На 17 септември 1422г. в българската крепост Белград умира Цар или император Константѝн II Асѐн, известен и като Константин С(т)рацимир. Последният владетел на Втората Бългрска империя просъществувала от 1185г. до 1422г. Той е единствен син на цар Иван Срацимир от царица Анна, дъщеря на влашкия княз Никола I Александър. Произхожда от родовете Шишмановци, Срацимировци и Басараб и е български цар между 1396г. и 1422г.
Въстанието на Константин и Фружин започнало през 1408г. е всъщност военна кампания на цар Константин II Асен за отхвърляне на турското господство над неговите западнобългарски земи и на братовчед му княз Фружин (син на Цар Иван Шишман) за възстановяване на Търновското царство, подпомогната от действията на войводата Мирчо Стари за прогонване на турците от източните български земи. Счита се, че тя продължава с най-голяма сила до 1413г. и окончателно приключва към 1417г.
През 1404 г. Константин II е посочен от император Сигизмунд Люксембургски като владетел на България наравно с деспот Стефан за Сърбия и войводата Мирчо за Влашко в писмо до бургундския херцог Филип по повод общи военни действия срещу турците. Същата година цар Константин отхвърля васалитета си към Султана и заедно със сина на Иван Шишман, княз Фружин и войводата Мирчо Стари започват настъпление за отхвърляне на турското господство от Добруджа до Поморавието останало в българската история като Въстание на Константин и Фружин, при което турците са отхвърлени от източните и западни български земи.
Около 1408 г. Константин II дава крепости, вероятно в района на Ихтиман, на феодала Каралюк или Новак, което става повод турците да организират поход срещу него, воден от Сюлейман Челеби – син на Баязид I Светкавицата. През 1413 г. турците предприемат поредния поход към българските земи, предвождани от Муса Кесиджия, Константин II е прогонен в Кралство Унгария, но същата година султан Мехмед I побеждава Муса Кесиджия. В периода между турските походи срещу Влашко (от 1417г.) и последвалия го през пролетта на 1422г., Константин II е окончателно прогонен в Унгария и последните български територии падат под турска власт, ако не се смята днешното Южно българско черноморие, което е управлявано от византийците и е покорено едва при падането на Цариград през 1453г.
Към 1420г. за Константин II се споменава, че пребивава в Унгария и при Стефан Лазаревич без да се уточнява кога и за какъв период от време. Противно на общоразпространеното мнение, не е исторически доказано да е напускал окончателно Видин още от 1396г.
Има съществени сведения и съвременни исторически трактовки, които сочат, че Видинското царство продължава да съществува и след 1396 г. до 1417-1422г. като васално на султана:
„Според решение на Големия съвет на търговската република Дубровник от 28 ноември 1398г. се удължават с 5 години пълномощията на консулите в „страните Славония, Босна, Срем и България“ т.е. Видинска България е третирана наравно с независимите банства Славония и Срем и със също така самостоятелното кралство Босна.“
Според византийската хроника на Псевдо-Сфранцис, в битката при Чамурлий (дн. с. Калково, Софийско) през 1413 г. на страната на султан Мехмед I срещу Муса Челеби се сражават войските на „владетелите на Сърбия и България и на Василевса“ (под „василевс“ се има предвид византийския император Мануил II Палеолог). Пак по повод същите събития византийският историк Михаил Дука дава следната информация:
„Султанът приел радушно посланиците на Сърбия, България, Влахия, дука на Янина, деспота на Лакедемония, княза на Ахая…“ т. е. уж изчезналата от картата на Европа България има „посланик“.
В хрониките на Констанцкия събор от 1414-1418г. неизменно присъства гербът на „императора на България“ /три лъва върху златен щит и над тях – царска корона/. Същият герб е прерисуван от арабски пътешественик няколко десетилетия по-рано от щитовете на стражата на цар Иван Шишман;
През 1396 г., когато Видинското царство би трябвало вече окончателно да е паднало, няма данни за превръщането му в турски санджак. Такива данни се появяват за пръв път в османските документи едва през 1430г. При въстанието на Шишмановия син Фружин, известно в историографията и като въстание на Константин и Фружин, от 1408-1413г. най-вероятно Константин II, включвайки се в създадената от крал Сигизмунд Люксембургски християнска коалиция срещу турците, всъщност едновременно е подкрепил и братовчед си Фружин в опита му да отвоюва бащините си владения.
Константин II Асен умира на 17 септември 1422 г. в Белград – това е отбелязано от няколко независими източници:
1. От Константин Костенечки;
2. В Руския хронограф;
3. В Бранковичевия летопис;
4. В една приписка в ръкопис № 125 от сбирката на Хилендарския манастир, където той е наречен „цар български“.
