·
ЗАЩО РУСИЯ ПРЕЧИ НА СЪЕДИНЕНИЕТО?
Статия на Стефан Стамболов (на снимката) във вестник “Свобода“, бр. 7, 19.11.1886г.
Големите българи се познават по това дали са разбрали истината за руската антибългарска политика и въобще историческия факт, че Русия е враг № 1 на България, великата сила, причинила с държавната си политика най-големи злини на България и на българския народ.
Сред тези велики Българи безспорно е и Стефан Стамболов-най-големият български държавник, признат в Европа, където е наричан “българският Бисмарк“ и мразен от враговете на България, особено в Русия.
Той е сред малкото политици и дипломати на България, истински български държавник, който води държавна политика на модернизация, протекционизъм и последователна защита на българските национални интереси. Той е държавникът, който се е противопоставял успешно на всички руски посегателства спрямо България и на терористичната дейност на руския Азиатския департамент и неговите платени политически наемници русофилите, наричани с основание от българския народ тогава “черни души“, “предатели“ и “рубладжии“.
Статията на Стефан Стамболов “Защо Русия пречи на Съединението?“ от 1886г. е писана в момента на много остро противопоставяне на Русия спрямо българите, поели вече пътя на самостоятелното развитие след Съединението и победоносната Сръбско-българска война.
Съединението от 6.09.1885г. е това велико събитие в българската история, едно чисто българско дело, срещу което Русия се обявява категорично за голяма изненада на българския народ. Тъкмо поради това нейната антибългарска позиция ОТВАРЯ ОЧИТЕ НА МНОГО ЗАБЛУДЕНИ ДОТОГАВА БЪЛГАРИ.
Следва превратът срещу защитника на Съединението княз Александър I, свален от власт на 9.08.1886г. от агентите русофили на Азиатския департамент. Опитът на Русия да погълне България и да я превърне в своя Задунайска губерния след 9.08.1886г. е провален заради твърдата съпротива на истинските български патриоти начело с председателя на Народното събрание Стефан Стамболов, главен организатор на успешния контрапреврат, временно върнал на власт княз Александър I, който е принуден окончателно да абдикира под руския натиск.
Поставя се началото на така наречената “БЪЛГАРСКА КРИЗА“ в Европа (август 1886 – август 1887), когато съществуването на Българското княжество е заплашено. Въпреки това начело със стамболовистите националисти то оцелява. Провалят се опитите за руска окупация на България, а грубата намеса в българските вътрешни работи на руския императорски пратеник генерал Николай Каулбарс води до прекъсване от Русия е скъсала дипломатическите си отношения с България и преминаването на властта в ръцете на регенството начело със Стефан Стамболов, което полага отчаяни усилия да намери княз на България, без одобрението на Русия.
Статията “Защо Русия пречи на Съединението?“ илюстрира не само големия патриотизъм на Стефан Стамболов – по това време регент, а от 20.08.1887г. до 17.05.1894г. министър-председател на България, но обобщава важни моменти от руската имперска антибългарска политика. Изводите в нея са актуални и до днес, защото руските управници се сменят, но политиката им винаги е АНТИБЪЛГАРСКА.
Заради българската си политика след оставката си на 17.05.1894г. Стефан Стамболов е репресиран от същите тези русофили, а на 3/15.07. 1895г., е посечен на улицата от наемни убийци руски агенти и умира в страшна агония три дена по-късно. Гробът му е поруган от предателите “рубладжии“.
ЗАЩО РУСИЯ ПРЕЧИ НА СЪЕДИНЕНИЕТО?
“Мнозина у нас живяха дoскоро време с твърдо убеждение, че наший народ трябваше да очаква добро от Русия; но от 6 септемврий миналата година всеки разбра, доколко тя е била искрено (разположена) в благопожеланията си спрямо нашата страна.
От този знаменит ден 6 септемврий се забелязва постоянно, че политиката на руското правителство е устремена против нашата независимост и самостоятелност.
Всеки здравомислещ человек разсъждава, че ако Русия е желаела една силна, съединена и независима България, тя трябваше освен да се възползва от извършеното на 6 септемврий и да поддържа Съединението. Нейните доброжелателства за наший народ щяха да се покажат пред целий свят, че са искрени, несвързани с никаква задня мисъл. Обаче Русия какво направи? Тя употреби всички средства само и само да попречи на народний идеал – Съединението. Не искаме да упоменаваме тука за всички интриги и подлости, които се вършеха против интересите на нашето Отечество.
Делото на Съединението беше общонародно, а не частно на княз Александра, както претендираше руското правителство и поради което най-много го обвиняваше, като тръбеше чрез своите органи, че княз Александър щял бил да продаде България ту на англичаните, ту на турците и пр.
Интригите на руското правителство имаха своето зловредно влияние над нашата интелигенция, която, заслепена от страстта на властолюбието, мереше народните интереси и нужди според своите лични. По този начин кликата на цанковистите проповядваше чрез печата, че злото на България бе княз Александър, а министрите Каравелов, Цанов и Никифоров приготовляваха почва измежду войската за свалянието на Негово Височество, чрез което тези господа искаха да се направят приятни и услужливи на руското правителство, което в замяна на това да ги закрепи на властта, тъй като почвата им в народа беше почнала да се изплъзва изпод краката им.
