Корените, формирането, единството и различията в общността на банатските българи
; една идея за помощ за съхранението ѝ Александър Лавров По родословие съм банатски българин. От средата до края на ХVIII в. прадедите ми последователно са се преселвали и живели в Стар Бешенов, Ловрин и Винга (ANDJ Timişoara; Милетич 1987: 456; Markov, Otesţeanu, Otesţeanu 2015: 179; ANDJ Arad), от която се завърнали в България. Разклонения на рода ни днес има в с. Канак и в гр. Зренянин в Сръбски Банат. В гр. Чипровци и в с. Замфирово, Монтанско са останали от ХVII в. родови клонове с фамилните имена и на двамата ми родители. От единия род е имало бежанци в Еленско, които се завърнали в Кипровец след амнистията за въстаниците от 1688 г. (Захариев 1938). Ранното ми детство премина в с. Асеново, имащо близки връзки с другите „баначански“ села в България и близките ми често ги споменаваха в разговори, както и Винга, чуден и светъл образ-легенда в детското ми съзнание. Родът ни е преживял и драма покрай тези връзки. Мой прадядо е починал, когато силно се ядосал, че синът му е зарязал работата си на селски пастир и забегнал по развлечения в едно от другите села. Днес и аз общувам с хора от тези села и с банатски българи от Сърбия и Румъния, а най-отколе и най-много, с хора от Бърдарски геран и от Винга. Според архивите много банатски български родове са ми роднини: кръвни, по сватовство и кумство. Чувствам се свързан с всеки от общността, познавам текущия живот и историята й от далечни времена. Това ми дава куража да я представя тук и от някои вътрешни аспекти, като загрижен син. Кои и колко са банатските българи? Това са българи римокатолици, заселили се през първата половина на XVIII в. в областта Банат на Кралство Унгария от Империята на Хабсбургите. Някога Александър Лавров. Общността на банатските българи – …
22 БАНАТСКИТЕ БЪЛГАРИ – ПРЕДИ И СЕГА
са назовавани южноунгарски българи. В края на XIХ в. най-разпространено е вътрешното самоназвание „павликяни“ в различни варианти; един век след това извън България се употребяват още: рядко българи – павликяни и съвсем рядко – само българи. В този разказ по-нататък често ще се среща понятието павликяни и е добре да се уточни какво означава. Строго погледнато, понятието употребено за наименование на българи-католици, включително и банатските българи, е некоректно. Павликяните са „еретици“ от Западна Армения и Северна Сирия, стотици хиляди от които насила са преселени в Източна Тракия през VIII-Х в. Тези, от района на езерото Ван, е възможно да са от най-древен български произход. Павликяните имат идеология близка до богомилството и в българските земи намират местни последователи. Има мнения, че изповядващите двете „ереси“ са се слели, след което са познати само като павликяни. Сред днешните им потомци, има отделни арменски следи (фамилното име Хайлемас), но антропологически и езиково „нашите павликяни“ не се различават от останалите българи (Милетич 1904: 4). Наименованието „павликяни“ е наложено от завоевателите турци, макар по онези времена самите павликяни да не са го харесвали (Милетич 1904: 6), но с годините придобива гражданственост, самите му носители вече го поддържат, и макар да е в противоречие с етнологията и религиозния канон, за по-удобно ще бъде използвано и тук. Научното наименование банатски българи е дадено от Л. Милетич. Той е един от първите им изследователи и през 90-те години на XIХ в. посещава два пъти Винга и веднъж Стар Бешенов по повод на езиковите си изследвания. Силно впечатлен от тези си сънародници, Милетич ги изследва всестранно и задълбочено и в научните среди трудовете му за тях се ползват с доверието на първоизточници. Здравият консерватизъм и католическото вероизповедание запазват банатските българи като най-старата българска диаспора над 280 години, макар да не са многобройни. В първите години те са 3 000 души във Винга, Ловрин и Стар Бешенов, а през 1880 г. – 18 000 души в целия Банат (Елдъров 1989: 18). Етническото им оцеляване в голяма степен се дължи и на просветения абсолютизъм, с който управляват половин век в началото на заселването им Хабсбургската императрица и кралица на Унгария Мария Терезия и синът ѝ Йозеф II. Йозеф II е убеден привърженик на ренесансовите идеи и още по времето когато е само принц, със съгласието на майка си ги прокарва при управлението на Империята. Банатските българи, особено винганите, изпитват дълбока признателност, обич и благоговение пред своята кралица. Увлечени в чувствата си, създават в
