Така някои музиковеди наричат големия композитор, музикалния теоретик и популяризатора на източноправославната църковна музика Йоан Кукузел (1280-1360 година).
Роден в населени с българи земи (Драч или Дебърско), включени във Византийската империя, той носи по майчина линия българска кръв. За това има редица данни – предполага се, че името Кукузел е съставено от гръцката дума „кукя“ (бакла) и българската зеле“ – една от най-употребяваните наши храни. Смята се също, че творбата му „Полиелей на българката“ е създадена по песента на майка му „Мое дете мило, Йоане, где си ми?“.
Кукузел, наричан още Ангелогласния, въвел сладкозвучния (колофонен) мелодичен стил и късновизантийските ноти – невми. Композирал църковни произведения, много от които византийските ръкописи назовават „български“, „българчица“ и прочие.
Въпреки че бил отлично приет във византийския императорски двор, Кукузел се оттеглил, за да твори в лаврата „Свети Анастасий“ на Антон, където останал до края на живота си.
Беше през 70-те години, когато се заехме да популяризираме у нас и в чужбина творчеството му. Ръководехме се от идеята, че като основен представител на източноправославната църковна музика, той е великолепно доказателство за възможностите на българския музикален гений.
Срещнах разбирането и подкрепата на творци като Панчо Владигеров, Константин Станкович, музиковеда Стефан Лазаров. В делото се включиха Лада Брашованова – музиковед и изследовател на Кукузел, и Таня Христова – ръководител на вече създадения знаменит хор „Йоан Кукузел“, който изнесе поредица от концерти. В различни статии, поместени в научни и масови издания, в предавания по радиото и телевизията популяризирахме у нас и в чужбина творчеството на големия творец. В навечерието на 700-годишнината от рождението му съставих, утвърден от Людмила Живкова, цялостен план за честването. Имаше проект да се напише и сценарий за игрален филм.
Както при всеки подобен случай, официалната номенклатура започна да ни упреква, че популяризираме църковна музика в момент, когато противоборството между двете социални системи – социалистическата и капиталистическата, се изостря. И вместо да дадем отпор на религията, лансираме хор, в който пеят и свещеници…
Людмила успя до известна степен да укроти страстите. Изпълнението на Кукузеловата и друга литургична музика бе допуснато, но на строго определени места и пред подходяща аудитория, до която младежта нямаше достъп. Концертите ставаха главно в криптата на „Александър Невски“ и на тях присъстваха преди всичко видни гости от чужбина, културни дейци, представители на ЮНЕСКО.
Сблъскахме се и с друг вид съпротива – някои среди, представляващи Института по музика при Българската академия на науките, бяха против у Иоан Кукузел да се вижда български корен. Те пишеха до Людмила Живкова изложение след изложение, наблягайки на единствената според тях вярна версия: че Иоан Кукузел е византиец.
Наложи се да правим консултации с видни музиколози и историци като професор Панчо Владигеров и академик Иван Дуйчев. както и други наши интелектуалци, те защитиха тезата че макар да няма безспорни доказателства за българския произход на Кукузел, определени сведения говорят, че майка му е била българка, че е израснал в българска среда и произведенията му са свързани с нашата музикална традиция
Най-важното научно съображение бе, че по начало византииската култура, както и византийската държава са многонационалйи И макар да е самостоятелно обособена, българската култура в Средновековието е участвала във формирането на византииската и източноевропейската култура. Такова разбиране на процесите е логично и преодолява отживели вече византо-центристки схващания в науката и историята на културата
Независимо от това броженията не стихнаха. Те се прехвърлиха и в борбите между хора на Таня Христова и някои друга хорове, изпълняващи също Кукузелова музика. Трудно можех да следя тези спорове, защото. от една страна, не се занимавах с тези неща, а от друга, разправиите вече се водеха на чисто музиковедческа основа. Зная обаче, че Людмила беше разпоредила да се създадат два хора: „Иоан Кукузел“ и „Ангелогласния“ и двата да имат възможност да съществуват равноправно
Но както е известно, с разпореждания никой въпрос не може да бъде решен. Така че духовете не се успокоиха
Зад тази разправия обаче остана нещо далеч по-важно: Кукузеловата музика доби популярност, до нас достигна една не-позната дотогава култура, която постепенно започна да увлича и младежта и да печели почитатели в чужбина
Отново смъртта на Людмила попречи да се чества юбилеят на Иоан Кукузел. Сценарият на игрален филм, направен от известната кино сценаристка Свобода Бъчварова, не беше приет за реализация от Българската кинематография с мотивация: “пак ли попски теми?’.
Делото, започнато с огромно увлечение, заглъхна.
