Отец Еузебио Ферменджин – един банатски българин с европейска известност Йорданка Гешева – от сб . Банатските българи преди и сега

За банатския българин отец Еузебио (Еузебиус) Ферменджин не се говори често, името му не е сред най-познатите в България. До неговото дело и до неговия сборник с документи „Аcta Bulgaria ecclesiastica…” обаче с много вещина и с професионален хъс са се докосвали тясна група специалисти – научни, архивни и музейни работници, освен това журналисти, както и любители, интересуващи се от периода XVI-XVIII в. и от българските общности зад граница. Какво се знае и какво не се знае за Еузебио Ферменджин? Роден е и е израснал в банатското селище Винга (днес в Румъния). Районът на тогавашния Австрийски Банат е населен с най-различни народности, сред които има много българи, напуснали родните си места в края на XVII и в началото на ХVІІІ в., но не загубили българското си народностно самосъзнание. Селището Винга (или Терезиопол, по името на императрица Мария Терезия) е разположено почти по средата на пътя между Темешвар (Тимишоара) и Арад и от тридесетте години на ХVІІІ в. е населявано предимно с български преселници – католици францисканци и павликянско население главно от Никополско и Свищовско, приело католицизма през XVII в. Първите преселници са бежанци, потърсили място за заселване след разгрома на Чипровското въстание найнапред във Влашко. След загубата на австрийците във войната с Османската империя от 1737-1739 г. тези български преселници се установяват в Банат. Корените на брат Еузебио Ферменжин са от българи павликяни1 от Никополско, изселили се между 1726-1731 г. (според някои автори) и настанили 1 Павликянството е социално-религиозно учение и движение, появило се през VII в. в Армения. За създател на учението се смята Константин Мананали. Движението се развива като ерес, отрича православната църква. По нашите земи се разпространява главно в Северна България, а по-късно и в Пловдивско. През XVII в. една част от павликяните приемат католицизма. Според доклад на епископ Филип Станиславов от 1659 г. до Конгрегацията за разпространение на вярата, част от павликяните от Свищовско и Никополско приели католицизма, друга част обаче били обърнати в исляма. След Чипровското въстание (1688 г.) и в първите десетилетия на XVIII в. покатоличени павликяни от Никополско и Свищовско напускат българските земи и се установяват в Банат.Йорданка Гешева. Еузебио (Еузебиус) Ферменджин – …
10 БАНАТСКИТЕ БЪЛГАРИ – ПРЕДИ И СЕГА
се първоначално в Австрийска Влахия. Другата теория за преселването на никополчани е, че това става по време на руско-турската война от 1737-1739 г. Към 1738-1739 г. преселниците павликяни са вече в Бешенов. Две-три години по-късно никополчани усядат във Винга, заедно с голяма група преселници от Северозападна България (споменават се около 300 павликянски семейства). През 1744 г. българската колония във Винга получава специален статут и привилегии по силата на грамота, издадена от императрица Мария Терезия. Грамотата предоставя на преселниците широка автономия, самоуправление; възможност да избират от средите на католиците съдия и шестима съдебни заседатели, които да решават спорните им проблеми; право да строят свои църкви и училища; свобода на търговията в цялата империя, право да устройват пазари и панаири; както и редица други придобивки и облекчения (История на България. Т. 4. 1983: 244-248; Георгиев 2010: 70, 106-108). Само за пет години – до към 1749 г. във Винга вече са изградени църква и католически францискански манастир; построени са нови жилища. От 1736 г. започва да функционира католическо училище към манастира. В училището се преподава на хърватски и на български език. През 1782 г. е отворено и т.нар. латинско училище, в което в първите два класа се преподава на хърватски и на български, а в следващите – на латински. Селището започва да придобива някои от особеностите на българските католически поселения. В такава социална среда и при такава обществено-политическа обстановка Еузебио Ферменджин е роден на 17 септември 1845 г. в семейството на българите Лука Ферменджин и Агата Малкин. Записан е в кръщелната книга с името Мартин. Кръстен е в местната францисканска църква от капелана Изидор Воргич на 21 септември същата година. Затова в някои по-стари румънски, български и хърватски материали тази дата – 21 септември фигурира като негова рождена. Негова кръстница става Маргарита Маринович – произхождаща по всяка вероятност от известната чипровска преселническа фамилия Мариновичи. Бащата на малкия Мартин – Лука Ферменджин почива рано, а майката надживява своя син (Tincul 1998: 43-45). Сред банатските българи има различни легенди и предания за произхода на името Ферменджин, някои от които са запазени във фонда на полк. Михаил Шипков в Националната ни библиотека „Св.