Cтарозагорската пощенска палата
Проф. д-р Светла Димитрова
Материалното строително наследство включва пътища, сгради и съоръжения с разнообразни предназначения, построени от човека през дълголетната му история. Оцеляло до наши дни, то пази в себе си различни истории. Вглеждайки се в него археолози и историци правят реконструкции на отделни моменти от живота на хората, търсят устойчиви практики, анализират причините за възход и падение. Понякога това наследство е единственият източник на информация за миналото. Пример за сграда, която крие неразказани истории, е Пощенската палата в Стара Загора. Настоящото проучване няма за цел да проследи развитието на съобщенията в града, макар такова изследване все още да не е направено. То би било полезно, защото Стара Загора се вписва в националната история на съобщенията с първата автоматизирана телефонна централа и с първото извънстолично радио. Авторовата задача е далеч по-скромна – да покаже как отделни моменти, свързани със строителството и преустройството на една сграда, дописват и правят по-колоритна местната история.
Сегашната пощенска палата в Стара Загора е построена през есента на 1932 г. Намира се на ул. „Св. княз Борис” в самия център на града. Общината има намерение да изгради нова поща още в началото на 20-те години на миналия век. Изображение на първата старозагорска пощенска сграда след Освобождението е запазено върху пощенска картичка от началото на ХХ век. От нея се вижда, че тя е едноетажна постройка, с вход маркиран от няколко стъпала и със симетрични помещения от двете страна. С времето размерите й стават недостатъчни за разнородните служби и технически съоръжения, а с разрастването на града тя остава в страни от центъра му. Затова през 1923 г. с решение на Общинския съвет на Дирекция на пощите е отстъпено безвъзмездно място за строеж на нова сграда в югозападния ъгъл на градската градина. Така Общината спазва едно Окръжно на Главна дирекция на пощите от края на XIX век, в което се препоръчва да се заделят централни терени за нови сгради. Самите пощенски станции, според документа, е трябвало да бъдат не само „удобни за службата, но да служат и за украшение на градовете”. До 1927 г., въпреки многото покани от местната власт, дирекцията не започва строежа. Това се случва не само в Стара Загора, но и на други места в страната. Причината е, че на Дирекцията на пощите и телеграфите не се отпускат средства, с които тя да започне строителство на нови пощенски палати. Тогавашните управляващи не дооценяват значението на съобщенията и необходимостта пощите да се в нови помещения и обзаведени с модерни технически средства. И докато се чака позволителното за строеж, старозагорската община получава изгодно предложение за отстъпения по-рано парцел. Тя променя решението си и започва за него преговори с Народната банка. След няколко години банката се отказва от намерението си и това спасява част от градската градина от застрояване. През 1928 г. Народното събрание най-после гласува средства за изграждане на нова Пощенска палата в Стара Загора. Във връзка с това решение общината е принудена да определи нов терен и това е мястото на днешната пощенска палата. На следващата година е обявен конкурс за архитектурен проект. Постъпват 15 предложения. Журито не присъжда първа награда, но раздава втора и трета. Втора награда печели проектът „Загора” на архитект Ангел Момов, построил пощите във Варна (1929) и Русе (1930). Трета награда е за проект „Плац Билдунг”, разработен от архитектите Ст. Велковски и Ив. Данчов. Откупени са и три други проекта: „Фунг” на архитектите Ел. Варакаджиева, П. Цветков и Г. Скордев, „Експедитор” на архитектурно бюро „Обнова” и „Берое” на арх. Хар.Тодоров. Местната преса още от началото на 1930 г. информира периодично читателите си за бъдещата пощенска палата. От нея научаваме, че през януари в Стара Загора е на посещение директорът на пощите. През февруари пристига архитектът на Главната дирекция на пощите, телеграфите и телефоните Христо Атанасов с готовия план на сградата, за да проучи цените на строителните материали. В края на май директорът на пощите отново е в града и информира гражданите, че до няколко дни в София ще се проведе търгът за избиране на изпълнител на строежа. През юни пресата съобщава, че той е спечелен от арх. Въльо Тенев.