Роден в населени с българи земи (Драч или Дебърско), включени във Византийската империя, той носи по майчина линия българска кръв. За това има редица данни – предполага се, че името Кукузел е съставено от гръцката дума „кукя“ (бакла) и българската зеле“ – една от най-употребяваните наши храни. Смята се също, че творбата му „Полиелей на българката“ е създадена по песента на майка му „Мое дете мило, Йоане, где си ми?“.
Кукузел, наричан още Ангелогласния, въвел сладкозвучния (колофонен) мелодичен стил и късновизантийските ноти – невми. Композирал църковни произведения, много от които византийските ръкописи назовават „български“, „българчица“ и прочие.
Въпреки че бил отлично приет във византийския императорски двор, Кукузел се оттеглил, за да твори в лаврата „Свети Анастасий“ на Антон, където останал до края на живота си.
Беше през 70-те години, когато се заехме да популяризираме у нас и в чужбина творчеството му. Ръководехме се от идеята, че като основен представител на източноправославната църковна музика, той е великолепно доказателство за възможностите на българския музикален гений.
Срещнах разбирането и подкрепата на творци като Панчо Владигеров, Константин Станкович, музиковеда Стефан Лазаров. В делото се включиха Лада Брашованова – музиковед и изследовател на Кукузел, и Таня Христова – ръководител на вече създадения знаменит хор „Йоан Кукузел“, който изнесе поредица от концерти. В различни статии, поместени в научни и масови издания, в предавания по радиото и телевизията популяризирахме у нас и в чужбина творчеството на големия творец. В навечерието на 700-годишнината от рождението му съставих, утвърден от Людмила Живкова, цялостен план за честването. Имаше проект да се напише и сценарий за игрален филм.
Както при всеки подобен случай, официалната номенклатура започна да ни упреква, че популяризираме църковна музика в момент, когато противоборството между двете социални системи – социалистическата и капиталистическата, се изостря. И вместо да дадем отпор на религията, лансираме хор, в който пеят и свещеници…
Людмила успя до известна степен да укроти страстите. Изпълнението на Кукузеловата и друга литургична музика бе допуснато, но на строго определени места и пред подходяща аудитория, до която младежта нямаше достъп. Концертите ставаха главно в криптата на „Александър Невски“ и на тях присъстваха преди всичко видни гости от чужбина, културни дейци, представители на ЮНЕСКО.
Сблъскахме се и с друг вид съпротива – някои среди, представляващи Института по музика при Българската академия на науките, бяха против у Иоан Кукузел да се вижда български корен. Те пишеха до Людмила Живкова изложение след изложение, наблягайки на единствената според тях вярна версия: че Иоан Кукузел е византиец.
Наложи се да правим консултации с видни музиколози и историци като професор Панчо Владигеров и академик Иван Дуйчев. както и други наши интелектуалци, те защитиха тезата че макар да няма безспорни доказателства за българския произход на Кукузел, определени сведения говорят, че майка му е била българка, че е израснал в българска среда и произведенията му са свързани с нашата музикална традиция
Най-важното научно съображение бе, че по начало византииската култура, както и византийската държава са многонационалйи И макар да е самостоятелно обособена, българската култура в Средновековието е участвала във формирането на византииската и източноевропейската култура. Такова разбиране на процесите е логично и преодолява отживели вече византо-центристки схващания в науката и историята на културата
Независимо от това броженията не стихнаха. Те се прехвърлиха и в борбите между хора на Таня Христова и някои друга хорове, изпълняващи също Кукузелова музика. Трудно можех да следя тези спорове, защото. от една страна, не се занимавах с тези неща, а от друга, разправиите вече се водеха на чисто музиковедческа основа. Зная обаче, че Людмила беше разпоредила да се създадат два хора: „Иоан Кукузел“ и „Ангелогласния“ и двата да имат възможност да съществуват равноправно
Но както е известно, с разпореждания никой въпрос не може да бъде решен. Така че духовете не се успокоиха
Зад тази разправия обаче остана нещо далеч по-важно: Кукузеловата музика доби популярност, до нас достигна една не-позната дотогава култура, която постепенно започна да увлича и младежта и да печели почитатели в чужбина
Отново смъртта на Людмила попречи да се чества юбилеят на Иоан Кукузел. Сценарият на игрален филм, направен от известната кино сценаристка Свобода Бъчварова, не беше приет за реализация от Българската кинематография с мотивация: “пак ли попски теми?’.
Делото, започнато с огромно увлечение, заглъхна.
