На 16 септември 2017 г. отбелязваме 142 години от Старозагорското въстание – събитие, което оставя трайна следа в живота на нашия град. То, независимо от противоречивите оценки на българските историци, става своеобразен лакмус за формиращото се българско политическо съзнание и събуждащите се патриотични чувства в средата на 70-те години на ХІХ в. А развятото от шепата старозагорски въстаници знаме на Чадър могила е първообраз на българския национален флаг. Защо се издига идеята за въстание? В средата на 70-те години на XIX век състоянието на Османската империя е нестабилно. Тромавият и корумпиран административен апарат, неуспешните реформаторски опити на Портата и традиционният консерватизъм спират нейното приобщаване към модерния свят. Хазната се изправя пред огромни икономически затруднения – дълговете към западноевропейските банки не могат да се обслужват, а бюджетният дефицит нараства. Правителството прибягва до увеличаване на преките и косвени данъци, събирани от подвластното християнско население. Расте напрежението между християни и мюсюлмани. През лятото на 1875 г. Балканите заемат централно място в международните отношения. Причина за това е напрегнатата политическа обстановка в региона, известна като Източна криза. Тя е свързана с активизирането на националноосвободителните движения на балканските народи и финансовите проблеми на Османската империя. Въстанието в Херцеговина и Босна през юли-август 1875 г., подкрепено от Сърбия и Черна гора, изостря противоречията между европейските велики сили по Източния въпрос. Кой инициира въстанието през 1875 г.? На 12 август 1875 г. в Букурещ се провежда “народното българско събрание”,  което поставя началото на нова политическа организация – Български революционен комитет – 1875 г. (БРК). На събранието освен дейци от Букурещ като Христо Ботев, Стефан Стамболов, Иван Драсов и Димитър Ценович, присъстват и делегати на комитетите от Гюргево, Плоещ и Слатина. От Българско емигрантите имат подкрепата на Русенския и Шуменски комитети. Под председателството на Панайот Хитов се обсъжда подготвянето на въстание в българските земи, като се използва благоприятната обстановка на Балканите. Изработен е общ план за неговото провеждане, според който страната е разделена на революционни зони, във всяка от които e изпратен апостол да организира населението. Предвижда се емиграцията да сформира няколко големи чети, които организирано да навлязат в страната и да подпомогнат въоръжените отряди на комитетите и населението. “За добрия успех на въстанието” е създаден и неговият ръководен орган  – “Български революционен комитет – 1875 г.”. Панайот Хитов е упълномощен за “пръв и главен деятел” и му се дава правото да обяви и ръководи въстанието чрез “всевъзможни начини, които той види за добри и успешни.” Заедно с въстанието в Българско се предвижда и подпалването на Цариград. „От лицата, които ще извършат тая работа, някои си ще бъдат изпроводени оттука, а други ще се определят в самия Цариград.” Къде българите правят опит да въстанат? В Стара Загора председателят на местния революционен комитет Кольо Ганчев съобщава на главните учители за пристигането на Стефан Стамболов в града и неговата мисия – повдигане на въстание. Атанас Илиев пише в спомените си, че тази новина предизвиква „тревожно състояние на духовете” сред учителското съсловие. Авторът обяснява липсата на ентусиазъм у местната интелигенция към това така бързо планираното въстание с несгодното време и липсата на оръжие. Младият и амбициозен Стамболов, след кратък престой в града, докладва обаче до центъра в Букурещ, че: “Всичка Тракия е във военно положение. Всеки си купува оръжие и припаси. По градовете, дето има да се продават револвери, пушки, куршуми – нищо не останало”. „Преувеличените хвалби на мнозина” българи, които представят на Стамболов положението в „розови краски” и го заблуждават „че всичко е готово”, вероятно мотивират непреклонността на апостола, дошъл от странство и непознаващ обстановката в Старозагорско. В подготовката се включват съратниците на Левски Кольо Ганчев, братя Жекови и Христо Шиваров. В града пристигат Георги Икономов, Захари Стоянов, Никола Станчев и други, които се присъединяват към организацията на бунта. На 2 септември  1875 г. се провежда общо събрание на Старозагорския комитет. Изготвя се план, който предвижда въстаническите сили да бъдат организирани в няколко чети: Старозагорската, включваща въстаниците от града; Четири чети за въстаналите от селищата от