В памет на онези великите и забравени българи АСЕН ВИДЕНОВ НИКОГА КОМУНИЗЪМ

Мишо Хаджийски – бесарабски българин от Таврия, който изнася сказки на тема „Българите в Украйна“ из цялата страна, застъпва се за българите от Таврия и Бесарабия. След Девестосептемврийския преврат е подложен на репресии. В списъка на литературата, обявена за изземване съгласно ХІІ Постановление на Министерския съвет от 6 октомври 1944 г., са включени книгите му „Българи в Таврия“ и „Пуста чужда чужбина“. На 26 септември 1944 г. той е арестуван и отведен в Дирекцията на полицията, където е изтезаван. Освободен е на 16 ноември 1944 г., но на 7 декември 1944 г. в Белоградчик, при опит да бъде арестуван за втори път, се самоубива.

Кръстьо Хаджииванов, убит от комунистите през 1952г. само на 22г. За него мнозина казват, че в нашата история няма друг такъв поет, които толкова много да се доближава до Ботев. Знаменателни са думите на Кръстьо против неколкократните предложения да учи в Москва и да служи на диктатурата: „Аз искам да уча в Париж, не в Москва, защото е много близо до Сибир. Ода за Сталин няма да напиша, защото той е по-голям кръволок и от Хитлер“. (гр. Серес, X 1944.г.). “Не разбрахте ли, че аз никога няма да стана слуга и палач на никоя диктатура, и най-малко на сталинската“ (гр. Св. Врач III 1945 г.). „Само Ботев да бе единствен българин на света, аз ще остана вторият след него“ (1946/47 г. – в отговор на уговарянията да подкрепи национално-предателската политика на Сталин, Тито, Димитров, за дебългаризация на българите в пиринска и цяла Македония). Президентите Вацлав Хавел, Желю Желев, както и Т. Кавалджиев, Бл. Димитрова и професори, литератори, критици, поети и журналисти като Г. Цанков, Кудличка, Кошка, Е. Евтимов, Владиков, Ив. Докузов, Бундов, Драстих и много други, които пишат и говорят за безсмъртието на неговата поезия, морал и идеи го наричат: “дошъл от бъдещето”, “пророк на новото човечество”, “надживял с векове войните и времето на своите убийци”, “духовен великан”, “подобен Христос”, „българският гений на XX век“, написал “поезия по-силна от самия динамит”, която е “поетична философия на свободата и човешкото достойнство”, „българският Солженицин в поезията“.

Великият Георги Заркин (1940-1977), на който цял свят по онова време от Лондон до Сидни е четял произведенията и се е прекланял пред личността му. Негови са думите: „Ако трябва да вярвам, че Русия е освободител на България, то все едно да повярвам, че вълкът е тревопасен. От кого освободиха петте варшавски армии Чехословакия? Да! Наистина те я освободиха от Свободата.“ Убит е на 7 август1977г., пребит и удушен с маркучи в Пазарджишкия затвор заради опасението на властта, че участниците в международния писателски конгрес, който е щял да се състои същата година в София, биха поискали да се срещнат със Заркин, за когото са чували, поради това че негови стихове са четени по Радио „Свободна Европа“.

Да не забравяме и блестящия писател и публицист Серафим Северняк написал „Охридска балада“. Убит от комунистите в Хавана, Куба. Оставя предсмъртно писмо, в което пише: „Физиката ми отдавна не е наред. Самият аз се погрижих достатъчно за това. Напоследък особено старание в това отношение положиха ръководителите ми от НС на ОФ. Да са живи и здрави.

Ако се случи да пукна, което е сигурно, моля да се има предвид следното:

Първо – незабавно след установяване печалната истина да бъде направена аутопсия, за да се изяснят всички причини.

Второ – без да се правят никакви ритуали в столицата, останките ми да се пренесат в родното ми село.

Трето – да бъда положен на мястото, където почиват вечния си сън сестра ми и майка ми.

Четвърто – ако все пак трябва да говори някой, това да бъде човек от селото.

Забележка: Под никаква форма да не се допускат нахалници от Националния съвет на Отечествения фронт или Съюза на българските писатели.

Втора забележка: Живях достойно. Неприятностите, които съм имал, са били дело на груби и тенденциозни хора (не мога да намеря по-добри думи за вечното сбогом). Вроден дефект ми беше, че не можех да се примиря с груповщината, подлизурството и бездарието. Убеден съм, че това не ми попречи да извърша онова, заради което съм дошъл на белия свят.

Ако има обществена съвест, настоявам да не се изоставят двете ми невръстни деца. На тях оставям името си. Нека не забравят, че баща им беше съзнателен гражданин на България. Убиха го зли и непочтени хора. Ако те могат, нека се борят с това антихуманно зло.

април-май 1988″

И хиляди други знайни и незнайни, достойни българи, революционери, учени, държавници, горяни, писатели и дисиденти, които са се борили през годините с Червената чума, а не се знаят и изучават. Де да имаше това мръсно, овче стадо будна съвест, то те щяха да са велики герои със статут на светци, а вместо това ни виси над главата огромен паметник на съветската армия поробителка на пъпа на София да скверни небето и земята…