На 8 септември 1868г. е роден генерал Велизар Лазаров-комендант на българския гарнизон в Солун през Междусъюзническата война 1913г.
доц.д-р Петър Ненков
Генерал Велизар Лазаров е роден на 8 септември 1868г. в София. Като юноша посреща с възторг акта на Съединението на 6 септември 1885г. между Княжество България и Източна Румелия в единна и целокупна държава под скиптъра на княз Александър Батенберг.
Когато от запад на 2 ноември 1885г. нахлуват вероломно полковете на сръбския крал Милан , той се записва доброволец в армията и воюва храбро срещу агресорите . След войната завършва Военното училище в София през 1889г. и получава първо офицерско звание на 18 май 1889г. Като млад офицер започва службата си в 1-ви пехотен полк. През 1909г. служи във Военното училище, а по-късно в 38-ми пехотен полк
През Балканската война 1912-1913 г. Велизар Лазаров е командир на 3-та дружина в 14-ти пехотен Македонски полк от 11 дивизия , която разбива турците и влиза в Солун от север. От юг, малко преди българите, в града влизат гръцките войски начело с престолонаследникът , принц Константин . Велизар Лазаров е назначен от Българското Главно командване за началник на българския гарнизон в Солун . Гръцката армия всячески се стреми да се освободи от това българско формирование и по възможност да овладее северната част от града , контролиран от българите.Още през май 1913 г., когато преговорите за мир в Лондон се финализират, отношенията между силите на съюзниците се изострят. Възникват престрелки и по-сериозни инциденти.
Българската инвазия срещу сръбската армия на 16 юни 1913 г. става прекрасен повод гръцкият гарнизон в Солун в състав от две дивизии да извърши кървава разправа с цивилните българи и войниците ни в града. През нощта на 16 юни са взривени казарменото помещение на нашия гарнизон и много от българските жилища, а гръцките войници откриват огън с картечници и оръдия по българските квартали . На следващия ден настъпва поголовен лов на българи и тяхното жестоко изтребление. Оцелелите са натоварени на кораби и отведени в специално подготвен лагери на островите Итака и Трикери, където престояват в адски условия 5-6 месеца. Стотици умират от болести и глад и се погребани от своите другари в плитки гробове на острова . Оцелелите от кошмара са освободени в края на 1913 г. по клаузите на Букурещкия договор за мир и се прибират с параход във Варна .
По-късно комендантът на солунския гарнизон, майор Велизар Лазаров ще напише мемоарната книга „Българският гарнизон в Солун през 1913 г.” В нея той избира за мото древната поговорка: „Бой се от данайците, дори когато носят дарове!” „Никога нашият добър и наивен народ да не забравя, че трябва да се бои от тях даже и тогава, когато ни правят подаръци. Това е точният смисъл на латинската максима. И тя никога няма да изгуби своето значение, защото измамата, вероломството, жестокостта и лицемерието е в кръвта на гръцкия народ.”
По-нататък в книгата си той обрисува боя в Солун , на 17 юни 1913г: „Ето, при тая обстановка, въоръжен само с пушка и най-чиста любов към Родината, нашият воин прие хвърлената му от вероломния противник ръкавица. Българският войник реши да стане жертва пред олтара на България. Преизпълнен с омраза към всичко гръцко, решен да умре достойно, нашият войник най-спокойно зае своята слаба позиция.
Борбата започна скоро. В 13.30 часа, без да предизвестят, гръцки роти нападнаха караула, състоящ се от четири души, при клона от българската поща. Болничното здание бе подложено на най-силния огън и всички находящи се в него болни-избити.Ординарците, изпратени веднага след нападението, са избити по улиците.Върху караулите, състоящи се от двама, трима или четирима български войници се нахвърлят, като побеснели псета десетки и стотици гръцки разбойници-войници, жандарми и башибозук. Но дори и това колосално числено превъзходство не може да вдъхне кураж на глутниците, изправени срещу само няколко герои, сражаващи се с титаничен плам не за своя живот, а за честта на Отечеството”.