Въльо Тенев е роден в с. Опан, Старозагорско. Фамилията му е Малкочев, но в архитектурните среди е известен с първите си две имена. Завършва архитектура в Германия и през 1930 – 1934 г. е завеждащ областната „Архитектурна” служба в Стара Загора. Според юбилейното издание, посветено на 60 годишнината на пощите в България, автор на проекта на пощата в Стара Загора е арх. Христо Атанасо. Ако това твърдение е вярно, тогава остава неясно защо е проведен архитектурен конкурс и защо са откупени още три проекта освен класираните на второ и трето място. Арх. Живка Кирчева, в книгата си посветена на емблематични старозагорски сгради и архитекти също изказва съмнения, че арх. Хр. Атанасов е автор на проекта на пощата в Стара Загора. Възможно е, съобщението в местната преса, за пристигането на архитекта с готовия проект да означава, че той е контролирал процеса по изграждането на пощата, тъй като тя се строи със средства от „Фонд за построяване на ПТТ-сгради и набавяне на пощенски вагони”. Фондът е създаден през 1922 г., благодарение на усилията на началника на отделението за пощенски съобщения Недю Бошнаков. С пари от него са изградени пощите в Бургас, Варна, Габрово, Казанлък, Златица, Русе, Ямбол, В.Търново, Сливница и на гарата в София. В подкрепа на твърдението, че арх. Хр. Атанасов е вероятният проектант на старозагорската поща, може да бъде и следното обстоятелство. Архитектът е автор на пощенската палата в Габрово, която се изгражда почти едновременно със старозагорскат. При внимателното вглеждане в снимки на двете сгради ясно се виждат прилики в някои от архитектурните елементи, използвани за украса на обектите – часовникова кула с колони, макар и различно разположени, ажурни парапети и арки над прозорците. Те говорят за еднакъв стил и подход. Освен това юбилейната книга от 1939 г. е най-сериозният и близък до годините на строежа източник и би трябвало да й се има доверие, още повече че липсват други архивни документи по въпроса. Изясняване авторството на проекта на пощата може да се стори маловажен за някого проблем. Той обаче отключва разсъждения в няколко направления. Първо, когато се строят обществени сгради защо не се поставят табели с имената на архитектите и изпълнителите. По този начин ще е ясно кой заслужава или не заслужава адмирации за работата си. Второ, защо старозагорската община е обявила архитектурен конкурс за пощенска сграда, раздала е награди, а не се е възползвала от резултатите. Трето, какво е необходимо да се направи, за да се опазва по-добре нематериалното наследство в строителството – в случая идейната разработка на проектите за пощенски сгради. Поставянето на тези въпроси е първа стъпка по пътя на разрешаването им.
През 1930 г. строителството на пощата започва. Теренът се намира в югозападния ъгъл на пепинерата (градския разсадник). Един служител в пощата, работил там през 50-те години на ХХ век, разказва в местната преса, че при изкупните работи за основите, строителите откриват останки от стари магазини. В тях все още имало чували с овъглено жито и се намирали турски монети. Вероятно магазините са изгорели по време на опожаряването на града през Руско-турската освободителна война от 1877 – 1878 г. Друг източник твърди, че част от мястото е било заето от стара сграда с купол, в която се намирал склад за боеприпаси. Тя се наричала „джепането” и пред нея винаги стоял на пост въоръжен войник. Тази информация, за някои незначителна, за град като Стара Загора има значение. Причината е, че реконструкцията на миналото на града е много трудна, тъй като при споменатото опожаряване и изгарянето на архива на Общината през февруари 1945 г. са унищожени ценни документални и веществени свидетелства за миналото. Събирането на оцелели, дори и откъслечни данни, позволява на историците по-пъстро да възстановят картината на отминалите епохи.
