Ровя се днес из книжата си и попадам на следната молба до министъра на вътрешните работи от един бивш областен управител от края на 30-те и началото на 40-те години. През 1941 г., когато България си връща Тракия и Македония, този човек, макар да е на един от най-високите постове в българската администрация, почти на 50 е, има жена, три деца и е военноинвалид (!) МОЛИ ДА БЪДЕ ДА БЪДЕ МОБИЛИЗИРАН В АРМИЯТА, ЗАЩОТО „МОЕТО СЪКРОВЕНО ЖЕЛАНИЕ Е ДА БЪДА БЛИЗКО ДО ОНИЯ, КОИТО ЕВЕНТУАЛНО ЩЕ БЪДАТ ХВЪРЛЕНИ В СЛАВЕН БОЙ, ДО ОНИЯ СКЪПИ БЪЛГАРСКИ СИНОВЕ, С ЧИИТО БАЩИ ПРЕЗ ВЕЛИКАТА ЕВРОПЕЙСКА ВОЙНА СЪТВОРИХ ТОЛКОВА ПОДВИЗИ“. Името на този човек е Борис Казанлиев и по времето, когато е писана молбата ръководи Плевенска област. Ако се вгледате в снимката, ще видите, че има ПЕТ КРЪСТА ЗА ХРАБРОСТ, тъй като годините между 1913 и 1919 прекарва почти изцяло по фронтовете. След 9 септември 1944 г. Борис Казанлиев е застрелян без съд и присъда някъде край Попово. И за да е пълна гаврата малко по-късно Плевенският съд го осъжда посмъртно на… смърт. Логично следва забрава, а Казанлиев не е реабилитиран и до днес.
