На 7 септември 1916г. загива полковник Димитър Чолаков от ЯНКО ГОЧЕВ

На 7 септември 1916г. загива в неравен бой с руските агресори, нападнали България при защитата на Добрич, полковник Димитър Чолаков – командир на 1-ва дружина от 35-ти пехотен Врачански полк, “левент от пазвите на Пирин“, герой от Добричката епопея. Последната му заповед гласи:

“Войници, не ни разрешиха да отстъпим. Прочее, направете така, да знаят деца и внуци, че Добрич е паднал, защото не е останал жив нито един от защитниците му“.

Полковник Димитър Чолаков – командир на 1-ва дружина от 35-ти пехотен Врачански полк, “левент от пазвите на Пирин“, герой от Добричката епопея, загинал в неравен бой с руските агресори, нападнали България при защитата на Добрич на 7 септември 1916г.

ПОЛКОВНИК ДИМИТЪР ХРИСТОВ ЧОЛАКОВ

Роден: 18.04.1866г. в Долно Драглище, Разложко.

Образование: ВНВУ в София – 1889

Военна служба:

18.05.1889 – завършва ВНВУ и е произведен в офицер;

? – 13-ти пехотен Рилски полк в Кюстендил;

? – 18-ти пехотен Етърски полк във Велико Търново;

? – 35-ти пехотен Врачански полк във Враца;

? – 1-ви резервен полк;

1912-1913 – командир на дружина в 35-ти пехотен Врачански полк в Балканските войни, в които е награден с орден “За храброст“

09.1916 – Командир на 1-ва дружина на 35-ти пехотен Врачански полк. във войната срещу Румъния

Офицерски звания:

18.05.1889 – подпоручик;

02.08.1892 – поручик;

01.01.1900 – капитан;

1912 – майор;

? – подполковник.

1916 – полковник

Умира: Убит на 07.09.1916г. при Добрич.

Из разказа “Апотеоз“ на Антон Страшимиров, публикуван в книгата му “Червени страници“, излязла от печат през 1917 г.: “Тесен е хоризонтът на степта – тя е затисната от облачното небе. Конете ни пръхат – душат още пролятите кърви.

Преди месеци тук се е решавала съдбата на страната ни.

Когато на 7 септември 1916 г. руско-румънските дивизии обърнаха гръб следобед и нашите санитарни команди се пръснаха далече да вършат своята работа, степта замяза на лоз,е докъдето очи видят.

Падналите бяха много – толкова много, че да се приберат от гробарите, всеки убит войник се забиваше пушката му в земята и от хилядите възправени пушки степента замяза на лозе. Това бе най-страшното. Тук падна подполковник Чолаков пред полузаринат окоп, един от младите.

Полковник Димитър Чолаков беше левент мъж, от пазвите на Пирин. Той имаше двама сина – артилеристи, които и в празник не се деляха от него, весели планинци, с покрити от ордени гърди, които у дома се галеха като деца, а на бойното поле се биеха като лъвове“.

Първа Врачанска дружина осъмна на 7 септември срещу Ези-бей, на 5-б километра от Добрич. Тя е била на открито и е трябвало да се разгърне под огъня на цяла неприятелска дивизия, която е била превозена през нощта чрез железницата “Меджидие-Добрич“.

Подполковник Чолаков се поколебал – дожаляло му за хилядите свои юнаци и поискал да се оттеглят на 150 крачки, на седловината под Добрич за по-добро окопаване и маскиране.

Отговорили му обаче да се разгърне. При това положение той издал следната заповед: “Войници, не ни разрешиха да отстъпим. Прочее, направете така, да знаят деца и внуци, че Добрич е паднал, защото не е останал жив нито един от защитниците му“.

И дружината се разгърнала. Командирът Чолаков паднал в боя в 10 часа преди обед, а командването на дружината поел капитан Георгиев. Той бил също свален. Тогава започнал да командва поручик Дундков, докато сразили и него.

Накрая в дружината останал единствен началник – подпоручик Димитров. Но паднал и той – последният. Сега войниците се командвали сами – верните безименни врачани. Така ги заварил подпоручик Тоушек, който по жребий бил пратен от втора дружина да командва шепата железни хора.

Командващият войските ни генерал бил в центъра пред Добрич, между врачанската бригада наляво и сборната варненска – надясно. Той бил вече ранен, но не напускал веригата.

Натискът на страшните вражески маси сега бил на запад, върху врачанската бригада, където е била насочена и конната руска дивизия. И когато русите хвърлили изведнъж поддръжката си, две дружини от Козлодуй се стопили.

Тогава полкът поддал назад. Разколебали се също и две дружини от врачанци. Още малко и боят щял да бъде загубен, загубена щяла да бъде и България.

Но тук след веригите се вестява на кон сам полковият командир – троянец. Лицето му е плъстено, липсвала е кръвта от устните му, де са напукани, но той бил мистично унесен, в лицето му горял странен огън.

Войниците сепнато вдигнали чела и започнали да чуват полковият им командир да ги поздравява с победа. На кон бил, летял под ураганен огън и ги поздравил с победоносен глас.

Вражеските дружини прегазили шепата пионери, прекъснали връзката между двата полка, пробили почти фронта ни. Настръхнали началниците на разколебаните войници.

Но зад нашия тил се сипнали залпове. Трепнали сърцата: “Помощ иде!“. На помощ дошло едно отделение от двайсетина войници. Връщали се от отпуск и били доведени от случая тук. Ето, те се втурнали с “Ура!”“във врязалата се в клин вражеска част и тя се сепнала. А предните ни редове избухнали в безумно “Ура!“ – помощ иде. И пречупил се напорът на врага.

Тук нашите хора се биха с пълна душа. Биха се като народ, който чувства свободата си и мре за нея. На утрото след победата тълпи се стекли пред гроба на подполковник Димитър Чолаков. Дошъл целият спасен град. Та нали Чолаков с кръвта си е запечатал своя завет и нали Добрич не паднал, защото след първия от защитниците му беше готов да падне и последният?

До мъртвеца стоял артилерист – синът на подполковник Чолаков – Петър, с мраморно чело – млад воин пред трупа на баща-вожд. И главите били наведени – главите на хилядите хора, сплотени в стражуща маса сред необятната степ.

В небето отеквали упокойните молитви – гласът на духовника метално звънял над наведените глави и глъхнел в гнетящия цвят на хоризонтите. Посмъртно Чолаков бил произведен в чин полковник. На негово име селото Кайбулар в Силистренска околия е прекръстено на село полковник Димитър Чолаков.

Информация от Янко Гочевъ