През април 1933 г. започва пренасяне на всички служби в новата сграда. Не е ясна причината за забавянето от близо година, но местната преса обвинява дирекцията на пощата за мудните действия. През месец май е павирана улицата пред новата сграда и са направени малки цветни градинки. Пощенската палата е модерна за времето си постройка и една от красивите обществени сгради в града. За нея са похарчени 2 762 000 лева. Инвестицията не е малка, ако се има предвид, че бюджетът на старозагорската община през 1932 г. възлиза на 13 279 033 лв. Сградата е на два етажа с каменна облицовка в основата, красив вход с широко стълбище, обрамчено с каменен ажурен парапет от дясно, когато фасадата се гледа фронтално. На втория етаж всички прозорци са украсени с табли и полуколони с флорални капители. Официалният вход е в основата на часовникова кула, втъкната в сградата и издигаща се над нея с още три етажа. Всеки ъгъл на кулата е украсен с полуколона. От трите видими страни са поставени часовници. Кулата завършва с открита тераса с ажурен каменен парапет като този на стълбището. Подобни часовникови кули са част и от други постройки – Халите в Стара Загора, общината в Хасково, търговската гимназия в София от времето преди Втората световна война, пощата в Ямбол и др. Покривът на часовниковата кула е използван и за наблюдения. Снимка от 30-те години на миналия век е запечатала изображение на войник, а до него голяма камбана, част от часовниковия механизъм, с която се отброяват часовете на кръгъл час. От надписа върху нея се разбира, че е направена във фабрика „Гномон – Братя х. Николови”, където са изработени и циферблатите. Фабриката е основана през септември 1934 г. и е първата часовникарска фабрика в България, която се специализира в изработването на големи часовници за сгради и съоръжения. По време на Втората световна война на часовниковата кула, като една от високите точки в града, е монтирана сирена. Тя предупреждавала за въздушните нападения от страна на Великобритания и САЩ.
Непосредствено до входа на пощата, на осемметрова колона се извисява скулптора на орел с писмо в човката си. В архитектурния проект въпросната скулптурна група само е маркирана, без да е подробно разработена. Видният старозагорски архитект Христо Димов (1890 – 1983) разказва, че имало доста спорове какво точно да се постави на колоната. Едни предлагали да е гълъб, но колоната била доста висока и голяма, поради което фигурата трябвало да бъде неестествено увеличена. Други искали да се постави бронзова пощенска кутия, но и тя щяла да бъде доста несъразмерна, съотнесена към постамента. Накрая се решава да е орел с разперени крила. С реализация на идейното предложение е ангажиран Драган Лозенски, завършил специалност „Скулптура” в Художествена академия в София през 1930 г. Според разказа на друга емблематична за Стара Загора личност – художникът Димитър Караджов, проектът на Д. Лозенски е изпълнен в старозагорския затвор. През 1984 г. в окръжния вестник „Септември” се появява публикация, целяща да провокира спомени, за да се съберат повече подробности около орела на пощата. Именно там е напечатано споделеното от Д. Караджов. Години по-късно синът на Д. Лозенски предоставя на музея в Стара Загора снимка, на която се вижда орелът преди монтажа върху колоната. Част от дарението са и два оригинала на възлагателни писма за изработката му, подписани от архитект В.Тенев. В първото писмо от 28 октомври 1931 г. скулпторът получава задача да направи два орела от гранит, които да бъдат монтирани на южната и западната фасада на пощенската палата. Д. Лозенски е щял да получи за изпълнението 13 000 лв., като превоза и закрепянето на статуите се поемало от проектанта на сградата. По-късно до София е изпратено друго писмо, с което се възлага изработването само на един орел, от изкуствен гранит, който изпълнителят трябвало сам да монтира върху колоната, чрез използване на специално скеле. Орелът, стиснал писмо в човката си, е монтиран върху колоната и до днес краси пощенската палата. Както и на колоните върху Орлов мост в София, той е с разперени крила и внушителни размери. Като обект на пластичното изкуство и като символен знак орелът е използван от античността до днес. В Старозагорския случай е нетипично писмото, което орелът държи в човката си. До сега не е известна друга фигура на орел с писмо и старозагорци могат да използват тази особеност при популяризиране на града като туристическа дестинация.
