Навършват се 102 години от Войнишкото въстание – 1918 г

След пробива на неприятеля при Добро поле, през септември 1918 г. частите на 2-ра пехотна Тракийска и 3-та пехотна Балканска дивизии се разбунтуват, отказват да изпълняват заповедите на своите командири, дезертират от фронта и се отправят към старите български граници. Въпрeки придошлите води на река Вардар, войниците я преминават, хванати за ръце. При отстъплението си на север те увличат полковете на 4-та Преславска , 5-та Дунавска и 9-та Плевенска пехотни дивизии.

Само за няколко дни – от 22 до 27 септември решението на войниците да напуснат фронта става масово. Въстаниците се движат към вътрешността на страната през Неготино, Кавадарци, Демир капия и се насочват към централното шосе за Щип.

Други от тях поемат през Щип, Кочани, Царево село към Кюстендил, където се намира Главната квартира на Действащата армия. По пътя си войнишките групи се смесват. Те разграбват складове с храни, саморазправят се с тилови офицери и фелдфебели, влизат в престрелка с противникови подразделения, които се опитват да им преградят пътя за отстъпление и не искат и да чуят за стабилизиране на фронта и нови бойни действия. Фронтоваците искат възмездие от царя и правителството и смяна на режима в София.

Заместник главнокомандващият на Българската армия, генерал-лейтенант Георги Тодоров заповядал да се изпратят кавалерийски ескадрони, които да спрат бягащите от фронта „пораженци и разбойници”.

Командирът на 2-а пехотна Тракийска дивизия, генерал-майор Иван Русев издава заповед, в която нарежда да се разстрелват от началниците им, без съд и присъда, всички дезертьори, а на техните близки в тила да се спрат паричните помощи, които им отпуска държавата. Нещо повече, имената им да се четат в църквите като проклятие, а вратите на къщите им да се почернят с катран в знак на позор. Същият този дивизионен командир и началник щаба на дивизията, генерал майор Николов лично разстрелват войниците си, които напускат фронтовата линия.

Още на 23 септември се сформират първите въстанически отряди на гара Пехчево, Царево село и Берово. Никакви разстрели и заплахи не могат обаче да спрат въстаналите войници. Те издигат лозунгите: “Под нож погромаджиите!” “Долу монархията!” “Напред към София!”

Частите на прославената Девета пехотна Плевенска дивизия, на генерал- майор Владимир Вазов, които разбиват поголовно англо-френските войски при Дойранското езеро, отстъпват без бой от своите позиции и се отправят към Кюстендил. Отряд, начело с подпоручик Димитров в състав от 200 бойци на 24 септември превзема Главната квартира на Действащата армия и арестува намиращите се там офицери. Портретът на цар Фердинанд е свален от стената, потрошен и публично изгорен.

Други въстанически сили създават в Радомир революционен комитет, който осигурява единство в действията на стихийно действащите до този момент войнишките отряди.

По нареждане на Кобурга е освободен от затвора земеделският водач Александър Стамболийски. На 6 юни 1914 г. в реч пред студенти той обвинява царя, че е главен виновник за Първата национална катастрофа на страната, след Междусъюзническата война – 1913 г. Тогава той изрича дръзки и нечувани думи „Фердинанд трябва да бъде обесен тук, пред Народното събрание!“

На 4 септември 1915 г., разбрали за намерението на царя и правителството да нарушат неутралитета на страната и България да се включи в Първата световна война, на страната на Централните сили, парламентарната опозиция иска аудиенция при царя. На нея Александър Стамболийски заявява в лицето на царя: „Действията на властта са авантюра, която ще тласне в пропастта и народа и държавата, и династията. България няма борческа мощ да играе тая грамадна и продължителна роля – да се бие с всичките си съседи и с четири велики сили. Пък и кой е сигурен, че Централните сили ще бъдат победителите?”

