Президентът Плевнелиев от няколко месеца критикува президента Радев, че не предлага конкретни решения за икономиката и не е започнал съставянето на стратегическата визия „България 2030“, която поне формално ще бъде и основата за отпускането на европейските средства за България през следващия програмен период. Без Плевнелиев да знае, правителството вече е прокарало най-важните елементи от стратегията България 2030 – тихичко, по терлици, с чисто формални 10-дневни обсъждания, на сайта strategy.bg.

Президентът Радев уместно вижда в недообсъдената и повърхностна стратегия България 2030 пролука да предложи освен критика и някакви конкретни решения, но стратегическият му съвет странно започва тази „кампания“ само и единствено с критика. После ще предложат анализ, а междувременно ще събират предложения от народа.

България 2030 – зле сме, но няма да направим (почти) нищо по въпроса

На пръв поглед България 2030 е поредната, последната и реално една от много стратегии за развитие на страната, в които народът целокупно е загубил всякакво доверие. Все пак тук нещата са или поне би трябвало да бъдат малко по-различни, защото:

1. От България 2030 ще зависят националните ежегодни реформаторски програми, които вече са изискване на Европейската Комисия за отпускане и управление на европейските фондове;

2. България 2030 не е политически документ и не се фокусира върху теми, които са политически чувствителни, т.е. може да постави няколко цели, които да са до голяма степен консенсусни между голяма част от партиите и гражданите (както беше заводът на Фолксваген, например);

3. В анализа на макрорамката на самата България 2030 се посочва дълга редица слабости в нашата икономика от изоставане в инвестициите през сравнително лоша бизнес среда до липсващи иновации***.

Или казано по-просто, ако наистина правителството, опозицията, президентите и обществото не желаят:

– България да се проваля в конкурсите за стратегически инвеститори;

– стартиращите компании у нас да продължават да имат сериозно проблеми за привличане на рисково и дялово финансиране;

– българските предприемачи в сектор услуги (особено IT) да им се поставят условия за пререгистрация в Лондон или Швейцария при големи сделки, тъй като никой по света не вярва на защитата на интелектуалната собственост у нас;

– значима част от енергетиката ни да затъва все по-дълбоко в социализъм от типа „дайте, за да дадем“;

– капиталовият ни пазар да е по-малък и маловажен от пазара на череши в Кюстендил (по думите на един бивш финансов министър);

– концесиите на големи стратегически обекти дори в Сърбия да се печелят от многократно по-големи инвеститори, отколкото у нас;

– цели икономически сектори с огромен потенциал да изчезнат в близкото десетилетия (като рудодобива, където ключови рудници са с хоризонт 10-15 години, а процедурата по отваряне на нови е над 15 години);

– в топ 300 компании на Източна Европа да имаме само тромавите ни държавни монополи, превърнати в политически инструменти и/или „касички“ с ежегодно наливане на пари от данъците ни;

– и т.н. – други безумия и абсурди в нашата икономика;

… то България 2030 трябваше да бъде използвана (за добро) политически от правителството и от активните сегашен и предишен президент за поставянето на малко, но амбициозни големи цели за следващите десет години.

Както колегите от Института за пазарна икономика отбелязаха, „България 2030“ е до голяма степен чиновнически документ, подхождащ на една богато развита икономика, работеща по принципа „не пипай нещо, което работи“. А България е далеч от такъв статус – за последните 11 години Естония, Литва, Румъния, Латвия, Словакия и Полша са се доближили до средностатистическия БВП на глава от населението в ЕС с между 20% и 33%, докато постижението на България е малко под 17% и то от най-ниското стъпало. А само преди 10-на години бяхме настигнали поне румънците.

И въпреки това изоставане и редица правилни констатации за слабостите в българската икономика, стратегията предлага или общи приказки, или малко и несинхронизирани с Европа и съвременните икономически тенденции мерки, или буквално нищо.