23
народната си фантазия предание за най-голяма близост между нея и единия от братята Качамаг. Никола и Гюра Качамаг от Копиловец са водачи на заселването в Банат, участници в преговорите за привилегии на град Винга (Терезиополис) и при определяне границите на неговото землище. Банат получава името си след Пожаревацкия мир 1718 г., като управлявана от военна администрация погранична област (бановина) на Хабсбургската империя и е част на древната римска провинция Трансилвания. През 1920 г. Трианонският мирен договор разделя Банат между Румъния, Сърбия и Унгария. Неговите части, откъснати от унгарските земи на разпадналата се Австро-Унгария, дори и в началото на XXI в., са сред икономически найразвитите райони на новите държави, с най-пъстър и толерантен етнически състав. Най-много банатски българи живеят в Румъния, друга значителна част са в автономната област Войводина на Сърбия, а 204 семейства от Винга и 3700 човека от другите села се завръщат в Княжество България в края на ХIХ в. (Елдъров 2002: 18-19). В Плевенско ги наричат „баначани“. От поданици на многонационална, толерантна към многобройните си етноси империя, след 1920 г. в Румъния и Сърбия те се оказват малцинства в национални държави и разделени от държавна граница, а след Втората световна война всички попадат и при нови политико-икономически условия. В резултат на тези промени, тези наши сънародници са изложени на засилена асимилация (Телбизов 1996: 122). Според официалните преброявания в отделните държави, за сто години броят на банатските българи бил намалял значително, за което няма убедително обяснение и противоречи на консерватизма, силната религиозност и привързаност към земята на по-старите поколения, както и на затварянето на границите на Румъния през втората половина на ХХ в. Поради тези причини тук не се обсъждат некоректните официални данни. Колко сме хората с „баначанско“ самосъзнание в България е трудно да се каже. Част сме от българския етнос и официалната статистика не ни брои отделно. При преброяването през 2011 г. в едно от селата ни 88%, а в друго 11% от жителите не са отговорили на въпроса за национална принадлежност (НСИ). И в България „баначаните“ намаляваме заради вътрешната миграция, общата демографска криза, браковете с парньори извън обезлюдяващите „баначански“ села и силно намалялата религиозност, която е единият от главните стълбове на общостното ни чувство през векове, преживени в много по-тежки условия. Друг от главните стълбове на общността ни, банатският български говор и банатската българска книжовна норма, в България се употребяват все по-малко, отчасти в семействата на „баначенските“ села, и изключително рядко Александър Лавров. Общността на банатските българи – …
24 БАНАТСКИТЕ БЪЛГАРИ – ПРЕДИ И СЕГА
при четенето на донесените при преселението от Банат религиозни книги. За сравнение, зад граница банатският български говор все още се използва в семействата, а в медиите на общността и при черковните служби с предимство се ползват и говорът, и писмената форма. Обкръжени от сънародници, българските „баначани“ нямаме дразнителя, държащ нащрек задграничните ни братя, бранещи народността си от размиване между другите етноси. При нас движеща сила са сантименталните спомени и някои все още живи традиции. В селата ни са останали около 900 „баначани“ и голяма част са възрастни и стари хора. Без пълнокръвни селски общости, в които да сме компактни, във всекидневни, близки отношения, където традициите естествено да се поддържат живи, перспективите за оцеляване не са добри. Известно смекчаване на изчезването на българските баначенски села са връзките с по-жизнените задгранични, банатски български села, но това е повече за