МАЙОР РАЙЧО НИКОЛОВ – ЕДИН ЖИВОТ В ИМЕТО НА БЪЛГАРИЯ доц. д-р Петър Ненков

МАЙОР РАЙЧО НИКОЛОВ – ЕДИН ЖИВОТ В ИМЕТО НА БЪЛГАРИЯ

доц. д-р Петър Ненков

В световната история, рядко има случаи, в които драстични обществени промени стават без кръвопролития. Точно това се случва на 6 септември 1885 година при Съединението на Княжество България с Източна Румелия. Сбъдването на мечтата на милиони българи става безкръвно, с цената само на една единствена жертва-майор Райчо Николов. При това той загива не в бой, а при трагичен инцидент.

Този изключителен българин и родолюбец е роден на 1 юни 1840 г. в село Райковци, Великотърновско. Семейството му живее в крайна мизерия. На 9 години остава пълен сирак и започва да работи, като чирак в Търново. След това заминава за Русе. Няма никакви пари и изминава целия път пеша. Когато пристига в града го приютява местният търговец Васил Кожухарина. Момчето обитава долния етаж на дома, където има обособена кръчма. В нея то неволно дочува разговор между турски офицери, които обсъждат подготвяно нападение през Дунава срещу руските войски, разположени в Гюргево. Райчо запомня внимателно всички подробности и стратегически планове на врага.

По това време стотици хиляди българи таят надежда, че Кримската война 1853-1856 г. ще ги избави от тежкото османско робство. Много наши сънародници се включват, като доброволци в руската армия .. Когато момчето споделя с Кожухарина какво е дочуло от турските офицери, той го насърчава в храброто му намерение да съобщи наученото на братушките. За целта Райчо решава да преплува Дунав и да предупреди руското командване за плана на турците. Той е едва 14-годишен и не умее да плува добре. Затова под мишниците си завързва кратунки, които да му помагат да не потъне в реката, преди да се хвърли във водите й. На няколко пъти едва не се удавя, заради мрака и тинята. Турски гранични патрули стрелят по него, но въпреки всичко успява да достигне успешно отсрещния бряг, премръзнал и силно изтощен. Там е посрещнат от руски разузнавачи, на които предава ценните сведения. За смелостта му император Николай І го награждава с дворянско звание и с шанса да учи във Втори кадетски корпус в Петербург, а княз Горчаков го награждава с медал „За усърдие“. Подвигът му така впечатлява руските генерали, че императорът изпраща и парична награда на смелото момче.

Малкият герой се дипломира във Военното училище с пълно отличие и става офицер в руската армия. След завършване на военното си обучение през 1859 г. той служи в Кексхолмския гренадирски полк на Трета гвардейска пехотна дивизия и получава първото си офицерско звание – прапоршчик. Заедно с полка си служи във Варшава. След сражението с полските въстаници при село Рженотек през 1865 г. получава орден „Света Ана“- ІV степен, а година по-късно достига званието поручик.

През 1866 г. Райчо Николов е назначен за отряден офицер в Завиходанската бригада на пограничната стража в Кишинев. Близостта му до родината го окриля и в писмо до свой близък приятел той споделя: „Утешава ме положението, че съм вече сред мои братя сънародници. Тук ще ме погълнат надеждите по бащинията и ще гледам да не падам духом.Душата ми изгаря за Балкана“.

През 1871 г. е назначен за отряден офицер в Кубейската бригада, а през 1872 година е произведен в чин капитан. Служебният му успех се съпътства и от радост в личен план. Той свързва живота си с Екатерина Дечева. Ражда му се и първата дъщеря – Александра. През 1873 г. Райчо Николов се уволнява от действителната военна служба и се отдава изцяло на българското национално-освободително дело. В своите писма свидетелства, че се запознава с Христо Ботев през юни 1875г.

Заедно с Ботев и Филип Тотю се включва в подготовката на Априлското въстание 1876 г. След неговото потушаване, използвайки познанството си с брата на руския император, Райчо Николов се среща с Александър II и му разказва за извършените от турците в България, зверства.

През юли 1876 г. смелият българин участва, като доброволец в Сръбско-турската война. За проявения си героизъм е произведен в чин пехотен майор в сръбската армия и е награден със специален сръбски орден Токова“.

По време на Руско-турската Освободителна война 1877-1878г. Райчо отново е на своя патриотичен пост. Той набира и обучава доброволци, става командир на Първа рота от Четвърта дружина на Българското опълчение.За проявен героизъм при защитата на Шипка през август 1877 г. е награден отново с орден „Св Ана“ – І-ва степен.

След Освобождението Райчо Николов се нарежда сред достойните строители на Нова България. Неоценим е приносът му в създаването на войската ни. Негово дело е и първия български военен устав, известен, като „Закон за българските войници“, отпечатан през 1877 година в Плоещ в печатницата на Асен Д. Паничков. Той става привърженик на Либералната партия.

Постъпва като офицер в Източнорумелийската милиция. През периода 1882-1885 г. е командир на Пловдивската окръжна жандармерия, като полага усилия за утвърждаването на българския характер на Източна Румелия. Макар и през 1883 г. да е произведен в чин майор, народът го нарича капитан Райчо или дядо Райчо – не заради възрастта му, защото по това време е малко над четиридесетте, а заради богатия му житейски опит.

Съвсем естествено той се включва в образувания през февруари 1885 г. таен революционен комитет с председател Захари Стоянов, сред членовете на който са и най-видните офицери на българската армия – Данаил Николаев, Сава Муткуров и Стефан Любомски. Редом с тях той активно участва в подготовката на Съединението. Заедно с д-р Георги Странски правят всичко възможно ръководството на войската да остане в ръцете на съзаклятниците.

На 6 септември 1885 г. майор Райчо Николов с поверената му рота е сред най-активните участници в свалянето на главния управител на Източна Румелия, турския генерал – губернатор Гаврил Кръстевич – Треперко паша.

Той влиза в избраното Временно правителство на Южна България , като е назначен за комендант на Пловдив. Същия ден е прострелян в центъра на Пловдив от пияния началник на Пловдивската пощенска станция Костадин Тодоров, който впоследствие е линчуван от озверялата тълпа.

На 7 септември 1885 г. в присъствието на 20 000 души с военни почести и топовни гърмежи тленните останки на майор Николов са положени в Пловдивските гробища.