Да си спомним за Джоко Росич:
„Когато бях във втори клас, първата ми учителка беше майка ми. Майка ми е българка, завършила е педагогика в Белград и беше учителка в Сърбия. Аз при нея учех.
При една страшна зима, то е горе на границата между бивша Югославия и Унгария, континентален климат, зимите са жестоки, страшни, и ние седим – тогава нямаше парно отопление, кюмбе гори в класната стая…
Тя влезе, госпожата, (аз така я наричах), и каза:
– Деца, искам да излезете на прозорците и да погледнете нещо. И какво виждате?
И ние всички:
– Сняг, висулки ледени, преспи.
– Не, не – каза – долу погледнете, на улицата.
Ние погледнахме и някой, може и аз да съм бил, каза:
– Ами, има 5-6 врабчета.
– А – каза – погледнете ги хубаво. А сега се върнете на столовете, на чиновете. За тях исках да ви разкажа нещо. Вижте – има едни птици, дето идват напролет, когато разцъфват овошките, когато цветята започнат да цъфтят – те идват тогава у нас, па живеят известно време, па се размножават, а като забръска към зимата, си отиват някъде на топло. А тези врабчета, те стоят тука, те тука са родени и тука ще умрат. Те са посинели от студ, те са накокошинени от студ, но тука ще останат!
Аз по-голям урок по патриотизъм не съм чувал!“
Завинаги в нашите сърца!