св. Кирил и Методий”. Според найпопулярната версия името идва от ферман – документ и джин – всезнайко, многознайко (Георгиев 2010: 36); другата версия за джин – дух, борбеност. Според Любомир Милетич докато били в българско, фамилията била Ферменджи, Фермеджия или Ферменджиеви, но след преместването прилагат наставката -ин – по образец на северозападните говори или по „чипровски” модел и стават Ферменджин. Затова и в миналото мнозина автори смятали, че родът
11
идва от Чипровско (НБКМ-БИА, 881; Коледаров 1938). Впоследствие техните никополски корени и павликянски произход са доказани, което се приема и от проф. Любомир Милетич (Милетич 1987: 298). Първоначално образование Мартин Лука Ферменджин получава във Винга, в училището към местния францискански манастир. Обучението в началните класове е на български и на хърватски език, в следващите започва да се изучава и латински. Така че още от дете Мартин започва да чете и да пише на трите езика. Завършвайки курса на обучение във Винга, след дълги размишления заминава за Бач (Бачки комитат, днес във Войводина), където постъпва в новициата (училище за послушници). Завършва през юни 1862 г. Там получава името Евсевий – означаващо благочестив. Впоследствие името е транформирано в Еузебио, Еузебиус. В литературата (и в българската, и в чуждестранната) се срещат трите разновидности на името. През 1863-1864 г. Еузебио Ферменджин изучава философия във францисканския манастир в Радна, а през следващата година учи теология във францисканския манастир във Вуковар (двете населени места днес са в Хърватия). През 1866 г. вече започва обучение в Теоложкия факултет на Виенския университет (Hoško 1997: 30-32, 36-38; НБКМ-БИА, 881). В свободното си време посещава лекциите по история на проф. Макс Бьодингер във Виенския университет, където се записва като частен студент. Във Виена се запознава и сприятелява с хърватски студенти, но и с такива вече видни личности като Франц Миклошич, който е преподавател в университета по славянско езикознание. Понякога Миклошич, авторитетният езиковед-славист, автор на старобългарски речник, почетен член на Българското книжовно дружество, член на Виенската и на Петербургската академии на науките, го кани в къщата си, където го моли да говори на български, да пее български песни, да рецитира стихове и да разказва български легенди и предания (Damiš 1998: 50-51). Срещите са полезни и за двамата и между тях се установява добро приятелство. През ноември 1869 г. Еузебио Ферменджин напуска Виена и се отправя към Илок (днес в Хърватия), където става лектор (преподавател) по философия. Там в манастирското училище има шестима младежи, които изучават тази дисциплина. От 1 октомври 1870 г. брат (отец) Еузебио е преместен за преподавател по философия и теология в манастира във Вуковар. Наред с преподавателска работа упорито се занимава и със събирателска дейност – преглежда стари книги и материали, ръкописи. Освен това много чете за миналото на славяните и за францисканските мисии по света. Слави се като добър изповедник сред францисканското население на Вуковар (Damiš 1998: 52-53). Грижи се за болни и бедни хора. След тригодишна преподавателска работа във Вуковар полага Йорданка Гешева. Еузебио (Еузебиус) Ферменджин – …
12 БАНАТСКИТЕ БЪЛГАРИ – ПРЕДИ И СЕГА
