Литературни досиета: Фани Попова-Мутафова и Народният съд
Автор: Борис Цветанов
Колкото Фани Попова-Мутафова е красива и крехка, толкова грозни и груби са слуховете срещу нея, които се вихрят през целите 33 години, които живее след Девети септември. Та и до наши дни. Макар поетът Кирил Христов да я определя като „най-високия връх, достигнат от българската жена“.
С 35-те си книги, написани преди Девети, тя е най-популярната писателка в България. В протокола на Съюза на българските писатели за изключване на 29-те „фашисти“ – негови членове, на съюза, тя обаче се нарежда четвърта, само защото догмата не позволява да е преди Богдан Филов.
За „прогерманска дейност“ и „великобългарски шовинизъм“ Фани е осъдена на седем години затвор. Само грижите на сестрата от болницата в тъмницата Оля Опълченска помагат на крехката писателка да оцелее. Тя е великодушно помилвана след 11 месеца, но литературната й смъртна присъда не подлежи на преразглеждане.
Фани заживява в оскъдица и мизерия. Един зимен ден на 1952 г. Вера Гюзелева я намира да се блъска над разнебитена пернишка печка в квартирата си, опитвайки се да я разпали, късайки страници от историческата класика „Иван Асен ІІ“. Никому не е нужен – казва тя, – имам още десетки екземпляри, стотици съм изгорила…“
По време на т. нар. Народен съд обвинителят Никола Бронзов демонстративно твърди, че пари като от Рог на изобилието са се изливали в бездънните джобове на писателката. Не от къде да е, а от Германското посолство.
От там й давали дневни за командировки до Берлин, равняващи се на министерски заплати. В този град пък тя многократно се била разхождала под ръка със самия Хитлер. Двамата се мотаели из вертепи и кабарета. Фюрерът дори й подарил златен пръстен с рубин.
Всъщност става въпрос за един пръстен дубле със синтетичен камък. Десет марки. А колкото пари се появявали у Фани, всички хвърквали начаса за книги.
Съпругът й, критикът Чавдар Мутафов, е в затвора. Той е пети в „оня списък“. Затова тя се отдава на единствената си утеха – писането.
Но завистниците не спят. Цяла София е залята от омерзителния слух, че „За свободата“, една от най-популярните книги на 50-те години, е написана не от Стефан Дичев, а от Фани Попова – Мутафова с уговорка да й даде половината хонорар, но той, шмекерът се направил на ударен…
Слухът си е слух, но се случва и нещо наистина скандално. От чужбина търсят Съюза на писателите, за да установят контакт с Фани и да преведат нейни книги. И някакъв чиновник, разбира се – пишещ, веднага пита ЦК на БКП какво да се прави. Оттам отговарят: „Кажете им, че е умряла“.
Гнусната история трябва да е стреснала нечия съвест след време и през 1962 г. по случай 60-годишнината на писателката церберите на културата великодушно решават да се преиздаде романа й „Дъщерята на Калояна“ и „Разкази“. Но „фашистката“ все пак трябва да си направи предговор – самокритика.
Крехката Фани отсича: „Не!“ Проф. Атанас Илиев я кандърдисва: „А бе аз ще го напиша, ти само го подпиши…“, но тя скъсва предложения от него текст. Все пак един ден в издаделството ръкописът й пристига с предговор. Така и до днес не е известно кой го е съчинил.
През юни 1977 г. писателката се разболява тежко. В Медицинската академия я прехвърлят от стая в стая. Последното й убежище е като в казарма, в помещение с 23 умиращи жени. През последния ден на юни Фани моли за църковно погребение. Последното й желание…
И си отива.
Скандалите не я оставят и мъртва. Явяват се за тялото някакви Ножарови, демек – роднини. Но те не искат и да чуят за църковно погребение. Църквата е опиум за народа! Не – крещят те. И уреждат граждански ритуал. От Съюза на българските писатели не изпращат поне един графоман дори от кумова срама. Едно цветче няма…
Все пак един стар неин приятел – епископ Партений, отслужва на другия ден опело без тялото…