кураж. Изчезването в бъдеще време на българските „баначани“ като такива, не би могло да се нарече фатален изход, защото ще си останат част от българския народ, но загубата ще е сериозна за българската култура, ще е голяма и за банатските българи зад граница, които ще изгубят живия мост към „сладка майка България“, както се изразяват. Усещането за непредотвратим край на българската част от общността, вече е емоционална травма за днешните потомци на банатските българи в България. От държавническа гледна точка е наложително да се окаже помощ на диаспората на банатските българи да се съхрани, а заради връзката между двете части на общността, това означава помощ и за банатските българи в България, за да се запазят като такива. Формиране общността на банатските българи В края на октомври-началото на ноември 1737 г., подгонени от турска войска, настъпваща в Мала Влахия, в Банат преминават стотици семейства на емигранти, западни българи-бежанци от въстанието през 1688 г. в Кипровецко2 и техни потомци, и северни българи-павликяни. Делегация начело с епископ Никола Станиславич преговаря с властите за настаняване в Банат и избира напуснатите села Винга и Стар Бешенов. Павликяните преживяват зимата в селищата между Оршова и Рекаш и през пролетта на 1738 г. повечето от тях се заселват в 2 Навсякъде в текста Кипровец означава Чипровци. Редакционната колегия реши да запази стила на автора (бел. на съставителя).
25
Стар Бешенов, някои попътно остават в Ловрин, а 36-60 семейства във Винга, в която заварват българи от Кипровецко, напуснали гр. Алвинц заради Ракоциевата буна 1703-1711 г. Северозападните българи избират Винга, но повечето, настанени другаде, още три години преговарят за привилегии, а и за правото на павликяните, заселени вече във Винга, да ползват привилегиите. Настояват и всички българи-католици да се съберат във Винга. На 1 август 1744 г. Винга получава от кралицата Мария Терезия грамота за самоуправление, за големи търговски права, за дънъчни и други облекчения. Градът е преименуван на Терезиопол. Не е разрешено събирането на всички българи-католици във Винга-Терезиопол. След време вингани напомнят на администрацията за отхвърленото искане. Още когато го поставят при преговорите, предците ни вярват, че колкото са повече и са по-компактни, толкова ще са по-силни и ще имат по-голяма възможност да съхранят народността си в чуждото обкръжение. Грамотата на Мария Терезия е най-голямата гордост на Винга, основа на нейния забележителен просперитет. За празник на селището е приет денят на подписването ѝ – 1 август. При избора за градски празник иначе силно религиозните католици пренебрегват патронния празник на черквата си заради „привилегиите“. Прагматизмът на потомствените търговци дава приоритет на юридическите и материалните възможности от привилегиите, без които българската Винга не би могла пълноценно да съществува и да бъде тъй духовно възвисена. Регионалната власт докладва във Виена, че привилегиите на Винга предизвикват завист и подстрекават желание у други селища да искат такива и за себе си, а това е неприемливо заради данъчните постъпления и заради отбранителните нужди от крепостно строителство, обозна, квартирна и друга поддръжка за войската. Привилегиите на вингани са скрепени с печата на бойните заслуги на кипровчани преди, по време и след въстанието през 1688 г; заслужени са и със загубените имоти, с жертвите от мирното население в общата борба срещу османския враг. Силен аргумент в полза на привилегиите са и търговските умения на северозападните българи, съживяващи икономиката на разорения от чуждото владичество и военните действия Банат. През пролетта на 1738 г. началото на съжителството на кипровчани и павликяни във Винга поставя началото и на банатската българска общност. За утвърждаването ѝ са необходими 117 години преминали под влиянието на различни природни, политически, икономически и демографски обстоятелства. Те въздействат на всички българи-католици в Банат, но най-големи последствия имат за жителите на Винга.Александър Лавров. Общността на банатските българи – …