На 8 септември 1935 г. пощата в Стара Загора добива национална известност с монтирането в нея на първата автоматична телефонна централа. По това време градът е областен център и наброява 29 857 жителиi. Изглежда напълно възстановен след опожаряването. Изградени са множеството обществени сгради, училища, магазини, хотели, банки, паркове, градини, красиви частни домове. Старозагорци имат междуградска и международна телефонна връзка, добре уреден железопътен транспорт и автомобилен транспорт до Казанлък и минералните бани в околностите. Културните потребности на гражданите се задоволяват от няколко читалища, кино, театър, музей, симфоничен оркестър, хорови състави, културно-просветни дружества. През 1925 г. в Стара Загора е създадена първата извънстолична опера, а две години по-късно гражданите успяват да видят знамения филм на Чарли Чаплин „Треска за злато”. През 1931 г. на сградата на дружество „Театър” е поставена първата светлинна реклама в България. От февруари 1936 г. в ефир звучи първото извънстолично радио.
Монтирането на първата автоматична телефонна централа в България в старозагорската поща допринася за дооформяне иновативния облик на града. Първоначалната идея на ръководството на българските пощи е за първи път автоматизирана телефонна централа да се постави във Велико Търново през 1931 г. В Южна България с такава техника е трябвало да бъде снабдена пощата в Пловдив. Тъй като и на двете места се чака изграждане на нови сгради, Стара Загора получава своя шанс да бъде първа в страната. За правото градът да получи първи финансиране за новата пощенска сграда заслуга вероятно има и тогавашният министър на железниците, пощите и телеграфите Петко Стайнов, който е от Казанлък. В местната преса по повод откриването на пощата се изказват благодарности и към него. Първата автоматизирана телефонна централа е внесена от немската фирма „Сименс-Халске”. С нея българската държава работи още от 1912 г. За конкретната доставка е направен концесионен договор през 1934 г. Поръчани са 10 централи за столицата с капацитет 6050 номера и 4 за градовете Стара Загора, Варна, Бургас и Габрово с общ капацитет от 4600 номера. Целта на нововъведението е да се усили телефонната мрежа на далечни разстояния и да се осигури връзка по всяко време. Дотогава телефонните централи в страната са тип „номератори“, ръчно обслужвани от телефонистки. Всяка служителка използва слушалки и микрофон. В миналото длъжността телефонистка е била престижна и правилата за подбор са доста строги. Изисквал се е висок ръст, за да има голям размах на ръката. Само по-този начин е можело да се достигат всички свързващи гнезда. Освен това телефонистката е трябвало да бъде с добра памет и възпитание. Служителките нямали право при никакви обстоятелства да напускат работното си място, недопустимо било да са груби с клиентите и да показват безпомощност, ако обажданията са многобройни. Централата, монтирана в Стара Загора, позволява автоматично обслужване на 600 номера. Същата година подобни устройства са доставени в пощите във Варна и Русе (с по 1000 номера), през 1936 г. – в София (2000), след което – в Габрово (600), Бургас (1000) и В. Търново. Тържеството, по повод откриване на пощата в Стара Загора, е почетено от тогавашния министър-председател старозагорецът Андрей Тошев. С него са министърът на съобщенията Тодор Кожухаров и министърът на просветата Никола Йотов. Събитието е увековечено върху бронзова плоча, поставена западно от официалния вход на старата сграда. Тя обаче е толкова патинирана, че надписът върху нея трудно се разчита. Няколко снимки, съхранявани в Старозагорската регионална библиотека, показват тържествения момент. В първия известен, туристически пътеводител на Стара Загора и нейните забележителности, отпечатан вероятно през 30-те години на миналия век, в рубрика „Местата, които трябва да се посетят” са посочени забележителности в града и неговите околности. Сред тях е и сградата на пощата. Тя е описана пестеливо с едно изречение: „Пощата е в центъра на града, нова и интересна стилна постройка, много добре уредена”.
