100 години от гибелта на Христо (Ичко) Димитров – Паячкият лъв
“Апостол имаше отлични и школувани помощници, които приживе още го заместваха в обширния му район. Те продължиха делото му и дадоха клетва да отмъстят за подлото убийство на своя учител – революционер. Един от многото негови помощници и ученици е Ичко Димитров. Той е роден в с. Баровица (Гумендженско). Планинският климат, суровият планински характер на землището на родното му село и главното занятие на баровци, което се състои в скотовъдство и дърводелство, създадоха в лицето на Ичко един удивително пъргав, физически здрав, хитър и свободолюбив младеж, който двадесетгодишен вече, през 1902 г. напуска легалния живот и се присъединява към четата на Иванчо Карасулията, на когото става пръв негов помощник. При тоя войвода Ичко се школува да бъде смел в срещите си с неприятеля, поради което скоро му бива поверена една десетка, а след убийството на Иванчо, той го замества и със своите физически качества и природния си ум се поставя в респект както спрямо четниците си, тъй и спрямо многобройните си неприятели.
Както войвода Ичко върви пред четата си на 20-30 крачки напред и й служи за преден патраул; той върви много бързо и въпреки двойния му багаж никога не се изморява. Той върви бързо и дочува малък шум от далечно разстояние, разпознавайки го от какво естество е той. При нощните и дневни походи обикновените трапища той не ги заобикаля, а ги прескача. Негови четници разказват, че той свободно е прескачал два впрегнати вола, поради което заслужено бил наричан “Паячки лъв”.
В сражението на 22 март 1905 г., в което Иванчо Карасулията бе убит, Ичко бе ранен и замина за България да се цери. През 1907 г., той заминава като титулярен гевгелийски войвода и при срещата си с Апостол Петков, като му изразил своята почит и уважение, заявил му, че ще се справи със всички гърчеещи се българи и куцовласи, които са оръдие на гръцката пропаганда и противници на Организацията. На 15 април същата година, когато Ичко с четата си почивал в една пещера в Паяк планина, поради предателство на овчари-куцовласи, бил обграден от многоброен аскер, с който завързал ожесточено сражение. Тук той бил ранен на две места – в лицето и в бута и с мъка успял да си пробие път. За да се цери от раните, той заминава за България, отдето през 1908 г. с добре въоръжена, но малобройна чета отново заминава за района си, в който върлуваха, явно покровителствувани от Хилми-пашовата полиция, андартски чети. В борбата с андартите Ичко прояви голям такт и съобразителност.
При хуриета Ичко заедно с другарите си слиза от гората, представя се на местния младотурски комитет в Гевгели, а в Солун той е неразделим другар на Апостол Петков. Тук, в Солун, Ичко се предава на мирен труд, отдето през 1910 г. избягва в България и отново става нелегален…През 1911 г. Ичко с малобройна чета заминава за района си заедно с Апостол Петков, който бе определен за окръжен войвода. Когато Ичко узнал за убийството на Апостола, напуснал Гевгелийско и се отзовал в Паяк планина, за да следи по-отблизо положението на Ениджевардарска околия, гдето по-отделно обикаляха Иван Пальоша в и около блатото и старият Въндо – в Корнишорската планина…
През пролетта на 1912 г. Ичко заминава с отлично екипирана тридесетчленна чета. Той заминава вече като окръжен войвода на Солунския революционен окръг, снабден с пълномощно и печат от Тодор Лазаров и с достатъчно експлозиви. Негови непосредствени помощници войводи в районите на окръга са: Михаил Радев-Странджата, Капитан Георги Тодоров, като военен инструктор, Христо Аргиров-Чауша и Митре Робков…След като минал Вардар и оставил експлозивите на сигурни места, Ичко се заел с организирането на селата по Гевгелийския Кожух, който е в съседство с Тиквешията. С това той е целил да осигури своя тил за бъдещите свои действия…
Към средата на м. февруарий 1913 г., Ичко Димитров, четниците му и всичката въоръжена селска милиция, бяха повикани да заминат за град Дойран и се зачислят в редовете на Македоно-Одринското опълчение. Заминаха повече от 400 души, годни да носят оръжие…При обявяването на междусъюзническата война Ичко Димитров начело на многобройна чета пръв нападна неприятеля при с. Мойн и пропъди сърбите и веднага след това се намери на Маядагските височини при едно положение на отстъпление на гръцките войски оттам и Гумендже. А при нашето отстъпление той последен се изтегли и мина на левия бряг на реката Вардар, като при Голак, вървейки след отстъпващите български войски, даде голямо сражение, в което изгуби преданите си и храбри другари Тома Дураков, Ичко Караджов и Тано Танчев.
През Световната война Ичко Димитров е в партизанските отряди, като с момчетата си разузнава и дава ценни сведения за разположението на неприятеля по Паяк планина. А когато през 1917 г. се подигна известният сръбски бунт в Нишко и се появиха из разни места в Моравско сръбски чети, които целеха да смущават тила на българските войски, които се биеха на южния фронт, Ичко Димитров бе изпратен в Моравско като началник на планински взвод и там остана до свършване на войната.
След войната, когато Организацията отново почна да се възобновява, той замина с чета в стария свой район, за да го преорганизира. На връщане, край с. Градец, той и другарите му попадат на сръбска засада и в завързалото се сражение той бива ранен в крака и, като вижда, че не може да продължи пътя с другарите си, казва им да го оставят, а сам той сутринта на 14 септемврий 1920 г., когато при него се приближили сръбски пандури, за да не падне жив в ръцете на новите поробители на Македония, се е самоубил.
След Апостол Петкова и Иванчо Карасулията, Ичко Димитров е най-крупната нелегална личност в Боймията. И приятели и неприятели в неговото лице виждаха един революционер, който изпълняваше своите строго обмислени и планомерни действия с удивителна бързина и решителност.”
Христо Шалдев, „Илюстрация Илиндень“, Септемврий, 1930 г.
http://www.dlib.mk/…/hand…/68275/365/RS-III-8-1929-1930.pdf…