България е в Зелената сделка само за стиропора

Например в частта за нисковъглеродна икономика в нашата стратегия думата „газ“ се споменава 23 пъти, думата „ядрен“ 3 пъти, а думата „водород“ – 1 път. За сравнение, в скорошен отговор на ЕК до български евродепутат именно по същата тема, в рамките на една страница, „водород“ се споменава 5 пъти, „батерии“ 3 пъти, „слънчева енергия“ 2 пъти, „вятърна енергия“ 1 път, „газ“ нито веднъж, „въглища“ нито веднъж и „атом“ нито веднъж. В отговор на министъра не енергетиката Теменужка Петкова до депутат от БСП пък се заявява, че България ще продължи да използва въглищните си централи до 2050 година. Как ще стане това? Не се знае.

Тук не обсъждаме дали Зелената сделка за нисковъглеродна икономика е правилна икономически и идеологически, а дали България има намерение да се включи в нея.

Да, привличането на инвестиции в складиране на енергия, производство и трансфер на водород, преобразуване на въглищни централи в комбинирани на ВЕИ, природен газ и водород, иновативно използване на амоняк, улавяне и оползотворяване на отделена от индустрията топлина енергия, складиране и оползотворяване на въглерод, елементи на умните мрежи като статичните компенсатори и други нови решения са скъпи. Но алтернативите са също толкова, а може би и по-скъпи. Ако правителството бастиса ефективните две американски централи Марица Изток 1 и 3 и концентрира цялата въглищна енергетика в неефективната държавна Марица Изток 2 и централите, свързани с Христо Ковачки, ние като данъкоплатци почти сигурно в обозримо бъдеще ще плащаме по над 1,5 милиарда лева годишно за въглеродни емисии, а при увеличение на цената на емисиите – вероятно и двойно. Междувременно, Европейската инвестиционна банка, Европейският инвестиционен фонд, Фондът за справедлив преход, фондовете от InvestEU и Инструментът за стратегически инвестиции ще подпомагат частните и публични инвеститори в описаните по-горе иновативни технологии за производство, управление и съхранение на енергия. У нас най-много да налеем още един милиард лева за лепене на стиропор на панелни блокове.

Та, вместо приказки за това как въглища в България щели да се използват за производството на ток и през 2050 г. (може, ако напуснем ЕС), толериране на руските хибридни атаки срещу американските Марици и вече 20-годишната сага с транзитни газопроводи и атомни централи, в документа „България 2030“ правителство и двамата президенти можеха в стратегията да обрисуват Марица Изток като най-мащабната трансформация на въглищен енергиен център в Европа в нисковъглероден модерен енергиен център.

С подкрепа от Европейската инвестиционна банка и Фонда за справедлив преход, както и мащабна, подкрепена от държавата инвестиция във фотоволтаичен парк за производство на зелен водород, Маришкият басейн би могъл да привлече няколко милиарда лева частни инвестиции в почти пълната декарбонизация на енергетиката там. Под въпрос е и дали това би увеличило цената на електроенергията в България, тъй като въглеродните емисии за природен газ са над 70% по-евтини от тези за въглищните централи, като производството на електроенергия от зелен водород вероятно ще се класифицира като напълно въглеродонеутрално. Не е лишено от логика да се мисли и за производство на зелен водород от нови мощности в АЕЦ Козлодуй, следвайки идеите на американското енергийно министерство.

До такива мащабни мощности за зелена енергия със сигурност биха се настанили и енергоемки и капиталоемки производства и инвеститори като роботизирани заводи за батерии, химически заводи и мащабни центрове за съхранение на данни.

Умна индустрия с празни приказки… и един държавен тех парк

Почти аналогично изглежда другият важен икономически раздел в България 2030 – Интелигентна индустрия. В него са насипани купчина пожелания, че с някаква неясна (вероятно оперативните програми) държавна подкрепа българските предприятия ще се цифровизират, дигитализират, роботизират и всичко модерно-звучащо-зират. Единствената конкретна инвестиция е надграждането на София Тех Парк като „реална платформа за предоставяне на специализирани услуги, подпомагащи автоматизацията и дигиталната трансформация“. Не е ясно как ще се случи това, имайки предвид, че след близо десет години държавно развитие на парка там работят едва около 500 души, като значителна част са в напълно експортно-ориентираните Bosch и Walltopia. Всъщност, България 2030 залага на София Тех Парк за почти всичко – от строителство на нови споделени офиси, до управление на нов venturе capital фонд за рискови инвестиции. Иронично, стратегията говори и за стимулиране на създаване на иновационни клъстери, хъбове, регионални и дигитални иновационни центрове, и т.н. – а всъщност, съществуващите пари за това направление бяха първите пренасочени към схемата за подпомагане на предприятия със затруднения от Covid-19.