Св. Йоан Кукузел
(ок. 1280-1360)Кратко животоописание
Ангелогласният – така нарекли още на младини св. Йоан Кукузел. Роден от българка през 1280 г., наричан още магистър на магистрите, този пръв императорски певец във Византия пеел нежно и с магическо упоение в гласа си призовавал към чистота и смирение. Бил истински извор на музиката, както е написано в старите свитъци.Житието на светеца е съставено в края на XIV век (препис от него се съхранява в Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“ в София). В него се разказва как надареният с необикновени музикални способности младеж бил изпратен да изучава Свещеното Писание в дворцовото певческо училище в Константинопол (Цариград), където скоро станал любимец на императора.
Желаейки да се откъсне от светските грижи и да служи на Господа в безмълвие, той тайно избягал и се укрил в Светогорския манастир „Св. Атанасий“. Представил се за неук пастир и игуменът му поверил манастирското стадо. Един ден подвизаващ се наблизо монах видял дивно чудо: пеещ пастир и кози, които не пасели, а го гледали, сякаш се радвали на ангелското му пеене. Въпреки настояванията на императора, който научил къде се намира, Йоан останал в манастира. Там той създал своите безсмъртни произведения: „Полиелей на българката“ (посветен на майка му), „Антиксантари“, „Голямото исо“, „Херувимска песен“ и други.
Св. Йоан Кукузел създал нов тип нотно писмо – невмено, наричано още „Кукузелево“, което било с повече нюанси и по-разбираемо. Ръкописи на създадените от него песнопения се съхраняват до днес в библиотеките в Цариград, Солун, Атина, Атон, Ватикана, Париж, Виена и другаде. Много от композициите му напомнят български напеви. И днес музиката на Ангелогласния български светец Йоан Кукузел звучи като първомолитва за всички нейни изпълнители и ценители.
Изображението на Св. Йоан Кукузел в средновековни одежди, обкръжено от излезлите под перото му нотни знаци – невми, и до днес се пази като светиня в библиотеката на Великата Атонска лавра.
(ок. 1280-1360)Кратко животоописание
Ангелогласният – така нарекли още на младини св. Йоан Кукузел. Роден от българка през 1280 г., наричан още магистър на магистрите, този пръв императорски певец във Византия пеел нежно и с магическо упоение в гласа си призовавал към чистота и смирение. Бил истински извор на музиката, както е написано в старите свитъци.Житието на светеца е съставено в края на XIV век (препис от него се съхранява в Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“ в София). В него се разказва как надареният с необикновени музикални способности младеж бил изпратен да изучава Свещеното Писание в дворцовото певческо училище в Константинопол (Цариград), където скоро станал любимец на императора.
Желаейки да се откъсне от светските грижи и да служи на Господа в безмълвие, той тайно избягал и се укрил в Светогорския манастир „Св. Атанасий“. Представил се за неук пастир и игуменът му поверил манастирското стадо. Един ден подвизаващ се наблизо монах видял дивно чудо: пеещ пастир и кози, които не пасели, а го гледали, сякаш се радвали на ангелското му пеене. Въпреки настояванията на императора, който научил къде се намира, Йоан останал в манастира. Там той създал своите безсмъртни произведения: „Полиелей на българката“ (посветен на майка му), „Антиксантари“, „Голямото исо“, „Херувимска песен“ и други.
Св. Йоан Кукузел създал нов тип нотно писмо – невмено, наричано още „Кукузелево“, което било с повече нюанси и по-разбираемо. Ръкописи на създадените от него песнопения се съхраняват до днес в библиотеките в Цариград, Солун, Атина, Атон, Ватикана, Париж, Виена и другаде. Много от композициите му напомнят български напеви. И днес музиката на Ангелогласния български светец Йоан Кукузел звучи като първомолитва за всички нейни изпълнители и ценители.
Изображението на Св. Йоан Кукузел в средновековни одежди, обкръжено от излезлите под перото му нотни знаци – невми, и до днес се пази като светиня в библиотеката на Великата Атонска лавра.
Житие на преподобни Иоан Кукузел
Преподобни Иоан се роди в град Дирахия (Дирахия – Дирахион; сега Драч – град на източния бряг на Адриатическо море), който се намираше в областта на Охридската архиепископия. По произход той бе българин, но още от рано остана без баща. Майка му, благочестива и богобоязлива жена, се погрижи да му даде християнско възпитание и го изпрати да изучава Свещеното Писание.