професорски изпит в Теоложкия факултет на Виенския университет, което отваря още по-големи възможности в неговото професионално развитие. От Вуковарския период от живота на Ферменджин в Будапещенския францискански архив е запазен един неиздаден ръкопис със заглавие „Adversaria”. Авторът е събрал, преписал, изразил мнението си и коментирал различни „извори на латински, босненски и унгарски език”, сред които се откриват интересни сведения за Чипровското въстание и за последвалото преселение на българите католици и православни от Чипровско главно към Австрийски Банат. Според Еузебио Ферменджин в началото на въстанието „българите, които се борели за свободата си, успели да извоюват много победи над турците, но после, тъй като отпаднала очакваната помощ, защото императорската войска била заета другаде, настъпил обрат във военните действия. Турците нападнали с ужасяващ гняв и с преобладаващи сили вече оределите редици на българите и разбили отрядите им” (Пейковска 1989: 231). Ферменджин не конкретизира за коя точно битка става дума, той само отразява поражението на българите. От съчинението обаче проличава обвързаността на Чипровското въстание с действията на австрийците по време на войната на Свещената лига с османците от 1683-1699 г. Неиздаденият ръкопис на Еузебио Ферменджин „Adversaria” става известен на българските читатели благодарение на издирвателската и събирателската работа в унгарските архиви на Цоньо Младенов през седемдесетте години на миналия век, а също и на спомената публикация на Пенка Пейковска в сп. „Архивен преглед”, където авторката прави превод, анализ и представяне на страниците, посветени на Чипровското въсктание и на последвалата след разгрома бежанска вълна към Седмиградско и Банат. През 1877-1878 г. Еузебио Ферменджин се завръща в родния край и става капелан във францисканската църква. Престоят му във Винга е кратък, но е белязан не само с грижи към хората, а и с някои историко-литературни изяви. По това време Ферменджин се сприятелява с известния местен учител, книжовник и издател Леополд Косилков. Най-напред пише малка статия за „Календар за Новата 1877 г.”, издаван от Косилков. Материалът представя накратко заселението на българите в Банат. Авторът не претендира да прави научно изследване, не търси исторически и архивни сведения, а подготвя статията по-скоро по останалото в паметта на винганци, по запазени обичаи, традиции, вярвания и по малкото сведения от винганската черковна архива (Милетич 1987: 525). Стремежът на Ферменджин е да се запази спомена сред местното население за неговия произход, за миналото, за нравите и обичаите; да се съхрани езикът.
13
На следващата година пак за календара Е. Ферменджин подготвя няколко кратки историко-познавателни статии за основаването и за историята на Винга; за миналото, за бита и за начина на живот на винганските българи, за дадените им от кралица Мария Терезия привилегии; дава сведения за старата винганска черква и за бившия францискански манастир; прави сбит преглед на отминалите през годината европейски събития. По-важно за винганските българи е това, че се споменават някои от най-старите и от най-известните български семейства, преселили се във Винга, като по този начин се запазва писмено свидетелство за техния произход, за имената, за родствените връзки. Във втората кратка Ферменджинова статия се дава информация за преселението на българските павликянски семейства от Бешенов във Винга, за техните нрави, обичаи и традиции. Кратък преглед на по-важните събития от света и от региона Ферменджин прави и през 1880 г. От този период в живота и в дейността на Ферменджин е останало едно стихотворение с черковнопоучително съдържание от 1880 г. Като стил и като начин на изразяване тези творби са писани на тогавашния вингански български език. Както и останалите му материали, тези също не претендират да дават сериозни познания или да правят анализи, а имат по-скоро информативен характер и дават повърхностна представа за историческите събития (Милетич 1987: 526-527). Чрез тях се запазва обаче автентична информация за езика на винганските българи и за настъпващите в него трансформации. През 1880 г. Леополд Косилков става основател и редактор на общинския вестник „Vinganska narudna nuvala”. Ферменджин, макар да е вече в Рим, където получава и изчита първия брой, отправя възторжено писмо до Косилков, в което го поздравява за това, че пише и издава на майчиния им език. Материалите на български език го накарали да се почувства „душевно сгрян, както измръзналият се стопля на огъня, както слънчевите лъчи стоплят всичко живо на земята” (Милетич 1987: 536-537). Писмото на Ферменджин е публикувано в бр. 2 на Винганската нувала. Няма други сведения Ферменджин да