В първите дни на септември 1674 година умира българският католически архиепископ, изтъкнат книжовник и борец за освобождението на България, Петър Богдан Бакшев
доц. д-р Петър Ненков
Петър Богдан Бакшев е роден в 1601г., в градчето Чипровци, като е получил името Богдан. Името Петър получава при постъпването си във Францисканския орден, в чест на първия софийски епископ Петър Солинат. Раждането му съвпада с времето на засилена католическа пропаганда у нас. Младият Петър Бакшев и неговите интелектуални способности са оценени от софийския епископ Петър Солинат, загрижен да подготви висш български клир за българските католически диоцези.
От 1612 г. Петър Богдан постъпва в францисканския манастир край Чипровци и минава изцяло под покровителството но Петър Солидат. В манастира той учил от 1618г., когато приел и монашеството във Францисканския орден. В 1623 г. Солинат при едно пътуване до Рим уредил постъпването му в Клементинската колегия в Рим, където Бакшев учи до 1 юни 1627г. Вероятно още през същата година си завръща в България. В Клементинската колегия са преподавали граматика, реторика, философия, църковна история.
В Италия той се запознава с идеите на Реформацията и Контрареформацията, гражданската история, антична философия, идеята за правото на духовна и политическа свобода на личността на народите.. Той знае перфектно латински, италиански, гръцки, илирийски, руски езици. В Рим Петър Богдан става ученик на хърватския книжовник, францисканеца Рафаел Левакович. Двегодишната печатарска работа естествено разширява познанията на Петър Бакшев.
През август 1630г. в Чипровци се състоял събор на българската францисканска кустодия. Поради тежко заболяване епископ Илия Маринов се отказал от протекция и право на контрол над администрацията на кустодията. За кустод бил избран Петър Богдан и от 8 март 1631г. той се подписва вече именно с този титул.
През 1642 г. е ръкоположен в Рим от папата за Софийски архиепископ – първи български католически архиепископ. Негово седалище е Чипровци, но той често посещава другите му поверени области. От Чипровци той изпраща до Конгрегацията редица послания-доклади, в които се дава отчет за обиколките му из страната. Докладите обаче съдържат толкова много исторически, географски, демографски, стопански и културни вести, че придобиват литературна стойност на пътеписи и на исторически описания. Те съдържат също описания на природата и са израз на патриотичните чувства на Петър Богдан.
През 1640г. изпраща доклад, чрез който той иска да определи границите на България, за да „даде на четците да разберат големината на царството”. Според автора България е всичко онова, което „по-рано се е наричало Горна Мизия, част от Долна Мизия, цяла Тракия”, „по-голямата част от Македония и цяла Морава до границите на Албания”. С патриотична гордост той говори за България, като за земен рай. По-нататък описва градовете София, Русе, Провадия, Шумен,Търново, Никопол, като дава обилни сведения за населението им по етноси, за църквите и други.
През 1647г. Бакшев изпраща втори доклад до Конгрегацията, допълнение към първия. В него се разказва отново за София и Пловдив, и за редица български села .
Около средата на 17 век сред старата чипровска аристокрация постепенно се оформя идеята да бъде използвана католическата вяра за освобождението на поробените български земи Тази идея е предвестник на българското национално Възраждане.
Заедно с епископ Петър Парчевич и Франческо Соймирович, Петър Бакшев посещава редица владетели на държави от Централна Европа с цел да ги подбудят да формират коалиция срещу османските турци и да предприемат военен поход срещу тях, който да доведе до освобождението на България.
Той е автор е на първата „История на България“, написана един век преди Паисиевата, както и на други книги с историческа тематика като „История на Охрид-столица на България“, „Хроника моравската мисия на Св.Св. Кирил и Методий“, „Призренската епископия“ и други.
Умира в първите дни на септември 1674 година. Погребан е в олтара на построената и осветена от него църква ”Санта Мария” в Чипровци.
„Портрет на Петър Богдан“ – художник Васил Горанов