Странното е, че досега нито правителството, нито двамата активни президенти не са посочили най-очебийната и политически атрактивна цел за българската индустрия в следващото десетилетие – привличането на всяка цена на завод на голям автомобилен производител. Усилията ни за Volkswagen показаха, че такава цел е широко одобрявана от повечето български граждани и те не биха погледнали негативно на значим размер на държавна помощ, която правителството би заделило за такава мисия. Тук, обаче, България трябва да покаже далеч повече креативност, въображение, амбиция и дори смелост, за да се пребори с мощната конкуренция на Чехия, Полша, Унгария, Словакия, Румъния и Турция. Стандартните обещания за изграждане на довеждаща инфраструктура са чиста загуба на време, тъй като подобна оферта е гарантирана от всички конкуренти, а одобреното от ЕС количество държавна помощ е своеобразно ниско стъпало, от което „наддаващите“ държави тръгват. България има нужда да измисли свой собствен план за подобни състезания, включващ както достъпа ни до европейските схеми за финансиране като ЕИБ, така и чисто местни възможности за скрито подпомагане като свързване на подобен завод с важни за него производства и услуги, които могат на свой ред да бъдат изградени или подпомогнати с публичен ресурс или офсетни програми през поръчки на други стоки и услуги от групата на холдинга-майка.

Аутомотив индустрията в момента е ударена тежко както от Covid-19 кризата, така и от своя собствена микро-криза и трансформация, но задаващото се въглеродно мито на европейската граница и нуждата на Tesla да изгради над 10 нови мегазавода в идните 20 години със сигурност отваря доста възможности за нашата страна.

Трима се карат, съседите печелят

И позеленяването на маришкия басейн, и привличането на голям производител на автомобили са лесни за визуализиране стратегически цели, които са ясни, конкретни и с потенциал да обединят по такава икономическа тема както партиите, така и повечето българи за следващите 10 години. Идеи за над 10 млрд. лв., които могат и ще бъдат изпуснати за пореден път, ако нямаме ясни цели и стратегия.

И вместо Борисов, Плевнелиев и Радев ако не да се обединят, то поне да предложат близки визии по тези очевидно консенсусни за българите теми, те продължават да се атакуват често с различни послания. Лошото е, че докато те гонят личната си популярност, нашите съседи гонят тясно икономическите си интереси и ще привлекат както европейските пари, така и стратегическите инвеститори. А както всичко хубаво в този живот – тези две неща не са безкрайни._________________________________________________________________

***Цитати от анализа на макрорамката към стратегия България 2030:

– „съществен резерв за ускоряване на растежа и конвергенцията се крие във все още потиснатата инвестиционна активност“
– „България продължава процеса на конвергенция с равнищата на доходите в ЕС, макар и с относително бавни темпове“
– „Усилията за подобряване на бизнес средата изостават спрямо тези в сравнимите икономики и България губи позиции в глобален план“ като „въпреки някои постижения по отношение на намаляването на административната тежест, тя все още остава значителна“
– „иновационната система на страната работи под потенциала си, с всички произтичащи от това негативни последици по отношение на стремежа за изграждане на икономика, базирана на знанието“
– „България остава с най-енергоемката икономика в ЕС, изразходвайки 3.6 пъти повече енергийни ресурси за производство на единица БВП от средния енергиен разход в ЕС“
– „Основните предизвикателства пред страната са свързани с много ниското ниво на умения в областта на цифровите технологии у населението, наред с недостига на специалисти по ИКТ и недостатъчните инвестиции в цифрова инфраструктура“