Гнусните замисли на властолюбците се осъществиха посредством легкомислието и клетвопрестъпничеството на някои военни. После свалянието на княз Александра от българский престол руската политика захвана все повече и повече да си разкрива картата.
Всеки, който по-напред предполагаше, че може би с отиванието на княз Александра из България ще се премахнат причините за едно сдобрявание с руското правителство, остана смаян, като видя как царский пратеник г. Каулбарса работеше не за едно сближаванье и споразумение, а приготовляваше бунтове и смущения в страната с цел да предизвика една окупация на България с руски войски и за окончателно завоевание (на) Отечеството ни. За всекиго вече стана ясна тая цел на руските дипломати и на царя.
Грубите отношения на руския пратеник спрямо нашето правителство, неговото незачитанье на законите в страната, приготовлението на бунтове посредством подкупничества и още други гнусни работи на този господин, накара всеки един честен и съвестен человек да изгуби всяка симпатия към „покровителката“ и да са позамисли върху нейните благопожелания за наший народ. Настана вече решителний час за нашите ръководящи елементи, нашата интелигенция да покаже пред света доколко наший народ е достоен за свободен индивидуален живот.
И действително, трудно беше да се произнесе човек отстрана като как ще се покаже наший народ. Борбата беше неравна: от една страна, една велика империя, която разполага с грамадни материални средства, а от друга, млад един беден, малочислен и неопитен народ, току-що излязъл из пелените на политический живот и който нямаше на своята страна друго, освен правдата.
При такава една неравна борба, при такива критически времена, каквито преживя и преживява нашето Отечество, когато нашата независимост и самостоятелност са изложени на опасности да бъдат закопани завинаги, поражда се неволно въпроса: как е възможно да се намерват българи, които под булото на патриотизма да стават още оръдия на чуждите замисли против самостоятелността на своето Отечество, които с четири очи гледaт да дойдат неприятелите по-скоро у нас!
На този въпрос може лесно да се отговори, щом направим една повърхностна анализа върху нравствената самостоятелност на нашата интелигенция. При тази борба за съхранението (на) самостоятелността на Отечеството нашата интелигенция се е поделила тъй: първий ред се състои от хора, снабдени с инициатива и твърда решимост, които се въодушевляват и ръководят от идеята за съхранението на истинската народна независимост и самостоятелност, като са в същото време твърдо убедени във високонравствеността и ползотворността на тази идея. Към тази интелигенция принадлежи болшинството от нашата интелигенция начело с днешното правителство.
Подир това следват личности, които не притежават твърди политически убеждения и на които е се едно каквото и да бъде управлението в Отечеството им, стига само техните лични интереси да не бъдат докачени. Тези хора, без всякакво по-нататъшно разсъждение, са обаяни от блясъка на грубата сила на руското правителство и очакват от него всичко добро за България. Към този ред не принадлежат мнозина.Последний ред обхваща ония хора, които се явяват много пo-активно в полето на политический живот, отколкото тези във вторий ред, които не се ръководят от никакви високонравствени принципи, а мерят народните интереси според своите лични. Те не се спират пред никакви средства, за да могат да си постигнат целта, държението (на) властта. Те се обявяват и коленичат пред величието на грубата сила и се стремят да й се представляват угодни и приятни, за да може тази груба сила да ги умилостивява, те са готови да вършат всякакви безобразия, да направят престъпления, да предадат Отечеството си, само да имат милостта на по-силний. От този род са напр. Каравелов, водителите на бившата Источна Румелия – лъжесъединистите.
От характеристиката, която дадохми за нашите хора, се вижда кой какво върши и кой какво е. Работата е много ясна. Но какъв е в действителност успеха на тази наша борба, ще възразят може би някои. „Ето и досега не се е решило още кой и какъв ще бъде бъдъщий български княз?“
В отговор на това ний ще кажем, че един успешен резултат от нашата национална досегашна борба съществува. Той се състои в разкриванието на истинский исторический ход по нашите работи от страна на общественото мнение в образований мир. Да се обясним: в началото на преврата от 9-й август хората в Европа мислеха, че ний българите сми един нищожен народ, който не се ръководи в своя обществен живот от никакви високонравствени политически принципи, а инстинктивно и без всякакви по-нататъшни разсъждения се покланя пред блясъка на грубата сила и е в състояние да се откаже от всичко свято и мило като самостоятелна нация. Днес общественото мнение за нашите работи не е вече така. То високо признава, че българский народ крие в себе си такива жизнени сили, които му гарантират пълно самостоятелно развитие в политический му живот. Това обществено мнение, в убеждението на тази истина, заставя своите правителства през печата и своите народни представители да помогнат на нашия народ в борбата му за неговата независимост поне чрез морална поддръжка.
Като видя, че нашия народ не желае да бъде сляпо оръдие на завоевателните стремления на руското правителство, издигна знамето на възражданието и уягчаванието на българите, като прогласи, че на мястото на болна Турция трябва да се основе силна самостоятелна държава. То казва, (че) европейските интереси не могат да не бъдат еднакви с тези на нашия народ.
Мислим, прочее, че днешният резултат от нашата национална борба не е маловажен, и твърдо сме убедени, че българският народ е повикан да играе немаловажна роля в политическия живот на Балканския полуостров.
Вестник “Свобода“, бр. 7, 19.11.1886 г.
Янко Гочев
