Той е първороден внук на един от прочутите възрожденски строители в България. Роден е във Велико Търново на 15 април 1860 г. в семейството на най-големия син на Колю Фичето. Учи в прочутия „Робърт колеж“ в Цариград, но не успява да го завърши. Когато е на 17 години, умира баща му и достолепният му дядо прагматично отсича: „Иван да идва да гледа дюкяните на татко си, стига е учил този ингилизки.“ Четири месеца по-късно руската армия преминава Дунава и Иван се записва в Българското опълчение. Но командването забелязва, че владее отлично руски език, и го изтегля от фронта, за да бъде преводач. „Ако не е била тази война, със сигурност е щял да има друго професионално развитие, а не като военен“, смята неговият правнук проф. Михаил Неделчев, чиято баба е втората дъщеря на генерал Иван Фичев. Изтъква, че е имал писателски и филологически заложби. Владеел основните европейски и балкански езици. Дори на стари години в софийския му дом идвал ходжа, който му помагал да поддържа познанията си по турски език. Иван завършва Военното училище. През Сръбско-българската война (1885 г.) е сред защитниците на Видинската крепост като командир на рота от Пети Дунавски полк. Фичев е убеден стамболовист. При потушаването на русофилските бунтове в армията през 1887 г. е редом до своя именит съгражданин – регента Стефан Стамболов. Симеон Радев не крие, че е замесен и в издевателствата в софийския затвор „Черната джамия“.
През 1898 г. завършва военна академия в Торино (Италия). Развива се като талантлив преподавател и военен изследовател. Трудовете му донасят признание и през 1898 г. е избран за действителен член на БАН – подобна чест в цялата история на академията имат само неколцина военни. „Той е скромен човек със слабост към науката“ – пише за него американецът Уил Мънро в първата англоезична пътеписна книга за България (1914 г.).
Добрият пълководец се проявява не само на бойното поле. Тази максима Иван Фичев оправдава напълно. През 1903 г. като началник на отделение в Щаба на армията му възлагат да подготви оперативен проект за война с Турция. След месец подполковник Фичев докладва: „Причини от политическо естество изискват да се поведе настъпателна война, т.е. да се пренесат бойните действия на неприятелска територия.“ Още седем години обаче висшето командване ще упорства, че България трябва да бъде готова само за отбранително-позиционна война, в случай че турската армия нахлуе в наша територия.
Междувременно Фичев е произведен в полковник, а след това и в генерал-майор. През май 1910 г. става началник-щаб на армията и съставя нов оперативен план за война срещу Османската империя, както е предложил още през 1903 г. Скъсва с дотогавашната подчертано отбранителна доктрина и разработва настъление в турска територия на два фронта – Македонския и Тракийския. Той настоява, че „българската армия на всякА цена трябва да вземе инициативата в ръцете си и да нанесе решителния удар“. Фичев отчита разузнавателната информация, че османската армия е в период на реорганизация, и прогнозира, че ще бъде необходимо по-дълго време за цялостната й мобилизация, поради което още в началото на войната империята ще бъде принудена да се отбранява. Оказва се прав. За да осигури по-бързото нахлуване в турска територия, изнася максимално близо до границата зоните за съсредоточаване на българските части.
Генералът предвижда на македонския фронт да действа Първа българска армия, а за усилване на нейната численост „да се образуват доброволчески чети от македонски бежанци в България“, които трябва да разстройват тила на турската армия и да вдигнат на въстание местното население. Тоест има визия за военното обезпечаване на българската кауза в Македония. Правителството на Иван Гешов обаче я проваля с тоталното си безсилие пред Белград при сключването на Балканския съюз и създава предпоставка за бъдещото дебългаризиране на Повардарието. Ген. Фичев усеща задкулисието и подписва със забележка първото споразумение със сръбския генерален щаб, с което България се съгласява водещата сила на македонския фронт да бъде Сърбия: „Групировката на съюзните войски и първоначалната идея за операциите принадлежи на сръбския генерален щаб, за което не поемам никаква отговорност.“ Но второто споразумение, което е фатално, му налагат да подпише без коментар – в Македония ще се изпрати само една българска дивизия?! Фичев става жертва на политическата конюнктура и обвинението, че е оставил Македония на сърбите, не е съвсем основателно – оперативният му план не съдържа подобно „предателство“. Бри-танският политик Ноел Бъкстон е респектиран от него: „Пламтящите очи на Фичев крият резерви, неразгадаеми дори за българин. Но има една тема, която го кара да говори – несправедливостите по отношение на един народ, заслужаващ свобода.“ На Тракийския фронт вещият стратег отчита, че турското командване е подготвено за българско настъпление директно срещу Одрин и не очаква стремително нахлуване през планинските масиви на Сакар и Странджа. Точно затова решава „да използва и местността на изток от Тунджа за действие на големи маси войски“. Залагайки на тази изненада, Фичев подготвя победоносния марш на Първа и Трета българска армия още в началото на Балканската война. Неговият план е в основата на блестящо изпълнените операции в Източна Тракия.
