И понеже освен заупокойна панихида поменът е и ден за спомен, ще припомня, че Тодор Александров е и спасителят на „Мини Перник“. Един епизод, известен на историците, но маркиран мимоходом както в биографията на Тодор Александров, така и в националната ни историография. Може би, защото Тодор Александров се е опълчил не срещу варварството на враговете ни, а срещу срамотиите на съюзниците ни. А официалната ни история и досега си куцука от комплекса да не дразним съюзниците, да не дразним съседите или „големите началници“…
През 1914 година правителството на д-р Васил Радославов сключва с германската банка „Дисконто – Гезелшафт“ заем за 500 милиона лева. Заем, чийто размер, лихвен процент, погасителен период и обезпечаването му с държавни активи са заклеймени дори от германофили като Иван Багрянов като: „…. заробващи ни не, а направо загробващи държавата ни за поне две поколения след нас…“….
А най-грабителска е договорната клауза, която предвижда България безвъзмездно да отстъпи на германската банка целия каменовъглен басейн на „Мини Перник“…
Въпреки военната цензура пресата гърми! Гръмва и общонародното негодувание, което принуждава правителството да отложи изпълнението. А надеждата на управляващите е един евентуален военен триумф да тушира народното недоволство….
Но Фортуна вещае военно фиаско за България и в средата на 1918 година правителството на д-р Васил Радославов вече е пътник към политическото небитие…
Но самият премиер, а и няколко ключови министри очакват космически комисионни „под масата“ от реализирането на минната сделка и заплахата тя да се провали ги принуждава да пришпорят процеса.
Предупредена за предстоящата правителствена оставка в България, германската банка пристъпва към процедура по незабавно изпълнение на „минната клауза“… На 14 юни 1918 година „Дисконто – Гезелшафт“ командирова в България своя поддиректор Гауденс Бранд и наетия нотариус Вилхем Льов, които да преподпишат незабавното приемане на „Мини Перник“…
Целта на пристигането на двата банкови емисари отново пали общественото негодувание. А пресата прелива от още по-крайни коментари за „… удивително как на изпроводяк прояденото българско правителство в съдружие с уж почтената банка от уж съюзната нам Германия ни отнема едно богатство…“
И въпреки всенародното вълнение българското правителство и партньорите му от банката са щели да приключат взаимноизгодната сделка… Но се намесва Тодор Александров…
Разгневен и неудържим Тодор Александров пристига по спешност от фронта в София с намерението да отиде на среща с дипломатическата мисия на Германия. Преди това легендарният войвода споделя плановете си с тогавашния началник на Главното тилово управление на армията – не по-малко легендарния генерал Стилиян Ковачев…
А ето какво казва Тодор Александров на генерала на тръгване: „Отивам от тук право при военния пълномощник (военният аташе – бел. авт. Д.Т.) и при германския пълномощен министър Михаелис (посланик – бел. авт. Д.Т.), за да им заявя в най-категорична форма, че ако германците не се откажат от това си желание и посмеят да турят ръка на това народно богатство, аз веднага се връщам на фронта, вземам Македонската дивизия и ще я доведа в Перник, за да пази това народно съкровище от тяхното посегателство. А ако те не се вразумят, аз съм твърдо и непоколебимо решен да изпълня това си намерение!“…
Засвидетелствайки своята подкрепа, славният генерал стиска ръката на славния си събеседник и стои „на тръни“ в очакване на всичко…
След един час Тодор Александров се завръща при генерал Ковачев и предавайки му разговора от аудиенцията, му съобщава становището на германските дипломати, че щели да телеграфират за случая в Берлин…
Липсват документални свидетелства от страна на славещия се с педантичност германски протокол какво и що е заявил смелият българин на същисаните германски дипломати. Но е факт, че след 5 дни пратениците на „Дисконто – Гезелшафт“ тихомълком напускат България. А банката окончателно се отказва от идеята да „сложи ръка“ на „Мини Перник“.
Години по-късно генерал Стилиян Ковачев припомня подвига на Тодор Александров с думите: „Ето човекът, комуто България дължи дълбока признателност за спасяването на това народно съкровище. Ако не беше тая решителна постъпка на тоя голям родолюбец, това наше народно богатство беше почти паднало в грабителските лапи на нашите съюзници, а по силата на съответните клаузи на Ньойския договор, то щеше да премине в ръцете на съглашенците или по-вярно в ръцете на нашите западни съседи.
Дълг се налага на сегашната управа на „Мините Перник“ да си вземе бележка от това и да увековечи паметта на Тодор Александров по начин, какъвто тя намери за добре…“….
Припомням и това паметно припомняне на генерал Ковачев, най-малкото защото фактическото му приложение е все още актуално.
