УЛИЧЕН ТЕЛЕФОН
Двайсет стотинки. Плач на жена.
Двайсет стотинки. Раздяла.
Двайсет стотинки. Край. Тишина.
И в тишината – сигнала.
Двайсет стотинки. Тъжната длан
пуща слушалката няма.
Вече е номер въртян, извъртян,
ласката свързвала двама.
Вече монетата пада назад,
връща се, винаги съща.
Двайсет стотинки. Чер автомат,
думите който не връща.
Двайсет стотинки. Няма подслон.
Има студена постеля.
Мразя го, мразя го тоз телефон,
евтино който разделя.
ПРЪСТЕН
За твойто тихо идване, което
все още в мен отеква като гръм,
за даденото и назад невзето,
за прошката, че с теб съм и не съм,
за думите, понякога спестени,
за ласките, които не спести,
за силата, която вля у мене,
когато беше най-безсилна ти,
за туй, че бе на мое име кръстен
и твоя лош, и твоя хубав час,
на твоя малък пръст наместо пръстен
горещите си устни слагам аз.
ВЕСЕЛИН ХАНЧЕВ
