашата страна, за да умре при корените си.
Бялата роза в пълния герб на Мицкевич има странична клонка с бяла пъпка на върха – това е руската поетеса Марина Цветаева, също с българско име, също скитала се по цяла Европа и призната от европейците. Още едно потвърждение на Вазовия стих „И ний сме дали нещо на света!”
Любопитни факти
Тялото на поета било пренесено след смъртта му в Париж, а през 1890 г. тленните му останки са препогребани на полска земя в Краков.
Не само в бургаския Приморски парк мемориалът на Мицкевич е в съседство с паметник на Пушкин. Барелефите на двамата големи поети са поставени на фасадата на едно здание в Саратов.
В Бургас Мицкевич е живял от 8 до 18 октомври 1855 г. в къща на ул. „Мара Гидик”.
И още един интересен факт. Едно писмо на Мицкевич, писано на френски език през 40-те години на ХІХ в. до неговия парижки приятел – известния френски историк и публицист Жюл Мишле, бе продадено на аукцион в Краков през есента на 2009 г. за 100 000 злоти (повече от 22 хиляди евро). В него поетът пише за литература, за лекциите си в Колеж де Франс и се оплаква от здравето си. Писмото е написано с кафяво мастило върху тънка бежова хартия с размер 21,2 на 13,5 см.