26 БАНАТСКИТЕ БЪЛГАРИ – ПРЕДИ И СЕГА
В Банат българите попадат сред обезлюдена територия с плодородна, но отчасти заблатена земя. Около този период имперските власти заселват и каталунци, които не издържат на климата, масово измират, а оцелелите напускат Банат. Земеделците-павликяни губят от епидемии през 1738-1742 г. около 294 души (Телбизов 1996: 196), но преодоляват това и се адаптират към новите условия, благодарение на едногодишния зърнопроизводствен цикъл, основа на препитанието им. Кипровчани, потомствени занаятчии и търговци, трудно намират препитание в полупустата равнина на Банат, а около Винга расте и отровна трева, от която измира добитъкът им. По традиция от българските земи и от колониите им в Алвинц и Дева, те изкупуват, угояват и продават волове в Будапеща и Виена (Телбизов 1984: 56). Морът сред добитъка срива доходите им (Георгиев 2010: 115). От епидемии за периода 1742-1757 г. във Винга измират 596 жители, от тях 20 цели семейства (Милетич 1987: 293, 299). Кипровчани се изселват от Винга-Терезиопол в близките градове Арад и Темешвар, както и из цяло Маджарско. Останалите отдават земите си на изполица на околните власи и на павликяните, които постепенно се преселват и заемат местата на изселилите се. Във Винга се оформя общество, числено доминирано от павликяните. То взаимства от западните българи привилегиите, градския манталитет, силния афинитет към образование, високото самочувствие на наследници и пазители на паметта за Кипровец и на традициите, пренесени от там. Заради недостатъчния си опит в самоуправлението, както и поради имуществен и образователен ценз, през първите десетилетия след заселването си павликяните не участват в градската управа. През ХIХ в. това постепенно се променя до потушаването на Унгарската революция 1848-1849 г, след която властта във Виена отменя самоуправлението в унгарските земи. За Винга това е и възмездие за участието ѝ на страната на унгарските революционери със свой отряд бойци и командири и тилова поддръжка за унгарските войски. След създаването на Австро-Унгария през 1869 г. павликяните отново получават възможност за участие в общинската управа. В началните десетилетия Винга-Терезипол се развива до втори по значимост град в Банат, както констатира съвременникът-изследовател Франческо Гризелини. Макар „притисната“ от Арад и Темешвар, Винга и по-късно остава регионален административен и икономически център. В началото на ХХI в. е общински център на три села.
27
През XVIII в., благодарение и на по-големите си икономически възможности, Винга-Терезиопол оглавява духовния живот на банатските българи, които стават все повече с роящите се от Стар Бешенов нови и нови селища в Банат. Същевременно западният български говор във Винга постепенно е изместен от павликянския говор, а от говора на кипровчани остават следи в речниковия състав и в по-твърдото и по-отчетливо произношение. Спонтанното налагане на павликянския говор във Винга е узаконено формално през 1865 г. със създадена от винганските учители и утвърдена от властите банатска българска книжовна норма. За нейна основа служи винганският павликянски диалект. През 1866 г. излиза от печат и първият учебник „Balgarskutu pravopisanji” от Йозо Рил. Създаването на банатската българска книжовна норма бележи края на формирането на банатската българска общност в основни линии. Тази оценка е основателна заради изключително демократичния характер на писмеността, базирана върху живия народен език, обединяващ, както и римокатолическото вероизповедание, банатските българи. Голямото внимание и почитта към образованието дават забележителни резултати. Високото за времето си ниво на грамотност сред банатските българи е изключително в рамките на Хабсбургската империя и това е отбелязано от изследователите на епохата. По грамотност жените малко отстъпват на мъжете, което не е срещано сред долните слоеве на населението от другите етноси. Феликс Каниц пише, че сред банатските българи едва ли може да се намерят трима неграмотни на 100 човека (Елдъров 2002: 18). За сравнение, след Освобождението, от цялото население на Княжество