ПО СЛЕДИТЕ НА БЪЛГАРСКАТА БОЙНА СЛАВА
До Дойран и обратно, с България в сърцето!
доц. д-р Петър Ненков
След Одрин и Завоя на река Черна, Криволак и Родопската Шипка, Драва и Харкан, карловските запасни и членовете на техните семейства продължават своите екскурзии по местата на българската бойна слава. Тези пътувания се превръщат в незабравими емоционални изживявания и истински уроци по родолюбие.
Този път целта на екскурзията ни бе Дойранското езеро, където всяко камъче е пропито с българска кръв и където малко българи за съжаление са стъпвали.А би трябвало, защото само така ще съхраним националната си памет.
Пътуваме с автобус на „Копсис транс” управляван от собственика на фирмата, полковник от запаса Ненко Чернооков, който е и зам. председател на Общинската организация на СОСЗР ” Васил Левски” – Карлово. Навлизаме в Република Македония и се отправяме към така наречения Южен фронт през Първата световна война.
Непригодният за автобуси черен път не ни позволява да посетим село Орманли в прохода Костурино, където 28-ми пехотен Стремски полк води първия си бой през Първата световна война на 3 и 4 ноември 1915 г. срещу частите на 10-а английска дивизия. През първия ден те се сражават срещу французи, а през втория ден срещу англичани, които прикриват отстъплението на френските части. С неудържима атака на 4 ноември 28-и и 44-и пехотни полкове превземат окопите на противника, който панически отстъпва. Неговата артилерия се опитва напразно да спре тяхното настъпление.
На другия ден полковете на бригадата атакуват т. нар. Французка височина. Противниковите войски са принудени да отстъпят. Те взривяват след себе си складовете с боеприпаси и мостовете по шосето Удово-Дойран. В боевете със съглашенските части при Мемишли, Престан и Каяли в края на ноември 1915г. стремци отново показват висок боен дух и мъжество.
Съглашенските войски отстъпват към Солун, но по заповед на германския Генерален щаб настъплението на българските войски е спряно на 2 км. от гръцката граница. Причината за това е, че Гърция е неутрална държава и все още се колебае чия страна да избере в Световната война. Това спасява силите на Антантата от окончателен разгром…..
Нашите познания по военна история оживяват, когато преминаваме през местности, пряко свързани с боевете на Българската армия през войните за национално обединение. Минаваме край връх и село Фурка, където се е намирал щабът на 9-та Плевенска дивизия. Виждаме българска чешма, строена около 1918 година и българско военно гробище, обрасло в бурени и разкопано от иманяри!?….
По пътя за Дойран минаваме край лобното място на полковник Константин Каварналиев – герой от Междусъюзническата война през 1913г. Шест дивизии, командвани от гръцкия крал, атакуват Кукуш, отбраняван от два български полка. Те се сражават три дни, давайки възможност на населението да се изтегли без жертви към Стара България. Гърците губят 10 000 убити и ранени, докато в цялата Балканска война техните загуби са само 6000 души. Без да позволят да бъдат обкръжени, нашите полкове се изтеглят на север. Кукуш е изгорен до основи от гърците. Гръцката армия се устремява към Дойран. Тук на позиции е бригадата на полковник Каварналиев. Той разполага с два полка – 32-ри и 42-ри, и то в непълен състав. те имат общо 3000 бойци.
Гърците атакуват с 42 000 души . Съотношението е един български войник срещу 14 гърци. Боят пламва със страшна сила на 18 юни 1913 г. Българските войници се сражават като лъвове. Подкрепления не идват. На 22 юни полковник Каварналиев изпраща в тила адютанта си поручик Дуров с думите: „Поручик, тръгни по пътя за София и ако срещнеш дори един български войник, прати ми го, за да го хвърля в боя!“ Дуров среща много български войници, но те се сражават отчаяно на други невралгични места.
И на 23 юни полковник Каварналиев хвърля в боя единствения резерв – себе си. Напуска командния бункер с пушка в ръка и контраатакува с войниците си в първия боен ред. Противникът е отбит. Позицията е удържана. По време на сражението полковник Каварналиев е ранен в крака. Раната изглежда лека и той не напуска бойното поле, но се оказва че куршумът е пронизал важна артерия. Храбрият пълководец умира няколко часа по-късно от загуба на кръв. Посмъртно е произведен генерал-майор.
През 1917 – 1918 г., в разгара на Първата световна война, на мястото, където е погребан генерал Каварналиев, частите на 9-та Плевенска дивизия построяват паметник на героя. Седемметровият паметник, издигнат на малък хълм край шосето за Валандово е взривен през 1966 г. от югославските власти, водени от антибългарска истерия.
На другия ден сутринта тръгваме към Кала тепе водени от местния водач Илиян. Пътят е осеян с натрошени камънаци, което прави нашето предвижване много трудно. Неусетно се озоваваме в истинска джунгла от драки, препречващи достъпа ни до билото. Шиповете се забиват навсякъде и ни дерат до кръв. Земята ревниво ни разказва историята на войната, разказва ни за хилядите загинали български воини, за тежкия им физически труд при изграждането на бункерите в скалите .