Двадесет години по-късно (1955 г.) сградата на пощата в Стара Загора се оказва малка за новите задачи, които получава поместеното в нея Окръжно управление на съобщенията. Необходимо е разширение, но за да се изпълни то трябва благословия от Министерството на съобщенията. По това време негов министър е Цола Драгойчева. В спомените си кметът Йордан Капсамунов пише, че няколко пъти я посещавал в София, докато я убеди да дойде до Стара Загора. Подобен начин за въздействие той използва и при други обстоятелства, като успява да накара министър-председателя Вълко Червенков да отпусне средства за ремонт на Стария театър. Йордан Капсамунов (1907–1991) управлява Стара Загора в продължение на три мандата от 23 декември 1952 до 7 март 1962 година. Многобройни са инициативите, реализирани през този близо десетгодишен период в различни области на обществения, икономическия и културния живот. Изграден е първият седем етажен жилищен блок в Стара Загора, хиподрум, стадион, зоопарк, летен театър и лятно кино, телевизионна кула. Осъществено е водоснабдяване от с. Дунавци и разширяване на водопроводната и канализационната мрежа в града. От 1954 г. Стара Загора има своя аерогара. По инициатива на кмета е изработен първият герб на Стара Загора. Открита е къща-музей „Гео Милев”, Окръжна библиотека, картинна галерия, нова експозиция на Историческия музей, обсерватория. Преустроени са халите, ремонтирани са сградата на Радио Стара Загора и на Стария театър. По идея на кмета започва озеленяване на много улици и голи баири около града. В този период се изграждат и две големи водни съоръжения (изкуствени езера), обградени с паркови пространства, както и канал, който пресича града и го оводнява, за да е по-прохладен в горещите летни дни. Работата и размахът на Йордан Капсамунов могат да се разглеждат като част от нематериалното културно наследство на Стара Загора. Умението да бъдеш добър и предвидлив ръководител не зависи от образованието и партийната принадлежност. Йордан Капсамунов по професия е зъболекар, но има отношение към културата, милее за града си и се опитва да го направи привлекателен за работа и за живеене. Всяко селище може да се похвали поне с една такава емблематична визионерска личност, чиято дейност трябва да се изследва и описва.
След визитата на министър Цола Драгойчева, арх. Борис Нейков от ведомствената проектантска организация на Български пощи в София получава задача да изработи проект за разширение на съществуващата Палата. В него се предвижда надстрояване с още един етаж и разширяване на сградата на изток, с което обемът е трябвало да се увеличи близо два пъти и половина. Според тогавашните прогнози новата пощенска палата трябвало да задоволява нуждите за 25 години напред. И както пише един дописник в местния вестник „Септември” „външният вид на палата ще представлява единна монументална сграда на социалистическата архитектура”. Според проекта на арх. Б. Нейков пощата е надстроена с още един етаж, при което часовниковата кула се лишава от красивата си снага. Декорациите по фасадата са заменени с традиционни пиластри и ординерни корнизи. Изчезва стилната украса над часовниците. Променен е и парапетът на терасата на върха на кулата, като е заменен със скучни малки колонки. Всички „буржоазни гиздила” са премахнати. Централният вход също претърпява изменения и добива по-строг вид. Пощата загубва предишната си привлекателност и се обезличава, както повечето административни градски сгради от този период.