е продължил да пише в изданията на Косилков. Явно по-сетнешната ангажираност на Ферменджин го отдалечава от Винга и от проблемите на българите там. През 1879 г. много за кратко Еузебио Ферменджин е преподавател по теология в манастира в Бая (днес в Унгария). От 1880 г. нататък почти непрекъснато Ферменджин е в Рим. Заради знанията, ученолюбието, проучвателските му способности, стриктното познаване и „ревността” към църковните канони е избран за дефинитор, а после и за генерален визитатор на Францисканския орден (Орден на св. Франциск от Асизи или така наричания още Орден на братята минорити или Орден на малките братя, както се появява понякога в българската литература). Изпълнявайки тези длъжности му се налага да посещава редица манастири и францискански провинции и да Йорданка Гешева. Еузебио (Еузебиус) Ферменджин – …
14 БАНАТСКИТЕ БЪЛГАРИ – ПРЕДИ И СЕГА
помага на братята за укрепване на вярата. Има сведения за 12 такива негови мисии в Сребърна Босна, Албания, Унгария, Галиция, Италия, Хърватия (Damiš 1998: 57-58). Важна задача на визитатора е периодически да обхожда поверените му църковни общини, да има ясна представа за живота там, за духовното и материалното състояние на католическите свещеници от братството, да следи за разхода на средства и др. През 1882 г. Ферменджин става представител на славяните францисканци във Варшава. През всичките тези години, изпълнявайки тежки и отговорни мисии, Еузебио Ферменджин прескача за кратко до Винга, където продължава да живее майка му. Поддържа дружелюбни отношения с местните хора и учудва всички с това, че макар от дълги години да не живее с тях, прекрасно говори местното българско наречие (НБКМ-БИА, 881). По времето, докато е в Рим, Ферменджин е натоварен и с още една задача – да бъде архивар и летописец на „Annales Minorum” – корпус от документи и материали за историята на Францисканския орден, разпрострял се по всички краища на света. Началото е положено от францисканеца Лука Вадинг през 1625 г., като той започва да събира документи и да пише историята на ордена, начевайки още от далечната 1208 г., когато той е признат от папа Инокентий III (устно) и писмено през 1223 г. от папа Хонорий III. До 1654 г. Вадинг успява да събере материали, да подготви и да отпечата 8 тома от историята на Францисканския орден. През тридесетте години на ХVІІІ в. започва подготовката на второто издание на Аналите на Ордена на братята минорити. Работата често прекъсва и след това започва пак. Така че до времето, когато с тази задача официално е натоварен Ферменджин (някъде около 1885 г.) вече са отпечатани 24 тома. Следващият 25 том е изцяло събран, подготвен и анализиран от Ферменджин. Отпечатан е през 1886 г. Освен това Ферменджин допълва и преподрежда документите по том 20; започва събирателска работа, подготвя и написва част от материалите за т. 26 и 27, но те излизат доста време след неговата смърт (Pandžić 1998: 123-129). В „Annales Minorum” са поместени много сведения и материали за различни народи, за всички държави и общности, където е разпространена вярата към св. Франциск. За да продължи работата по това издание на Ферменджин му се налага да обиколи много държави – Египет, Палестина, част от предна Азия, почти цяла Европа. С голямо усърдие и прецизност, с много знания и упоритост Ферменджин събира материали главно от църковни, но и от светски архиви, за да подготви трите тома на изданието. Заради работата си той е познат в много
15
страни, а томовете, които той подготвя, получават висока за времето си научна оценка. От Е. Ферменджин остава една история на ордена на францисканците. Автор е и на една граматика на крашовените. Брат Еузебио Ферменджин поддържа приятелски и колегиални връзки с редица видни представители на хърватската, унгарската, чешката и словашката наука, култура и изкуство. Организира събирането на книги на известни хърватски автори, които да бъдат предоставени на Ватикана; сътрудничи при уреждане на различни църковно-религиозни и културни въпроси. Кореспондира по различни поводи с хърватите Франьо Рачки, Богослав Шулек, Иван Ткалчич, с Тадеуш Смичиклас, с един от основоположниците на славистиката словака Павел Шафарик (дядо на д-р Константин Иречек по майчина линия), с унгареца Лайош Талоци, изучаващ историческите връзки