Мирното българско население също не е пожалено. Гърците не правят разлика между войниците и цивилните граждани. По-късно извършителите на подобни престъпления ще бъдат наричани военнопрестъпници. Но тук и сега Великите сили се правят, че не виждат. За „културните” и „цивилизовани” гърци всичко е позволено. „Гръцките картечници не прекъсваха своя огън. Те пронизваха къщите, гдето се намираха наши войници, а за да предизвикат паника, обстрелваха и тези къщи, в които жени, деца и мирни граждани, турци или евреи, бяха се прибрали, за да спасят живота си.”
С настъпването на нощта гърците докарват артилерия, която разполагат по улиците и площадите. Снарядите започват да рушат едно по едно зданията, отбранявани от нашите бойци. Жертвите нарастват главоломно. Гръцки минни команди минират с бомби-фугаси зданията, които артилерията не успява да разруши. Ефектът от тези забранени в градски бой фугаси е унищожителен. Българите се сражават самоотвержено. Загиват 237 и са ранени 100 войници, подофицери и офицери. В хода на боя, от гръцката стрелба силно пострадват сградите на българските учреждения, църкви, училища и болници, които са превърнати в руини.
Българската митрополия е превзета, а архимандрид Евлоги, секретарят му Христо Батанджиев и дяконът Васил Константинов са откарани на гръцки кораб. Много български чиновници и част от българската интелигенция в Солун са избити или арестувани. На сутринта след нападението, малцина от защитниците са останали без наранявания. Помощ няма отникъде. Началникът на гарнизона, подполковник Лазаров решава да сложи оръжие, за да спаси оцелелите си войници.
Подполковник Лазаров продължава своя зловещ разказ: „Положението бе безизходно. Требваше да се помогне вече на малко останалите още живи герои. При мисълта, че трябва да се сложи оръжие пред гърците, обхващаше ме ужас.Ужас от предстоящия плен! С спокойна съвест аз казвам, че Гърция е варварска страна. Защото лично видях и изпитах нравите на гръцкия народ и за мен и моите другари Гърция си остава страната на подлите убийства, на дивашките изтезания върху беззащитни хора. Живели и възпитавани в измислиците на старата митология, жителите на днешна Елада са се изродили и представляват сега само въплъщение на най-отвратителния фалш и цинизъм.”
Оцелелите от ужаса на двадесетте часа непрекъсната неравна борба в Солун, на 18 юни тръгват по пътя към ада заедно с всички българи, заловени в града. Но не с всички. „През нощта на 17 срещу 18 юни бяха избити на параходите и изхвърлени в морето няколко десетки българи, войници и граждани. На 18 юни на парахода „Мариета Рали” гърци – войници и андарти избиха 12 души български войници. Имаше и пет души тежко ранени, с многобройни рани от куршуми и ножове. Всички тези нещастници измряха на парахода, защото гърците не искаха да ги оставят в никоя болница.Подобно нечувано и невиждано варварство срещу беззащитни и безпомощни хора, трудно би могло да се намери в световната история.
Но за гръцките изчадия това е нещо нормално. Българските офицери и част от войниците са натоварени на два кораба. Тук се намира и солунският архимандрит Евлоги заедно с всички свещеници, учители и чиновници. Всички чиновници и всички учители бяха натикани в най-долния етаж на хамбарите, при въглищата и близо до машините, гдето се развиваше такава силна топлина от котлите, че и най-здравата човешка натура не е в състояние да издържи повече от един час. От тази модерна инквизиция, в първия още ден, измря половината от българските чиновници.Възможно ли е хора, наричащи себе си християни, представящи пред света себе си за дълбоко вярващи и религиозни, да подлагат човешки същества на такава мъченическа смърт? Не, невъзможно е! Само демони, изпълзели от ада и вселили се в човешки същества, са способни на такава мерзост и скверн.