Полковник Вазов поема през 1917 г. командването на 9-та пехотна Плевенска дивизия, която отбранява полосата от река Вардар до Дойранското езеро. Използвайки няколко месеца затишие на фронта, той заповядва на подчинените си 35000 бойци, подофицери и офицери от дивизията да изградят система от бетонни и скални укрития да укрият личния състав при артилерийски обстрел на противника. В инженерно отношение той доразвива позицията на дивизията, изградени през 1916 г. от частите на Втора Тракийска дивизия, които през август същата година отблъскват бесните атаки на три френски и една английска дивизии и им нанасят загуби от 3200 убити и ранени.
Под командването на полковник Владимир Вазов, позицията на Дойран се превръща в непревземаема крепост, гъсто осеяна с огневи точки и инженерни заграждания.
При пролетната офанзива на съглашенските войски през 1917 г., въпреки многобройните им атаки и непрекъснатия барабанен огън на противниковата артилерия, позицията на 9-та Плевенска дивизия, остава непревземаема. Противникът понася големи загуби – над 12 000 убити, ранени и пленени. Военен кореспондент на лондонския вестник «Таймс» пише, че британските войници наричат българската отбранителна точка „Борис“ – „долината на смъртта“. За проявени високи командно-организационни качества в боевете, командирът на 9-та Плевенска дивизия, полковник Владимир Вазов е произведен в чин генерал-майор.
През месец септември 1918 г. срещу неговата дивизия се изправят обединените съглашенски войски, командвани от генерал, лорд Джордж Милн – 4 английски и 2 гръцки дивизии и много артилерийски и инженерни подразделения с общ числен състав 75 хиляди души. Замисълът на генерал Милн е 12-и британски корпус (22-а и 28-а дивизия) да нанесе главен удар в направление на Крастали – Кала тепе – височината Дуб, а с гръцката Критска дивизия да обходи Дойранското езеро от изток. По този начин да се излезе във фланг и тил на отбраняващите се български войски и те да бъдат разгромени.Бойният ред на съглашенските войски е в два ешелона.
Щурмът им започва сутринта на 16 септември с мощен разрушителен огън на артилерията по предната позиция на 9-та пехотна дивизия. По българите при Дойран са изстреляни 350 000 снаряда, включително и газови. Благодарение на отличните инженерни съоръжения за отбрана загубите са нищожни Вечерта открива огън 9-а артилерийска бригада за контрабатарейна борба. В продължение на две денонощия артилерията на противостоящите войски води ожесточен двубой.
В 5 часа на 18 септември съглашенските войски тръгват в яростна атака срещу предната позиция. Разкъсани са всички телефонни връзки и управлението на боя е максимално разрушено. Командирът на дивизията, генерал – майор Владимир Вазов реагира незабавно. Към застрашените участъци той насочва резерви за контраатака, а на други участъци изпраща резерв за уплътняване на отбраната. В боя се намесва и авиацията на противника, която коригира огъня на противниковата артилерия, води огън с бордовите си картечници и хвърля бомби по българските позиции. Воините от дивизията на генерал-майор Владимир Вазов откриват такъв плътен пушечен, картечен и артилерийски огън, че до окопите стигат едва 20-30% от атакуващите. Възползвайки се от голямото си надмощие в жива сила, противникът успява да се промъкне и временно да се закрепи на предната позиция. Падат и няколко застави на бойното охранение. Започват ред съкрушителни контраатаки от първоешелонните полкове на дивизията и подведените резерви. Противникът е спрян и обърнат в бягство. Командващият войските на Антантата, генерал Милн е смаян.
На 19 септември той предприема нова атака. Българската артилерия бие с барабанен огън. За първи път през войната тя използва газови снаряди. С твърдо удържане на позициите и с широк маньовър частите на 9-та Плевенска дивизия отбиват атаките на противника. След 5-часова ожесточена схватка противникът е отхвърлен от заетите позиции и отбраната е възстановена. В края на деня английските тръбачи свирят отбой. Отбраната на българите е твърда и непробиваема, бойният им дух е висок, волята за победа-неукротима. В резултат на двудневните ожесточени боеве, 12-ти британски корпус губи 11 673 убити и ранени и 547 пленени срещу 1736 убити и 1 000 ранени българи. Цели английски полкове оставят костите си в подножието на върховете Дуб и Кала тепе.