Той заповядва на ген. Радко Димитриев Трета армия да нанесе изненадващ удар върху десния фланг на турската войска и да овладее Лозенградската крепост (11-13 октомври 1912 г.). Настъплението завършва с истински триумф. Разпорежда Първа армия да атакува левия фланг на турските части при Люлебургас и така спомага за победоносния развой на Люлебургас-Бунархисарската операция (17-20 октомври 1912 г.). Така Българската армия успява да стегне железен обръч около Одрин и да прекъсне основния път за столицата Истанбул. Малко известен е приносът му за българската военна авиация.
Като началник-щаб формира по едно аеропланно отделение към трите български армии още в началото на Балканската война. Използвайки италианския почин от войната в Триполитания (Либия) през 1911 г., когато за първи път е използван самолет за разузнавателни цели, генералът предвижда, че наблюдението и атаката по въздуха имат безспорно предимство. През 1912-1913 г. българските авиатори първи в света използват самолетите не само за разузнаване, но и като бойно средство – за коригиране на артилерийския огън и за „бомбопускане“ върху противниковите позиции.
„Войната не може да се води с импровизация, а с предвидливост“ – пише Фичев в книгата си „Ляо-Ян“, с която анализира Руско-японската война от 1905 г. В голяма степен това, което предвижда и проиграва в оперативните планове, Българската армия успешно следва по бойните полета на Балканската война. Дори на стари години, разказва Михаил Неделчев, генералът обичал да разтваря бойните карти и да разиграва със своя внук Иван Карафилов оперативни ситуации от Балканската и от Първата световна война.
Фамилната чест над всичко
По време на Балканската война и двете дъщери на генерала са на фронта като милосърдни сестри. Наследниците му твърдят, че Фичев ги е подтикнал и цитират неговите думи: „Нямам син, който да се бие, но имам две дъщери – те ще помагат като доброволки.“ Предлагали му да ги разпределят в болница в тила, но той отказал. Не прави компромис дори когато лазаретът им е изпратен край Чаталджа, където се водят тежки сражения.
Подценяваният тактик
Предвидливостта на ген. Фичев за важни събития три пъти фатално е била подценявана от силните на деня, включително и от цар Фердинанд. В началото на ноември 1912 г. Фичев настоява да не се бърза с атаката на стратегическата Чаталджанска позиция, която държи подстъпите към Истанбул. Предлага да се даде отдих на войската и да се извърши обстойно разузнаване на противниковите сили. Ген. Савов, дясната ръка на Фердинанд, не приема Фичевите аргументи и издава прибързана заповед за атака. Тя се оказва пълен провал, нашата армия затъва при Чаталджа с цената на много жертви, а неуспехите ни дават кураж на Турция да бъде неотстъпчива по време на примирието. „Чаталджа не завладяхме, защото не умеехме поради липса на тактическа техника“, пише по-късно с покруса ген. Иван Фичев. След Балканската война той е част от елита, който настоява взривоопасните спорове с Гърция и Сърбия да не се решават с нова война, а чрез преговори. Пак не го чуват. През май 1913 г. подава оставка като началник-щаб на армията. Последвалата междусъюзническа драма вкарва България в първата национална катастрофа.
В началото на 1915 г. като военен министър генералът е срещу волята на Фердинанд страната да стане съюзник на Германия в Първата световна война. Когато премиерът Васил Радославов му показва проектодоговора, той го предупреждава: „За Бога, да не се излъжете да го подпишете, защото ще погубите България!“ Глас в пустиня. След месец голямата му дъщеря загива при атентата в Градското казино. Сломеният Фичев подава оставка и пре- минава в запаса – и без друго отдавна е омерзен от Фердинандовата политика. След войната Александър Стамболийски го изпраща пълномощен министър в Букурещ. Макар да представлява победена страна, румънският крал проявява подчертано уважение към прочутия генерал. При атентата в „Св. Неделя“ през 1925 г. е тежко ранен – когато го изваждат изпод отломките, близките му помислили, че е мъртъв, защото липсвала част от черепа му. Въпреки влошеното здраве до края на дните си не престава да пише. Умира през 1931 г.