България само 5% от мъжете и 1,5% от жените са грамотни (Георгиев 2010: 177). Кипровец и католическото вероизповедание на банатските българи Прието е, че двете съставки на банатските българи се познават от края на XVI в. Тогава мисионерът францисканец Петър Злойутрич, наречен Солинат (Тузланин), заради рождения си град Соли (Тузла) в Босна, отсяда в католическия Кипровец, започва католическа пропаганда между северните павликяни и преселва 70 техни семейства в запустялото село Дива Слатина, недалече от Кипровец. Няколко десетилетия по-късно архиепископ Петър-Богдан Бакшев (Бакшич) преселва друга група от 170 павликяни от село Петокладенци в землището на самия Кипровец, в местността Буковец (Сборник 1993: 350-351), може би и други в павликянското село Клисура, малко по-долу по течението на Огоста. Успешно се развива кампанията за спечелването и на останалите българи-павликяни за католицизма. Причини за мисионерския успех сред недоверчивите павликяни, освен францисканската упоритост и тактичност, е и предполагаемо по-старо познанство и доверие между павликяните, и от другата страна, жителите на Кипровец и францисканите. За такава връзка подсказва Александър Лавров. Общността на банатските българи – …
28 БАНАТСКИТЕ БЪЛГАРИ – ПРЕДИ И СЕГА
запазването на католицизма в Кипровец и околностите му след прогонването през 1369 г. от Видинското царство на Иван Срацимир на завоевателите маджари и францисканите, които преди това, опирайки се на военната сила, само за 50 дни обръщат в католицизъм 200 000 българи. Когато унизените от верското насилие българи отхвърлят чужденците и тяхната вяра, убиват във Видин петима францисканци-покръстители и „изкупили“ така греха си, се връщат в източното православие; все пак Кипровецко остава католическо. Една хипотеза най-правдоподобно обяснява загадката на оцелелия католицизъм в Кипровецко. Вероятно голяма част от кипровецките католици през XVII в. са потомци на българи павликяни от държава на пловдивските въстаници павликяни начело с Травъл, съществувала след 1086 г. северно от Стара планина, подобно на павликянската държава около гр. Тефрике в Анадол. Държавицата се е разпаднала след смъртта на Травъл, или е била разтурена от Второто Българско царство, а жителите ѝ – разселени из цяла Северна България, за да не застрашават властта с въстания. Следи от това са с. Клисура и топоними производни от думата павликяни в селата близо до днешния град Чипровци: Смоляновци – м. Павликянски гробища, Славотин – м. Павликяна, Орсоя – м. Павликяна. Филологът Едуард Селян намира в съвремения чипровски диалект думи със староарменски корени, които могат да са останали само от многобройни павликяни, живели продължително по тези места. Павликяните намерили убежище, или насилствено заселени в Кипро-вецко, приемат католичеството от духовниците на първите саксонски рудари от Трансилвания, работили тук в началото на XIII в. при царуването на цар Иван Асен II. Старите павликяни сравнително лесно приемат римокатолицизма, като алтернатива на гръцкото православие, което ненавиждат заради верски преследвания. Сред павликяните се пази предание, че се наричат така, защото в най-древни християнски времена били получили християнската вяра от апостол Павел, който я проповядвал в Беломорска Тракия и Македония. Но тогава на тази територия не е имало преселници арменци или сирийци, а само местно тракийско население, родствено на мизийците, наречени още и българи. Този факт от преданието съвпада със заключението в изследванията на Любомир Милетич, че банатският български говор, основан на говора на българите павликяни, е от групата на родопските български говори. Също по предания от онези времена, павликяните били и под върховенството на папата в Рим, когото единствено признавали за свой върховен духовен глава (Милетич 1904: 10). Павликяните заселени през XI-XII в. в Кипровецко съставят голямата част от католиците, запазили в българските земи това вероизповедание след напускането на първите саксонски рудари и след 1369 г, когато покръстените по маджарско време автохтонни българи се връщат в православието.