На 19 юни архимандрит Евлоги е хвърлен в морето. През нощта същата съдба постига и още българи. Пламва епидемия от тиф. Ранените войници не получават никаква медицинска помощ. Напразните молби от пленените офицери за хуманност, за лекарства и превръзки получават само ехидни усмивки от конвоиращите гърци. „Числото на болните войници, особено тифозните, се увеличи. Раните на ранените войници започнаха да гангренясват. Никаква медицинска помощ на тези нещастници не се даваше, нито некакви медикаменти и превързочни материали, за да бъдат превързани от наши лекари. Ранени, с рани по корема, гърдите и главата умираха вече, пред нашите очи, без да можем да им помогнем….”
Първата световна война сварва Велизар Лазаров като военен комендант на Софийския гарнизон . През 1916г. напуска по свое желание поста си и заминава на фронта като командир на 1-ви пехотен полк.
В окопите воюва храбро със своите бойци и до края на бойните действия през септември 1918г. взема участие във всички важни сражения . Извоюва си име на справедлив и смел командир, който полага много грижи за своите бойци . След създаването през есента 1919г. на Военния съюз той е привлечен в неговите редици и става един от най-видните му дейци .
След войната е назначен за инспектор на Пограничните войски. На 25 октомври 1920г. е произведен в чин генерал майор и назначен за командир на 1-ва пехотна дивизия. През периода 1923-1924г. е началник на Софийския гарнизон, а през 1924г. вече е началник на Военното училище. Като такъв е произведен в звание генерал- лейтенант .
През 1927г е назначен за началник на 1-ва Военноинспекционна област. Две години по-късно , през 1929г. получава най-високото звание в българската армия тогава – генерал от пехотата и преминава в запаса на заслужен отдих.
За своите заслуги при изграждането на въоръжените сили на Царство България и за проявена храброст и мъжество на бойното поле е награден с високи воински и държавни отличия като орден „За храброст“ 4-та степен, 2-ри клас, орден „Свети Александър“ 1-ва степен, орден „За военна заслуга“ – 5-ти клас на обикновена лента и орден „За заслуга“ на обикновена лента.
Автор е на мемоарната книга “ Българският гарнизон в Солун през 1913 г.“ излязла от печат през 1929г. и предизвикала силен отзвук всред българската общественост.
Като запасен генерал развива бурна обществено политическа дейност . През 1921г. е привлечен за член на новосформирания надпартиен Народен Сговор, който сваля на 9 юни 1923г. от власт БЗНС чрез военен преврат и установява свое правителство начело с професор Александър Цанков . Дейна роля в преврата изиграва видният деец на Военния съюз
Запасният генерал Велизар Лазаров. Точно в полунощ на 8 срещу 9 юни той слага парадната се униформа и се явява в казармите на пехотните и артилерийски части, определени да извършат преврата . Посочва им обектите за превземане и ги окуражава да действат бързо и решително срещу дружбашите от БЗНС .
Въпреки , че не участвал като опълченец в Руско-турската Освободителна война 1877-1878г. е избран през периода 1923-1941г. за почетен председател на „Съюза на руските ветерани от Освободителната война – 1877-1878 г.“.
Успоредно с това е председател на Българския Олимпийски Комитет през периода 1929-1941г. Той е главен организатор на балканската олимпиада, която осъществява през септември 1931-ва в София. Генералът има и други идеи, но реализацията им е спряна от новия Закон за физическото възпитание на българската младеж от 1937г., който на практика подчинява всички спортни организации, включително и БОК, на Министерството на народната просвета.
На 12 конгрес на СЗО през 1930г. дългогодишният председател на СЗО , генерал лейтенант Владимир Вазов сдава ръководството на Съюза на генерал Велизар Лазаров. Същата година генерал Лазаров е избран и за председател на Тайния Военен съюз Политическата обвързаност на последният с Народното социално движение на професор Александър Цанков обаче е причина много скоро той да бъде отстранен от поста председател на СЗО и да заменен от генерал Борис Сирманов .
През 1930 г. генерал Лазаров става един от основателите на кооперация “Родно радио” , която е предшественик на Българското национално радио. Умира на 6 април 1941г. в София.