След осъществяване на разширението, през 1957 г. в Стара Загора са открити нови 800 телефонни поста, с което общият капацитет нараства на 2000 номера. Съотнесено към населението на града, което при преброяването през 1956 г. възлиза на 56 177 души, увеличението не е голямо, но такива са били тогава техническите възможности.
Въпреки прогнозата, че новите площи на Пощенската палата ще задоволят нуждите на Стара Загора за четвърт век напред, десет години по-късно става ясно, че е нужно ново преустройство. В средата на 60-те години на ХХ век се пристъпва към разширение на телефонната мрежа в страната. Започва строителството на нови пощи или разширение на съществуващите. През 1967-1969 г. от изток към сградата на пощата в Стара Загора се залепя ново крило, което коренно се различава от останалата фасада. То стои като кръпка, която макар и да не е на една линия с основното тяло, още повече нарушава архитектурната композиция. Учудваща е тази естетическа безпринципност на проектантите, които се стремят да изпълнят заданието за нови площи, без да се опитат да запазят стила на своите предшественици. По време на изкопните работи за основите на разширението строителите попадат на колонада и част от мозайка, която те запазват в сутерена на сградата, без да се прави реставрация и консервация. Същевременно от изток, извън очертанията на новата сграда, е разкрит голям градеж, за който археолозите предполагат, че е част от крепостната стена на античния град Августа Траяна. Това мнение по-късно е ревизирано. Останките са част от основите на джамията Аладжа мечет, която според археолога Димитър Янков е най-старата джамия в Ески Заара. Обектът не е обозначен и днес малко хора знаят за него. През 1968 г. до Националния институт за паметниците на културата в София е изпратено искане от Старозагорския музей за запазване на откритите части от антична сграда в пощенската палата, тъй като те разкриват важни строителни периоди от историята на града. Тогава преустройството на пощата се налага заради увеличаване с 2500 броя на телефонните постове. По това време Стара Загора заема шесто място в страната по големина на населението. Стохилядният жител е роден на 12 октомври 1967 г. В града се извършва значително промишлено строителство и през следващото десетилетие той става един от водещите индустриални центрове в страната с азотноторов завод, предприятия за селскостопански сечива, металорежещи машини и машини за леката промишленост, фабрики за керемиди и машинни тухли, за бира и консерви, за мебели, за трикотажни дрехи и др. През 70-те години нова италианска апаратура осигурява автоматично избиране на абонати от София, Бургас и Варна. Телефонните постове вече са 5500.
В началото на 80-те години се налага още едно ново разширение на пощата, този път на север. По това време градът значително се разраства и достига 156 371 жители. Откриват се нови и се разширяват съществуващите промишлени предприятия – ЗЗУ, „Берое”, „Прогрес”, „Сърп и чук”, „Червено знаме”, както и редица фабрики и заводи на леката промишленост. Градът увеличава своята територия с нови квартали, в които се извършва мащабно жилищно строителство. Тогава Стара Загора има 28 000 телефонни поста, от които 15 000 са домашни и около 200 външни монетни апарати.
През 1982 г. е разработена Програма за основни насоки за развитие на съобщенията в Старозагорски окръг до 1990 г. В нея се предвижда по плътност на телефонизация окръгът да се изравни със средните за страната параметри през 1984-1985 г., а през 1987-1988 г. да заеме по този показател водещо място. По тази причина е предприето поредното разширение, което позволява разкриване на нови 5000 поста, които се обслужват от 10 автоматизирани телефонни централи. Телефонната мрежа значително е разширена и обхваща повечето села от общината. Проектант на новото разширение е арх. Стойчо Парушев, а инвеститор – Министерството на съобщенията. То е завършено през май 1989 г. При изкопни работи за основите отново се откриват антични останки. Археолозите Красимир Калчев и Димитър Янков, под ръководството на Христо Буюклиев, всички от Старозагорския музей, започват разкопки през 1983 г. Те разкриват части от архитектурен комплекс, който се състои от представителна сграда и стопански постройки. Началото на строителството археолозите датират от края на III и началото на IV век. След готските нашествия през 337 – 379 година комплексът е ремонтиран, а предназначението на постройките променено. Тогава подът на едно от най-големите помещения е застлан с разноцветни мозайки. За трети път промяна има през втората половина на V век. Тя е продиктувана от хунските нашествия, които застигат Берое (Стара Загора) през 450 г. Представителната сграда е опожарена и разрушена. Върху нейните руини се появяват малки полувкопани паянтови жилища. Те са обитавани от жителите на Берое до началото на VII век, когато градът отново е унищожен по време на славяно-аварските нашествия. През Средновековието мястото е застроено с малки жилища, чиито отпадъчни ями достигат до голяма дълбочина и нанасят поражения на мозайките в голямата зала и предверието.