Известният английски историк Сирил Фолс пише за битката при Дойран: „Около опорния пункт Цербер започна отчаяно сражение. Кръстосаният огън от другите части на укреплението веднага срази онези, които бяха навлезли в него. Нападението се повтори, но и това усилие го постигна същата съдба. Командирът, високо почтеният подполковник А. Клег-Хил бе убит и батальонът му чисто и просто бе анихилиран!“ Това е най-кръвопролитното сражение на Македонския фронт през войната, с най-голяма плътност на убитите на 1 км. фронт. Англичаните наричат Дойран „Българският Вердюн!“ По-късно известният, като враг на България, английски премиер Лойд Джордж пише: «В никоя война англичаните не са давали наведнъж толкова много жертви, както при Дойран!….“
Пътят е стръмен и труден. След един завой пред нас изникна чешмата „Цар Фердинанд”, издигната в чест на загиналите в боевете чинове от 34-ти пехотен Троянски полк. Тя се намира на гърба на Кала тепе. Била е разрушена от вандали , но днес е напълно възстановена от троянчани. След дългия път отпиваме глътка живителна свежест от нейните шест стубела и по каменисти стъпала през рядка горичка се изкатерваме с последни сили на билото. От тук се разкрива прекрасна гледката към Дойранското езеро, в което се оглеждат облаците и горите по бреговете му. Някога по време на войната от тук се е виждал, като на длан целият Дойрански фронт, осеян с изградените от българите укрепления и бодливи храсти. От тук се вижда паметникът издигнат в английското военно гробище, намиращо се на гръцка територия, само на няколко километра от Стари Дойран.
Местните хора казват, че било много красиво и отлично поддържано, а нашите военни гробища в местността са изравнени с булдозери по заповед на кликата на Тито. Кому е нужна тази омраза към мъртвите войници? Най-нежният български поет, подпоручик Димчо Дебелянов загинал, като командир на рота на 2 октомври 1916 г. край Демир Хисар, в разгара на Първата световна война, написа за загиналите чужди воини прекрасните си стихове „Мъртвият не ни е враг”…
Англичаните са наричали Кала тепе – „Окото на дявола”. От бункера на върха генерал Владимир Вазов е командвал своята „желязна” дивизия и е спечелил Дойранската битка, която днес се изучава в учебниците по оперативно и тактическо изкуство. Тук смъртта се е чувствала, като у дома си и прибирала в своите зловещи чертози с кървавата си коса хиляди млади животи. Снимаме за спомен с българското знаме и един ръждясал снаряд пред бункера на генерал Вазов. След изнурителния преход се довличаме капнали от умора до хотела в Стари Дойран.
Вечерта българо-македонски дует оглася с красиви песни ресторанта на хотел ”Полин”, където бяхме отседнали и се заизвиват тежки български хора. На другия ден е Томина неделя! Това е последният ден от нашата кратка екскурзия в Македония . Пътуващия с нас свещеник старшина от запаса Рафаил отслужва в полуразрушения храм на градчето „Свети Илия” панихида да загиналите български войни в битката при Дойран. Вземаме късче пръст от земята на Дойран, напоена с кръвта на хиляди български воини и пареща болка разпаря гърдите ни отляво, там където бият сърцата ни. Толкова кръв, толкова жертви и всичко е било напразно!
В България спираме на Самуиловата крепост край село Ключ при река Струмешница. Екскурзоводката се просълзява, когато ни разказва за трагедията на Самуил и неговите ослепени воини. Изкачваме се на останките от крепостта и от Беласица полъхва вятър, разрошва клоните на дърветата и те разказват чудна легенда за подвига на българските воини. Сякаш от дълбините на времето до нас долитат страховити бойни викове, чува се звън на преплетени мечове и копия и предсмъртния хрип на тежко ранени бойци.
На 29 юли 1014 г. в битката при клисурата Ключ, която се издига на най-тясното място в долината на река Струмешница, между склоновете на планините Беласица и Огражден, византийската армия успява да разгроми с военна хитрост воините на Самуил. Един неин отряд минава по козя пътека в гръб на българската отбрана. С удар по фронта и обход по фланга ромеите успяват да разгромят българската войска и да пленят 14000 български воини. По заповед на византийският император Василий II те са ослепени, като на всеки сто души оставят по един с едно око, за да ги върне обратно по домовете им. Тази чудовищна жестокост на василевса му спечелва прозвището “Българоубиец”.
При вида на ослепените си воини цар Самуил получава сърдечен удар и на 6 октомври 1014 г. почива. Престава да тупти сърцето на един велик български пълководец и държавник, който повече от четиридесет години се съпротивлява геройски на опитите на могъщата Византийска империя да покори българската държава…. Отбиваме се от пътя в Рупите, запалваме свещици в храма на баба Ванга и всеки от нас се помолва за здраве и за упокой на душите на близките ни починали. Времето напредва. На обяд спираме за кратко в живописния Мелник-убежището на деспот Слав и „царот на Пирин” – Яне Сандански, снимаме красивите къщи и отново продължаваме дългия път към дома.
След нас остават Беласица, Огражден, Пирин и Рила с белоснежните шапки на върховете. Сбогуваме се с Македония – с най-романтичния къс от нашата история и си пожелаваме отново да я посетим, защото в нея остават завинаги нашите сърца и спомена за нашите деди, без които историята ни би била равна и скучна, като пясъчна пустиня.
