ПРЕДАТЕЛСТВОТО НА КОМУНИСТИТЕ В ДОБРУДЖАНСКОТО НАЦИОНАЛНООСВОБОДИТЕЛНО ДВИЖЕНИЕ (1923 – 1940)
И ФАЛШИФИЦИРАНЕТО МУ СЛЕД 9 СЕПТЕМВРИ 1944
доц. д-р Румен Липчев
Началото на организираното Добруджанско националноосвободително движение е поставено през лятото на 1923 г. с основаването на Вътрешната добруджанска революционна организация. Истинските й изяви обаче започнали след прогонването на комунистите от структурите през 1925 г., които през с.г. основали Добруджанска революционна организация, подчинена на Комунистическия интернационал и на Задграничното бюро на БКП в Москва. Тя имала за задача с всякакви средства да предотврати възвръщането на Южна Добруджа към България и да се бори за обособяването на областта в Добруджанска съветска република като част от евентуална балканска федерация от такива републики, а населението й да се нарича добруджанска нация. Такова „разрешаване“ на Добруджанския въпрос може единствено да се определи като национално предателство.
През целия период от съществуването си Вътрешната добруджанска революционна организация твърдо отстоявала политическата линия на Българската държава: да подпомага местното население да запази историческата си самоличност; да възвърне икономическите, юридическите, религиозните и просветните му права, и при благоприятна международна ситуация за България чрез мирна ревизия на Версайската система от договори областта отново да е в пределите на Отечеството.
Вътрешната добруджанска революционна организация освен че се борела за мирното възвръщане на Южна Добруджа към България, трябвало и да брани местното население от комунистите, стремящи се на всяка цена да спрат този процес.
Разполагайки с неизчерпаемо количество пари, БКП подпомагало четите на ДРО с главатари Дочо Михайлов и Димитър Дончев – Доктора, заповядвайки им да влизат в нарочни стълкновения с румънската полиция. Целта била да предизвикват масови арести на мирните стопани, след което те попадали в съдилищата, които ги разорявали материално. Също така комунистите се надявали, че само така ще можело да се поддържа революционна готовност у населението. Вдъхновявана от Москва, ДРО го манипулирало, че свободата на Добруджа е неразривно свързана с Бесарабския въпрос, който в скоро време щял да бъде разрешен от болшевиките. Трябва да поясним, че за разлика от българските румънските комунисти поддържали тезиса за разрешаване на националния въпрос с победата на пролетарската революция, но не предвиждали включване на Румъния в бъдеща Балканска федерация от социалистически републики, нито откъсване от държавната територия на области, придобити в резултат на договорите във Версай.
На 11 август 1926 г. Румъния, подкрепена от Гърция и Югославия, подала колективна молба с обвинения, че България толерирала четничеството в Добруджа. В изпълнение на поетите ангажименти българското министерство на вътрешните работи призовало ВДРО и ДРО да разпуснат четите си. ДРО в лицето на Д. Михайлов отказало. Обградени от полицията и след престрелка в Новопазарско, главатарят и трима души на коминтерновската чета загинали.
Още на първите си митинги след 9 септември 1944 г. силистренските комунисти предприели действия за фалшифициране истината за гибелта на Дочо Михайлов. Той е назован добруджанския Левски. Ликът му е поставен до портретите на Апостола, Ботев и Караджата. По думите на ораторите той е съпричастен към започващата „нова“ история на България.
С всякакви средства и действия ДРО се стремяла да отклони добруджанци от идеята за възвръщането на областта към България. Въпреки напора на комунистите повече от 90% от местното население подкрепяло политическата линия на ВДРО, която била в тесен унисон с тази на българските правителства.
Участието на българите в румънския парламент и в местната власт било от значение за защита на правата им. Именно това преследвали силистренските народни представители Стефан Пенков, Марко Илиев и Иван Ангелов, както и представителите на легалното крило на ВДРО в местната власт. Стремежът на комунистите чрез участието си в структурите й бил да раздвоят българското общество, за да привлекат поне една малка част към идеите на Коминтерна. Най-големи усилия комунистите хвърлили за превземането на Българското културно общество, защото то било единствената легална институция на местното население, призната юридически от румънската власт. В резултат на действията на комунистите се стигнало до разцепление на някои секции на обществото. Това се използвало от местната румънска власт да затвори едно от частните български училища и културните дружества. За ДРО и комунистите покровителството на местното население от страна на българските правителства се определяла като цел на буржоазията да отклони добруджанци от пътя на революционната борба за „свободна Добруджа“, тоест Добруджанска съветска република.
Че ДРО не само не се разраснала, но и нямала известност сред добруджанци, убедително се потвърждава от протоколите и декларациите от разпита на над 1200 заподозрени по т.нар. Сребърненски процес от 1936 – 1937 г., инсцениран от румънската власт. Тези документи, „арестувани“ през 1978 – 1979 г. от ДС, доказват противобългарската политика на ДРО и компартията през 30-те години. На агитацията на комунистическите функционери основно се поддават съвсем млади хора. Според сведенията на Алиханов броят на членовете българи в Румънската комунистическа партия е 133.
Каква е истината за Сребърненския процес според документалните източници:
– Подхвърлените позиви с иредентистко съдържание били „акция“ на румънската Сигуранца. Целта била да се забавят във времето българо-румънските преговори. Най-удобно било да се използва ДРО, която била конспиративна структура за разлика от ВДРО.