29
Католицизмът в Кипровецко е заварен жив от папски визитатор в средата на XVI в. Да се обяснява това оцеляване с остатъците от малобройните колонии на католици чужденци от Босна и Дубровник е неубедително, както и с групата саксонски рудари от Трансилвания един век преди тях, защото става дума за хиляди католици в самия Кипровец и в околните Копиловец, Железна и Клисура, по данни от първата половина на XVII в. Не е убедително и обяснението, че когато след вековно отсъствие се завръщат в намиращия се под османска власт Кипровец и възстановяват родовите си владения, потомци на Парчия Кнежевич били довели от Унгария и Албания покатоличени българи, повече на брой от местните източноправославни. Възможно е да е имало няколко стотин, поверояно – няколко десетки покатоличени българи в свитите им, но едва ли благородниците са имали финасови възможности да издържат и предвождат повече. Ако са имали в чуждите земи богатство, достатъчно за хилядна свита, не биха се върнали в Кипровец под османска власт, за да възстановяват и преживяват на старите си имоти, а и османците не биха ги приели. За различни компоненти в населението на Кипровецко свидетелстват и формите на фамилните имена, пазени векове и в местата на изселване след въстанието през 1688 г, и сред днешните чипровчани и копиловчани. Ендемичната кипровецка форма е с окончание -ин. При северните павликяни окончанията са -ов и -ев, както е видно от описите в Банат, правени през XVIII в. При източноправославните българи фамилните имена също окончават на -ов и -ев. Най-вероятно голямата част от известните ни католици от Кипровецко с фамилни имена окончаващи на -ов и -ев, между тях: епископ Илия Маринов, архиепископ Петър-Богдан Бакшев, въстаническия командир Богдан Маринов, по-скоро са далечни потомци на павликяни, отколкото на православни местни българи. Окончания -ич имат фамилните имена на потомците на босненците от рода и свитата на княз Парчия Кнежевич и на някои българи, прикачили си ги за престиж. Различията, единството и прогреса на общността на банатските българи Големите материални, образователни, социални и манталитетни различия между западните българи от Кипровецко и северните павликяни в началото на техните връзки оставят следи в отношенията на потомците им и в наше време, но решаващи и определящи са положителните взаимни влияния. И едните, и другите признателно почитат първенството на Кипровец, но павликяните от Бешенов таят и дълбоко разочарование от невъзможността предците им да ползват привилегии каквито има Винга, заселена от кипровчани. Вечна обида е, че императорска войска насилствено връща първенците на Бешенов, тръгнали Александър Лавров. Общността на банатските българи – …
30 БАНАТСКИТЕ БЪЛГАРИ – ПРЕДИ И СЕГА
да се преселват в Терезипол след грамотата на Мария Терезия за привилегиите (Милетич 1987: 486). В обидата прозира и завист у павликяните, неуспели да се преселят във Винга, към павликяните, получили това право, подозирайки ги и в неоснователно възгордяване (Милетич 1987: 487). В същото време, като сравним населението на Винга и Бешенов в първите банатски години и следващите два века, се вижда, че българският етнос във Винга е съхранен основно от заселилите се там павликяни, многобройната им челяд и тяхната обвързаност със земята, която ги задържа във Винга. Многодетните павликянски семейства са резултат от препитанието им със земеделие. От ранна възраст децата са важни помощници в семейното стопанство (Георгиев 2010: 116) и са застраховка за издръжка на родителите си, ако се разболеят и когато остареят и не могат да работят. На по-богатите вингани здравето и възрастта не влияят на доходите им от земята, защото други я обработват на изполица, и те раждат по-малко деца. По-заможният живот на средното винганско семейство осигурява по-добро здраве и по-ниска детска смъртност, няма необходимост от застраховане срещу детската смъртност с 5-6, дори 10 раждания (Милетич 1987: 49). Ражданията през XVIII и ХIХ в. са сериозен риск за жените. Доста мъже имат по два и три брака, след загуба на съпругата, най-често при раждане. С по-малкото деца винганите също спасяват семейните си имоти от раздробяване между бедни, едва изхранващи се наследници, принудени от това да се изселват в