На опелото в Катедралния храм „Св. Димитър“ извършено от четирима свещеници, дойдоха да се простят десетки негови ученици и приятели. До последния му пристан беше изпратен заслужено с дълги аплодисменти.

Георги  Байданов – една легенда  в просветата на Стара Загора премина в отвъдното и остави  най-ярките дири в сърцата  и душите на близо три поколения – от баба до внуче – все ученици от гимназия “Христо Ботев“!

Урокът по химия, в който формулите и валенциите имаха най-интересното определение с езика на метафори и сравнения, правейки ги  удобни и достъпни за разбиране и научаване, се усвояваше в едно с обоснованите доводи и факти от убедителни примери за етичност, морал и достойнство.

Целият му педагогически опит е фокусиран върху строгостта и  взискателлността към младите хора, за да създаде у тях и да издигне на пиедестал честността, трудолюбието, скромността, уважението и толерантността… Енциклопедична личност, еднакво добре владееща науката, изкуството и човеколюбието… Беше наследил възрожденския дух на предците си с целия консерватизъм на възпитанието, получено от майка му, дядо му и баща му. Живееше скромно и аскетично. Години наред в оскъдица, защото събираше парите от скромната си учителска заплата, за да преоткрие света във всичките му дестинации в четирите посоки на света… А в края на живота си събираше всяка стотинка, за да се грижи за свой болен ученик в продължение на 5-6 години. Мнозина знаят историята на Емил Пионов, който  като студент отключва заболяване и след загубата на родителите си попада в обсега на т.нар. “имотна мафия“, която за кратко време му отнема жилището,  за да го настани да живее в изоставена каравана  в горите над Аязмото, без средства, без документи… И един ден Байданов среща Емил – гладен, занемарен, болен… А в това време вече самият Байданов е пенсионер и работи в училищния стол , за да помага, безвъзмездно,  на кухненския персонал при почистването и изхвърлянето на казаните с отпадъци. След срещата с Емил започва да събра в буркан недокосната от децата храна и я носи вкъщи. Всяка сутрин в 6 часа Емил чука на вратата му и Байданов го посреща в малката кухничка. В един голям тиган, накъсва на залъци цял хляб, залива го с манджичката от стола и го слага да заври на котлона. Още горещо Емил го изяжда и си тръгва по пътя… и така всяка сутрин в продължение на близо 6 години! През това време Байданов започна да търси начин на Емил да му бъдат издадени лични документи, да му бъде уредена пенсия, явяване пред ТЕЛК и поредица от тежки административни задача, които чужд човек трудно може да направи за някого, без да е специално оторизиран за това. Муждувременно откри родственик на Емил, който дойде до Стара Загора, подписа документите ,и минаха през съда,  Байданов получи попечителството над Емил и родственикът си замина по пътя. А Байданов продължи да се грижи. Следваха няколко много тежки години, през които с неимоверни усилия той успя да настани Емил в дома за душевно болни в Радовец. Искам да ви рязкажа още за това настаняване. Но преди това ще се върна малко назад. Когато Байданов успя да възстанови документите на Емо и отидоха да получат пенсията му, вече с натрупване – някъде около 360 лв. Байданов му ги подава и влиза, за да уреди още някакви документи. Когато излиза от учреждението вижда, че Емо вече е срещнал  „приятелите“ си, които са го довели до просешка тояга и вече са успели да му вземат пенсията до стотинка!!! След този случай Байданов се разпореждаше с пенсията. Всяка сутрин, когато Емо си изяждаше порцията от големия тиган, той му даваше и 2 лв. за цигари. Всичко това пунктуално биваше описано  на голяма амбалажна хартия ден по ден… Остатъкът от пенсията внимателно се събираше. И когато вече се обадиха от дома в Радовец, че Емил може да бъде приет – бяха събрани парите за такси до там и за закуска по пътя. Доброволец за таксито се оказа мой познат, който в последния момент имаше ангажимент, но прати своя колега Цветомир, който срещу сума,  покриваща само разходите за горивото ни закара. Качихме Емил на таксито и потеглихме за там. Спряхм да пием кафе в Тополовград и без да спираме  повечесе озовахме в Радовец. Там ни посрещна гостоприемна управителка, която възкликна: “Господин Байданов, вие сте втория случай в цялата ми дългогодишна практика, чужд човек да настанява самотен болен в институцията. Това е много трудоемко и сложно. Прекланям ви се!“ И имаше защо  – Байданов премина през тежки процедури с органите на съда, на ТЕЛК – влизаше в административни и съдебни институции и учреждения и навсякъде го посрещаха негови ученици и всички до един му съдействаха, тъй като познаваха пословичната му честност, всеотдайност и безкористност и бяха сигурни, че никога не би злоупотребил!

А след това управителката всяка година се обаждаше, за да поднови договорът с Попечителя.

Това е само една малка илюстрация на хуманността му… Тук са хилядите съдби на децата, открили света на науката, на знанието и на мъдростта  в часовете по химия и едновременно с това, научили  за действието на законите на термодинамиката и необратимостта им, научили най-големите уроци по морал и нрвственост.

Беше човек от друго време. Беше надживял предразсъдъци и предубеждения, чужд на всякаква суета – никога и при никакви обстоятелства не пожела да стане някакъв ръководител. Обожаваше музиката и любимото пиано, прекланяше се пред простите истини. Пишеше прекрасно и се отдаваше на неподправен хумор, осмивайки приятели, познати,човешки грешки и забежки в епиграми.

Никога не осъди никого и за никого не каза лоша дума!

Имаше мнение и позиция и пишеше на страниците на местния печат за всичко, което го вълнуваше.

В гимназията, освен учител, беше човекът по подръжката… можеше да го видите в почивен ден да ремонтира счупения кран на водопроводната мрежа на улицата, за да се спре разхищението на тонове вода.

И не ми говорете за разделно събиране на отпадъци! Това не е откритие на съвремието ни. Байданов организираше масови акции по събиране на хартия, метал и други вторични суровини, за да научи учениците си на икономии и на отношение и грижа към природата и суровините.

Аскетизмът му надминаваше всяка представа за това. Остана верен на единствента си любов в живота, зародила се там някъде на Мазурските езера и недоизживяна и несбъдната, без да й изневери!

С еднакво достойнство учеше, възпитаваше, работеше, ремонтираше, музицираше, свиреше, пътуваше и се грижеше за хората и за любимите си котки, които му се отплащаха с хитрост и котешка благодарност. Казваше за себе си: “Аз съм най-големия котколог!“ И наистина, и те го обичаха и го причакваха сутрин пред входа и вечер след концерт, за да го придружат  до вратата. Днес осиротяха и котките, осиротя градът ни, осиротяхме и ние, г-н Байданов! Оставаш завинаги в сърцата ни, в сърцата на учениците си, които ще продължат с твоите примери да учат своите деца, на това, на което ги научи ти – да бъдат хора! Бог да те прости, Приятелю!

Гинка Михайлова