– В плана на акцията бил привлечен и председателят на БКО Йордан Лефтеров, близък сътрудник на Траян Папатраян и близък с членовете на градската комунистическа организация.
За да не достигнат до „широките народни маси“ сведенията за голямото предателство в Силистренската окръжна комунистическа организация и ДРО, силистренската ДС иззела всичката документация, свързана със Сребърненския процес. Идеологическият отдел на ОК на БКП и т.нар. „активни борци против фашизма и капитализма“ обнародваха съвсем кратко становище по този въпрос, което да се ползва от историците.
След утвърждаването на отечественофронтовската власт в Силистра една от най-важните задачи на местните комунисти била да се фалшифицира истината за Добруджанското националноосвободително движение. Добра работа за тази цел свършил „народния съд“. След като получили по три-четири „порции“ бой от „народната“ милиция обвиняемите подписали измислените им показания, които основно се свеждали до убийствата на Дочо Михайлов и д-р Петър Вичев. Главният подсъдим, председателят на ВДРО Аспарух Айдемирски трябвало да „признае“, че те са били дело на ВДРО с подкрепата на правителството в София. В крайна сметка дейците на Добруджанското националноосвободително движение, представляващи ВДРО, които били истинските борци за освобождението и възвръщането на Южна Добруджа към България, били осъдени от тези, които били против всичко това.
Предателите на добруджанския национален идеал – членовете на ДРО, компартията и убийците след 9 септември 1944 г. – не искали да се хвърли светлина върху тези събития. Стараели се да останат в народната памет като спасители на държавата, а не като родоотстъпници. За целта лъжата за националноосвободителното движение на Добруджа трябвало да остане непоклатима в бъдещето. Необходимо обаче било да се „разработи“ фалшив вариант на историята му. За изпълнението на задачата обаче липсвали „революционни“ дейци, „специалисти“ и време. Време обаче не било необходимо. Скоро след деветосептемврийския преврат в Околийския комитет на компартията започнала яростна борба между членовете му, за да се доказват или взаимно обвиняват, кой има заслуги и кой е сътрудничил на румънската сигуранца . В основата на разразилите се остри конфликти стояли политическото минало, ролята и дейността им в тогавашната окръжна организация през 30-те години (до Сребърненския процес, 1936). Това събитие, освен че разкрива противобългарската политическа същност на ДРО и комунистическата структура, и безличното им присъствие сред южнодобруджанското население, но сянката му преследвала това поколение комунисти до края на дните му. Оказвайки силно въздействие върху психиката на членовете на Околийския комитет на БРП (к)/БКП, Сребърненският процес предизвикал нелицеприятни интриги и разпространяването на компромати, чрез които се „уличават“ десетки лица в извършени предателства. Всичко това довело до разкол в Околийския комитет на БКП, продължил до 1958 г.
През 1950 г., когато околийската партийна организация вече била обхваната от разкола, се разбрало, че споменатият шеф на Сигуранцата бил доведен в града от офицер от съветското комендантство (най-вероятно през октомври 1945). Бил е разпитан в ДС, за което знаели само определени комунистически функционери. Протоколът от „разговора“ бил укрит или по-вероятно унищожен. Убеден съм, че показанията му разкривали сработването на силистренските комунисти със Сигуранцата, което впрочем подробно се доказва и от стотиците документи за Сребърненския процес.
Подмяната на историческата истина за ДРО, започнала през 60-те години, се развивала неумело. Силистренският Окръжен комитет на БКП дори не успял да стъкми и история на местната комунистическа организация. Това се компенсирало чрез мемориални плочи, барелефи, паметници, музейна експозиция „Революционното движение в Силистренски окръг“, подготвена с много усилия при фалшифицирането на Добруджанското националноосвободително движение, и с унищожаването на документи от Държавния архив или засекретяването им. На обществото било забранено да получава достоверна информация за въпросните събития. Колективната памет трябвало да се моделира с фалшифицираните спомени и измислените разкази на „активните борци“, а също така и с псевдонаучните писания на историците на режима. Посочените действия са показателни за липсата на историческо съзнание и историческа култура у българските комунисти.
Стремежът на комунистите истината да остане такава, каквато 45 години са я проповядвали, е невъзможно. Те не узряват за разбирането, че със скриването или с фалшифицирането й, не се отменя съществуването й, особено когато става дума за събития, каквото е Добруджанското националноосвободително движение. Защото:
– ВДРО и съюзът „Добруджа“, освен че се борили за мирното възвръщане на Южна Добруджа към България, трябвало и да бранят местното население от ДРО и комунистите, стремящи се с всякакви средства да възпрат този процес.
– През целия период от съществуването си ВДРО твърдо отстоявала политическата линия да подпомага Българската държава в действията й за възвръщането на Южна Добруджа към Отечеството.
– „Разрешаването“ на Добруджанския въпрос по модела на Коминтерна – чрез насилствено обособяване на местното население в добруджанска нация и областта в някаква автономна добруджанска съветска република като част от евентуална балканска комунистическа федерация – не може да се приеме като форма на добруджанското националноосвободително движение, както го наложи комунистическата историография. Извършеното от комунистите единствено може да се квалифицира като национално предателство.