между Унгария и балканските страни. Еузебио Ферменджин е официално приет за дописен член на Югославянската (Южнославянската) академия на науките и изкуствата в Загреб. И до днес в архива на Хърватската академия на науките и изкуствата се съхранява значителна част от неговото документално наследство. За съжаление запазените там материали за България са твърде малко – само няколко документа, изпълващи около тридесетина страници. Сред тях има препис от документ от Рилския манастир, написан на кирилица; различни бележки във връзка с българските земи – 10 страници; 4 страници за францисканската провинция България; малки бележки във връзка с настаняването на бежанците във Влашко и ролята на княз Константин Басараб и др. (Strčić 1998: 173-178; Majstorović 1978: 19-21). За българите много важно е съхраняването и популяризирането на редица материали от Архива на Конгрегацията за разпространение на вярата, от Ватиканската апостолическа библиотека, а също и от други италиански архиви. Благодарение именно на усилията на Ферменджин са запазени няколко съчинения на софийския архиепископ Петър Богдан Бакшев (1614-1674 г.). В архива на Конгрегацията за разпространение на вярата брат Еузебио намира и издава през 1887 г. значимия историко-географски труд на Петър Богдан „Описание на царство България”. По същото време и в същия архив Ферменджин открива още три съчинения на Петър Богдан, озаглавени условно „История на София”, „История на Охрид”, „История на Сърбия и призренската архиепископия”, написани на италиански език под формата на релации. Без да ги превежда и без да ги коментира през 1887 г. той ги отпечатва, с което помага за това да бъдат не само запазени, но и да станат известни на по-широк кръг читатели (Димитров 1985: 10-11). Йорданка Гешева. Еузебио (Еузебиус) Ферменджин – …
16 БАНАТСКИТЕ БЪЛГАРИ – ПРЕДИ И СЕГА
В България името на Еузебио Ферменджин се свързва най-често със събирането и отпечатването на сборника с документи „Аcta Bulgaria ecclesiastica…”; сред сърбите брат Еузебио е известен с “Acta Bosnae potissimum ecclesiastica…“; сред хърватите с това, че подготвя и представя на Загребската академия на науките сборника Acta Croatia ecclesiastica…, съдържащ множество документи по църковната история на хърватския народ. По подготовката за отпечатването на този последен корпус документи той води активна кореспонденция с проф. Тадеуш Смичиклас, автор на първата цялостна история на хърватския народ, председател на Югославянската (Южнославянската) академия на науките и изкуствата в Загреб. Документите за българската църковна история, чието пълно заглавие е „Аcta Bulgaria ecclesiastica ab A. 1565 usque ad A. 1799. Collegit et digessit fr. Eusebius Fermendžiu. Zagrabiae, 1887 ” („Български църковни документи от 1565 г. чак до 1799 г. Събрал и подредил брат Еузебиус Ферменджиу) са издадени през 1887 г. в Загреб, в известна степен и със съдействието на Франьо Рачки, първи председател на Югославянската (Южнославянската) академия на науките и изкуствата в Загреб. Тук искам да обърна внимание върху начина на изписване на името – и на заглавната страница, и при подписване на предговора на изданието е отпечатано Ферменджиу, а не Ферменджин. Смята се, че това е печатна грешка. Навремето обаче макар и за кратко сред българските изследователи фамилията на брат Еузебио се е произнасяла и пишела с „у” в края, вместо с –ин, както е утвърдено днес не само в България, но и в Хърватия, в Унгария и в други страни. Когато сборникът излиза, унгарецът Лайош Таллоци пише рецензия за него, отбелязва значимостта на документите, уникалността на някои от тях; дава висока оценка на труда на Ферменджин и на неговата прецизна издирвателска и изследователска работа (Пейковска 2009: 241-242). Документите в сборника са 265 на брой и започват от 1565 г., като последният е от 4 февруари 1799 г. Началната дата не е случайно избрана. Първият документ е съобщение за състоялата се през 1565 г. визитация на архиепископ Амброзий от Рагуза. Архиепископът бил изпратен от папската институция на служебно посещение сред католическите общности в северозападните български земи и конкретно в Чипровци с цел да види какво е състоянието на католическата общност, как живее духовното братство, какви са слабостите и недостатъците в тяхната работа и т.н. След това посещение и след отчитане на проблемите (не се спазвали каноните на католическата църква, не се придържали към предписанията, имало нарушения в организацията на църковната служба и др.) започва активизиране на целенасочената католическа пропаганда сред българите и нов етап в дейността на българите католици (Дуйчев 1938: 8-9;