Вероятната площ на перистилната сграда е около 3 декара, но е проучена една част от нея. Подът на централната зала на античната сграда е застлан с многоцветна мозайка, в която са използвани символи за представяне на годишните времена и вечния кръговрат на живота. Изобразени са клонки, лаврови венци, вази с лозови клонки, птици, както и разнообразни геометрични фигури и кръстове. В централната част тесерите липсват, заради средновековна яма, която e унищожила значителна част от емблемата. Тя е многоцветна и с кръгла форма. Около емблемата, от всяка страна на почти квадратната мозайка, са разположени четири арки с изображения на птици. Те са перпендикулярни една на друга. В свободната част, около дъгите на арките, има четири различни вида кантароса, разположени в петоъгълници с неправилна форма. В ъглите на мозайката има четири кръга с различни украси, като добре запазени и видими са само два. Останалите полета са запълнени с различни геометрични елементи. Мозайки са открити също така в предверието на залата, в западния и южния портик и в още едно малко помещение. Според археолозите датировката им се отнася към 80-те години на ІV век, когато християнството е наложено като официална религия в Източната римска империя. Техниките, използвани при изработването на подовата украса подробно са описани от археолога Красимир Калчев в негова студия, посветена на античните мозайки от Августа Траяна (Стара Загора). Самата зала, чийто под е покрит с мозайки, е с внушителни размери: дължина 12.40 м и широчина – 10 м. Стените са с мраморни облицовки. Около залата са разположени множество по-малки стаи. Части от нея и някои от помещенията са с отопление – тип „хипокауст”, т.е. подово. Учените изказват предположение, че сградата вероятно е резиденция на управителя на античния град, а по-късно е превърната в епископски център. Заради интересното откритие се налага преустройство на изготвения проект за разширение на пощата. Мозайките са консервирани и реставрирани от екип с ръководител Петър Попов от НИНКН София. Една част от тях са обработени на място, а други са отлепени от терена, реставрирани, върнати и експонирани при останалите. Пощата с мозайките днес е един от атрактивните музейни обекти в Стара Загора. Останките от античната сграда композиционно са много добре вписани в паричния салон. Те могат да се наблюдават от малка площадка или от отворения втори етаж на помещението. От север на фасадата е очертан предполагаемият размер на „двореца” във височина. През 2001 г. античната сграда и мозайките служат за естествен декор на пиесата „Саломе” от Оскар Уайлд, поставена от драматичния театър в Стара Загора.
Пощенската палата в Стара Загора крие все още непоказани мозайки, нуждаещи се от реставрация и експониране. Тя и сега е интересен туристически обект, приютил шедьоври на античното мозаечно изкуство, но се нуждае от повече популяризиране. Осъществените надстроявания, разширения и преустройства променят първоначалния вид на сградата. Те я превръщат в своеобразен паметник на еклектиката от втората половина на ХХ век, приютил обаче в себе си прекрасни образци на античното изкуство. Те поразяват не само с красота, но и с дълбок замисъл. Тази двойственост на сградата – непривлекателна отвън и богата с история отвътре може да е поучителна за бъдещите поколения архитекти.