региона. Според плана, Стара Загора трябва да бъде превзета чрез синхронизирани действия от четирите посоки. Определени са следните сборни пунктове: На изток – Чадър могила; На юг – Латинските гробища; На запад – Чирпанските порти; На север –Бадемлика. Къщата на братя Жекови е превърната в щаб на въстаниците и там се извършват последните приготовления. На 7 септември 1875 г. в нея се провежда срещата на главните учители със Стефан Стамболов. Атанас Илиев, Петър Иванов, Мирчо Атанасов и Георги Бенев изказват несъгласие с организирането на въстание и тяхното мнение влияе върху нагласата за въстание на част от българите в града. На същия ден Андрей Момчев е изпратен в Търново, за да се съгласуват действията с тези на останалите революционни окръзи. В писмото, което той донася от там се казва, че въстанието трябва да избухне на 16 септември. Същото е цитирано от Захари Стоянов, но съществуването му е по-скоро плод на авторовото въображение. На 16 септември 1875 г., привечер,  Старозагорската чета се събира в къщата на Михаил и Георги Жекови в махалата Акарджа. Спомените на Захари Стоянов описват образно настъпилото въодушевление: „Всички вече бяха на крак, облечени по хъшовски и въоръжени, а собствените ни дрехи бяха разхвърлени небрежно по земята, които всеки тъпчеше из краката си, като че в тях да се заключаваше робството. Нямаше вече “твое” и “мое”, всеки беше свободен да вземе онова, което му се харесваше без да му каже някой “нямаш право…”. За войвода е избран Георги Икономов, а за знаменосец Койчо Георгиев. Въстаниците тръгват към Чадър могила, пеейки: “Не щеме ний богатство, не щеме ний пари”. Четата не получава нужното подкрепление, освен присъединилите се Кольо и Радука Райнови и Никола Станков. Последният съобщава, че останалите селски чети се връщат обратно, като не виждат пожар в града. На 17 септември четата потегля на север към Средна гора. Не намира подкрепа в селата по пътя. Ръководителите разбират, че продължаването към Търново е безсмислено. В местността “Татарска пътека” четата се разделя. На 18 септември Обруклийската чета попада при с. Елхово на турска засада, при която е убит воеводата Руси Кънев. Част от въстаниците успяват да се укрият, но други попадат в ръцете на турците. По това време братя Жекови са обсадени в една плевня около селото, където намират смъртта си. Георги Кюмюрев, укриващ се в тухларницата на Пиперови, е заловен. Известно раздвижване има в Чирпанско и Новозагорско. Въстават още българите от Червена вода, Русенско, ръководени от Върбан Йорданов. Излиза и малка чета в Шуменско, оглавена от Атанас Стойков. Подпалването на Цариград не се осъществява. Опитът за въстание от 1875 г. има локален характер. В края на септември, началото на октомври в Стара Загора са арестувани над 600 души (участниците в Старозагорската чета са между 18 и 24 души според различните източници). Има изтезания, разследване. Започва освобождаването на част от затворниците. Други са изпратени в Одринската тъмница. От бунтовниците, участвали в Старозагорското въстание, османският апелативен съд налага смъртно наказание чрез обесване на Колю Ганчев, Господин Михайловски, Димчо Стаев, Стефан Чифудов, Руси Аргов, Колю Райнов, всички от Стара Загора и Христо Кундурджията от Чирпан. Останалите са признати за невинни и се връщат в Стара Загора. Присъдите са изпълнени след избухването на Априлското въстание. На 19 май 1876 г., петък, на Акарджанския алан в Стара Загора са обесени двама от участниците в бунта – Колю Ганчев и Господин Михайловски „без да е присъствал никой българин при този печален акт”, пише хаджи Господин Славов в своите спомени. На следващия ден телата са предадени на роднините им за погребение и „едва тогава се поуспокоиха от тревогата българите в града ни; и ето тъй се свърши  старозагорското въстание”, заключава авторът.

И ако „Записките” на Захарий Стоянов градят един пантеон на паметта, базиращ се на черното и бялото, на героите и предателите, пантеон, който е бил необходим за конструирането и отстояването на следосвобожденския български национален идеал, то днес, за да бъде „историята това което е, а не онова, което искаме да бъде” е нужен точен и коректен анализ на известните факти и документи, представянето на различните позиции на съвременниците на събитието, с оглед изграждането на един пълнокръвен и правдив разказ за Старозагорското въстание като пръв, макар и неуспешен опит за реализация на идеята за общобългарско всенародно въстание през 1875 г.

Ваня  Донева