Цар Фердинанд му отговаря : „Моят път е истинското служене на народа, а не Вашият!“ Земеделският лидер слага поанта на своята дръзка и прозорлива реч с думите : „Моят път не е свършвал с погроми, както Вашият. И сега, ако речете да вървите по Вашия път, ще свършите с главата си !“ Заради тези дръзки и обидни за монарха, думи, Александър Стамболийски е осъден на доживотен затвор.

На 25 септември 1918 г. той и неговият съмишленик от БЗНС Райко Даскалов, са помилвани от цар Фердинанд, освободени от затвора и извикани в Двореца, за да спасява положението, след избухването на Войнишкото въстание . Двамата са изпратени в Радомир, за да усмирят разбунтувалите се войници и да ги върнат обратно на фронта.

Противно на очакванията на цар Фердинанд , на 27 септември 1918г. в Радомир пристига Райко Даскалов и още повече нажежава обстановката, като обявява България за република, себе си – за върховен главнокомандващ, а Александър Стамболийски – за министър- председател. До вечерта на същия ден са сформирани осем пехотни дружини с две картечни роти и две оръдия. Това са първите части на въстаническата армия – около 10 хиляди души.

През следващите дни защитниците на Радомирската република нарастват на 15 хиляди души. Начело на въстаническите сили застава Райко Даскалов , който ги насочва през планините Осогово и Огражден към Перник и София. Окъсани, гладни и боси, изпълнени с гняв и революционен ентусиазъм, въстаналите войници смело атакуват в три колони на 29 септември изпратените срещу тях правителствени части. Преодолявайки съпротивата им, те достигат Княжево, Бояна и Горна баня.

В боевете са ранени ръководителите на въстанието Райко Даскалов и Георги Дамянов. За нов главнокомандващ на въстаническата армия е избран поручик Христо Боев, който вечерта спира настъплението, за да се реорганизират въстаническите сили. Забавянето дава възможност на правителствените части да получат подкрепления.

Изпаднало в ужас да не се повтори сценария от въстанието на руските войници и матроси от октомври 1917 г. , правителството взема извънредни мерки , като обявява в столицата обсадно положение и поисква помощ от германското командване.

Началникът на германския Генерален щаб, фелдмаршал Лудендорф, нарежда на командващия 11-а германска армия, генерал Шолц спешно да прехвърли пристигналите от Крим във Варна части на 217-а германска дивизия към София и на 30 септември те заемат позиции за отбрана на подстъпите към столицата.

Вдигнати са по тревога юнкерите от Военното училище и други верни на правителството, войскови части от столичния гарнизон, както и полицейски сили. Те са хвърлени срещу настъпващите въстаници. На редутите край София са изкарани тежки оръдия. Особено енергичен в отбраната на града е военният министър, генерал лейтенант Сава Савов.

На 30 септември под командването на генерал фон Ройтер, частите на 217-а германска пехотна дивизия заедно с правителствените войски преминават в контранастъпление и превземат гара Владая. В следващите два дена съпротивата на зле въоръжените и лошо командвани въстаници е смазана.

На 2 октомври 1918 г. правителствените войски превземат след двучасов бой Радомир и Войнишкото въстание е потушено.В братоубийствените сражения, загиват над 3000 души , а повече от 10000 въстаници са пленени. Последните боеве се водят в Пернишко и Радомирско.

Избухналото Войнишко въстание, както и пробивът при Добро поле, извършен от съглашенските войски, принуждават българското правителство да изпрати в Солун делегация начело с Андрей Ляпчев, която сключва примирие на 29 септември 1918 г.с командващия войските на Антантата на Македонския фронт, генерал Луи Франше Депре .

По този начин България излиза от Първата световна война, като воюваща страна, а цар Фердинанд Сакскобурготски абдикира от трона в полза на сина си, княз Борис Търновски и заминава за своето родово имение Кобург в Германия, където изкарва последните години от своя живот