търсене на нови места за живеене. Накрая, градският манталитет на вингани налага отглеждане на децата в по-добри битови условия, което е невъзможно за прекалено многобройни семейства в типовите жилища от XVIII и ХIХ в. с по две жилищни помещения и студен, опушен пруст. Винга не постига голям демографски ръст и създава в Банат само една колония. Това са най-важните истински причини за чезненето на българския етнос във Винга, макар да има и поверие за „проклятие на францисканите“, прогонени от Винга и приказки за следствие от „нимилни“ на „Гуспудина Бога“ суета и желание за безгрижен живот на „кокетните винганки“. В края на ХIХ в, когато са изселванията към България, ако все още има противостояние, то не е между западните българи от Кипровецко и северните павликяни, а е конкуренция на Бешенов с Винга, имаща вече преобладаващо павликянско население, за първенство и влияние чрез постигане на по-висок стандарт, главно материален, който е най-видим. Очеваден пример са уникалните, прескъпи образци на бешеновски женски носии, техният изключителен разкош от плътно покритие с бродерии и дантели от златна сърма. Създадени са и с идеята да делят мегдан с пъстроцветните вингански женски носии от луксозни коприни, кадифета, фини дантели, кордели, пайети и сърма, като една носия е струвала 300 флорина (Милетич 1987: 52). Такъв разход трудно се съчетава
31
със спестовността на отрудени земеделци, чиито жени през топлите месеци не са боси само на черква и на празник. Да си позволят подобен тежък и показен лукс, на бешеновчани им помага изключително плодородната бешеновска земя. Когато я продават преди изселванията в България, цената й е по-висока от цената на винганската. В България с парите от продажбата могат да купят до седем пъти повече ниви от продадените (Милетич 1987: 53) или да си построят по-големи и хубави къщи и стопански постройки. Със заселването в Бърдарски геран, жителите, основно от Стар Бешенов, основават не само най-голямото, но и най-богатото и благоустроено баначанско село в България, гордост за показ от централната държавна и регионалната власт и партийните лидери, включително и през втората половина на ХХ в. Бешеновската амбиция в състезанието по заможност е още по-забележителна и от факта, че се основава на семеен труд в полето, докато във Винга масата собственици, заможни „газди“, дават земята си на изполица, а „паурете“, които сами си я обработват, защото не е достатъчна за отдаване на изполица (под 5 ланца = около 30 дка), се считат за бедняци (Милетич 1987: 37). Колективизацията в средата на ХХ в. слага край на състезанието по материално благополучие между двете главни селища на банатските българи. Тя превръща селяните-стопани в надничари на т.н. колективи. За винганите новият социален статус е по-тежък и трудно поносим удар заради по-големите загуби на имоти и по-чувствителен спад в жизнения стандарт и в социалния статус (Според проф. П. Мутафчиев през 1934 г. българите от Винга са собственици на 90% от 16 000 ха земя, а в същото време са около 50% от населението.) и те масово се изселват в градовете, попълвайки редовете на по-добре платените промишлени работници и интелигенцията. За Бешенов този процес е послабо изразен, населението му и днес е запазило преобладаващо българския си характер. Мигриралите в градовете бешеновски потомци запазват по-силна връзка с родното село и в началото на ХХI в. са мнозинство в ръководството на Съюза на българите в Банат – Румъния, етническа партия с представител в парламента на Румъния от 2004 г. По повод на представителството си в органите на Съюза, значителна част от, и без това малкото, българи останали във Винга, се чувстват останали извън решаването на общностните дела. Те се опитват да компенсират това със самостоятелно организиране в Асоциацията „Българче“, финансираща дейността си с лични и самостоятелно придобити спонсорски средства, без субсидия, отпускана от румънската държава за националните общности. Повече от век след завръщането, вътрешнообщностните противоречия съществували в Банат още се усещат и в България. На моменти те се изразяват Александър Лавров. Общността на банатските българи – …
32 БАНАТСКИТЕ БЪЛГАРИ – ПРЕДИ И СЕГА