17
Чолов 2008: 70). Подобрява се организацията на работа. По-редовна и по-добре организирана става и кореспонденцията с папската институция. Затова от тази година нататък сведенията за българите стават повече и с по-актуален характер. Поместените в сборника документи са събирани от много архиви, манастири и хранилища. Повечето от материалите са на латински; не малко са на италиански, има някои бележки на немски. Има документи на български (на кирилица). Срещат се и на хърватски – на икавско или пък на дубровнишко наречие. Документите дават сведения не само за църковната организация на българите, но и за живота и съдбата им, за проблемите, за борбата с османците, за Чипровци и за въстанието, за преселението на българите след разоряването на северозападните български земи; за павликяните и за католиците. Интересни данни могат да се извлекат за социално-икономическите и политическите условия в поробените български земи, за очакваната от католическата църква и от западните държави помощ за евентуално освобождение. В сборника са поместени писма и релации до Конгрегацията за разпространение на вярата, писани от софийския архиепископ Петър Богдан Бакшич; различни описания на българските земи от най-различни автори; релации и молби за помощ от софийския архиепископ Стефан Кнежевич, когато вече по-голямата част от българите католици живеят в Банат; писма с описание на положението на българските преселници от викария на Провинция България в края на ХVІІ и началото на ХVІІІ в. отец Марко Пеячевич (роден около 16251630 г. – починал през 1714 г.) (Гешева 2012: 242-244); писма от софийския епископ Илия Маринович, от Марко Бандулович, Франческо Марканич, Никола Станиславич, Христофор Пейкич и др. Документите, произхождащи от Чипровци или отнасящи се за католиците от този район са повече от 100 и заемат повече от една трета от сборника. От поместените изложения, справки, описания или от друг тип материали може да се види какво е било състоянието на католическата общност в северозападните земи, колко са католиците и православните в района на Чипровци, какви са отношенията между тях, колко българи живеят там в различните периоди, колко деца посещават католическото училище, какъв е броят на дубровнишките търговци в региона и т.н. * * * Брат Еузебио Ферменджин почива на 25 юни 1897 г. във францисканския манастир в хърватския град Нашице (област Славония), където се намират семейното имение и два от дворците на графовете Пеячевич, чипровчани по произход, наследници на един от водачите на Чипровското въстание – Георги Йорданка Гешева. Еузебио (Еузебиус) Ферменджин – …
18 БАНАТСКИТЕ БЪЛГАРИ – ПРЕДИ И СЕГА
Пеячевич. От писма на Ферменджин до Франьо Рачки и до Тадеуш Смичиклас се разбира, че още от 1894 г. той е вече болен, но полага усилия да довърши работата по поредния том на „Annales Minorum”. Лекарите го съветват да се установи в Хърватия, да се лекува и да почива. През юни 1897 г. на път за родния край, за Винга, минава през Нашице и спира там да отдъхне за няколко дни във францисканския манастир, носещ името „Св. Антон Падовански-Чудотворец”, да набере сили, за да продължи пътя си. Там го намира смъртта. Вместо той да посети майка си, тя със съдействието на живеещия по това време в Нашице Ладислав граф Пеячевич, бивш бан на Хърватия, пристига в манастира, за да се прости с него. Погребан е в градското гробище в Нашице на 27 юни. Днес тленните останки на отец Еузебио Ферменджин, заедно с тези на още 25 братя францисканци са положени в общ гроб, а имената им ( с посочени годините на раждане и на смъртта) са изписани върху две големи черни мраморни плочи (приложение 1). Този общ гроб се намира в близост до входа на нашичкото градско гробище. В Нашице в самото начало на градското гробище и до днес се пази старата паметна плоча, стояла близост до входа на нашичкото градско гробище. От другата страна е внушителната гробница на графовете Пеячевич