в резервираност и дистанциране, дори при хора интелигентни и доста добре познаващи историята на двете групи от общността, толкова са жилави някои спомени и наслоения от почти трите века обща история. Според дела си в духовния живот на общността, с пренесените от Кипровец традиции и с по-големите си материални възможности, Винга безспорно държи първенството, включително до средата на ХХ в., когато започва нейното второ тежко обезбългаряване. По повод на духовната енергия на Винга, пренесена и в България, една равносметка до 1989 г. показва, че свещениците излезли от неголямото Асеново, заселено от вингани, са на брой почти колкото свещениците от останалите банатски села и от селата на автохтонните павликяни, взети заедно (Елдъров 2002: 19). Но пък, от бележитите интелектуалци, гордост на цялата общност: полк. д-р ю.н. Стефан Дуньов, Иван Косилков, академик Еусебиус Ферменджин, барон Карол Телбиз, Яку Ронков, Леополд Косилков, Антон Лебанов, проф. Карол Телбизов, повечето – синове на Винга, но са с павликянски корени, а част са с потекло от Бешенов. Съвременният голям майстор на римите и ритъма на банатския български стих Гюка Гергулов, е от Стар Бешенов. Върховното културно постижение на банатските българи, банатската българска книжовна норма, е сътворена от вдъхновен учителски колектив във Винга, но натискът за нея идва главно от павликянските банатски села (Милетич 1987: 488), населението на които с неудовлетворение използва илирийските и маджарските учебници и черковни книги. Хабсбургският двор отдава дължимото на най-заслужилите към монархията банатски българи, въздига ги в благороднически звания и ги зачислява между унгарските благороднически родове. Бароните и рицарите епископ Никола Станиславич, Никола Качамаг, Гюра Качамаг, Иван Станиславич, Георги Станиславич, Маргарита Бибич, Александър Томянин, Игнатий и Георги Бибич, Карол Телбизов, натурализираните във Винга далматинци от стар благороден род, фабрикантите на шоколад Иван и Теодор Дражкович, са гордост за българската общност пред останалите етноси на Империята, при нужда са опора, предводители и застъпници за сънародниците си в отношенията им с регионалната и имперските власти. Една идея за помощ за запазване на банатските българи Днес всички банатски българи се чувстваме следовници на героите от Кипровец, макар същинските потомци на тези герои да са останали съвсем малко, а мнозинството сме потомци на северните павликяни. Изложеното до тук подсказва, че това по-скоро инстинктивно самочувствие не е съвсем лишено от
33
логика и се основава на това, че римокатолическото вероизповедание, спойка на общността, свързва павликяните с Кипровец, от където са го получили, а са дали и духовни и военни водачи на въстанието и в емиграция (рода Станиславов – Станиславич). Чувството за съпричастност към Кипровец у павликяните, здраво заседнали на своите земи-хранилници, е една от причините да се запази българската диаспора в Банат за разлика от етнически претопилите се стотици семейства кипровецки занаятчии и търговци, емигрирали в Славония заедно с четите на Георги Пеячевич и Богдан Маринов, също и кипровчаните в Седмиградско, от които са останали само черквите в Алвинц и Дева. За да не бъдат застигнати и банатските българи от подобна участ, днес, когато повечето са загубили връзката си със земята и такава участ става все по-вероятна с настъплението на глобализацията в културната, езиковата и етническата област, те се нуждаят от връзка и грижа от страна на българското общество и държава. Ефективно би било да се насърчат и подпомогнат родословните проучвания, за да излязат наяве родовите им връзки, независимо дали живеят в Румъния, Сърбия или България, в селата на своите прадеди или в големите градски центрове. Има документи за тези родови връзки от първите години на заселването в Банат. Най-достъпни са черковните матрикули в архивите на Арад и Тимишоара. Преписи от тях, качени в Интернет, може да се ползват и от непрофесионалисти. Така сънародникът ни, живеещ не по своя воля извън границите на майка България, може да види най-дълбоките си корени, да намери днешните си роднини, да усети грижата на Родината за него. Остава надеждата, българската научна общност и държавниците ни да откликнат на нуждата от тази помощ, за да оцелее българският дух