Иоан имаше хубав глас и затова хората го наричаха „ангелогласният“. По същото време царете имаха обичай да избират надарени и разумни момчета, и да ги пращат да се образоват в най-авторитетните тогавашни училища – едни пращаха да изучават философия, други – краснопис. По тази причина взеха и Иоан, който имаше прекрасен глас, и го изпратиха в царското училище да се възпитава и да изучава музикалното изкуство. Младият юноша, схватлив и разумен по природа, в скоро време изключително много напредна и овладя до съвършенство музикалното изкуство, тъй че всички се удивяваха на неговите необикновени способности. Някои от съучениците му шеговито го питаха:
– Иоане, какво яде днес?
А той, понеже все още не знаеше добре гръцки език, отговаряше им на гръцко-български:
– Кукия ке зелия (боб и зеле).
Затова момчетата го нарекоха Кукузел.
Не след дълго Иоан изучи гръцкия език и надмина в музиката всички свои връстници. Удивен от неговото наистина прекрасно пеене, византийският император (Преподобни Иоан Кукузел е живял по времето когато Българското царство се намирало под византийско робство (1018-1185), а във Византия властвала династията на Комнините) много го обикна, радваше се за него и го убеждаваше да се ожени. Но той му отговори:
– Прося и моля твое царско величество да ми позволиш да отида и да видя майка си! А после нека бъде волята на Бога и на царя.
Императорът уважи желанието му и незабавно го изпрати с подобаващи почести.
Щом пристигна близо до дома си, Иоан чу плача и риданията на майка си, която безутешно скърбеше за него. Когато го видя, тя се изпълни с неизказана радост. Известно време той остана при нея, а след това отново се върна в столицата при царя.В Константинопол Иоан бе обграден с много внимание и почести. Но всичко това само отегчаваше неговата смирена душа. Друго желаеше той. Възлюбил Бога и тишината на уединението, младият юноша искаше да служи на Господа в безмълвие, свободен от суетните светски грижи, и се молеше на Всевишния да устрои така неговия живот.
Бог, чрез Своя дивен промисъл, не се забави да изпълни молбата му. Веднъж в царския дворец дойде по някаква работа игуменът на Атонската лавра и след като свърши всичко необходимо, тръгна обратно за своя монастир. Щом узна това, св. Иоан намери удобно време, облече се в бедняшки дрехи и почерни лицето си за да не бъде разпознат, взе една просешка тояга и с радост последва отдалеч игумена докато пристигнаха на св. Гора.
Скоро дойдоха до Лаврата. Игуменът влезе, а той остана вън и седеше пред портите като някакъв чужденец. Пазачът, застанал при монастирските врати, го попита:
– Какво желаеш, че си дошъл тук? И какъв занаят умееш да работиш?
– Зная – отвърна му св. Иоан – да паса кози и искам да стана монах.
Като чу това, пазачът отиде и извести на игумена, а той много се зарадва, че се е намерил пастир на козите, защото тъкмо по това време се случи да нямат такъв човек. Незабавно заповяда да въведат юношата в монастира и се зае да го обучава в духовния живот. Не след дълго го пострига за монах, а после го изпрати да пасе козите.
Оттогава св. Иоан живееше в планината, усърдно и с радост изпълняваше послушанието си и пасеше монастирските кози.
Императорът силно скърбеше заради неочакваното изчезване на сладкогласния и боговдъхновен певец. Той не знаеше какво се е случило с него и бе в недоумение. Изпрати хора да търсят старателно навсякъде. Те обиколиха много места, крепости, пустини и монастири, но не можаха да го намерят. Дойдоха също и на света Гора, и там проверяваха прилежно на всички места, но – отново безуспешно. Но дори и да го бяха видели, едва ли щяха да го познаят: св. Иоан се бе облякъл във вехта и изпокъсана дреха, а и видът на лицето му се беше изменил от изнурителния пост и въздържание.
Един ден, обаче, докато пасеше козите в пустинята, той пожела да изпее на Господа някоя духовна песен от псалмопенията. Огледа се наоколо за да се увери, че няма кой да го чуе, и започна да пее с голямо майсторство и умиление. Но в някаква пещера наблизо живееше един подвижник – той чу пеенето и помисли, че то е ангелско, а не човешко. Излезе от пещерата и отиде да види. Тогава пред очите му се разкри дивна картина: видя младия пастир да пее, а козите бяха спрели да пасат и го слушаха с радост и сякаш с внимание. Подвижникът си помисли, че това ще да е Иоан Кукузел, когото императорът търси, а сега Сам Бог го открива. Той побърза да отиде в Лаврата и насаме разказа на игумена всичко, каквото бе видял. Игуменът веднага изпрати да повикат козаря и щом той пристигна, каза му:
– Бог ми откри, че ти си Иоан Кукузел. И защо толкова време си крил това от мен? Заклевам те в Бога да ми кажеш истината!
Тогава преподобният падна в нозете му, молеше за прошка и със сълзи му отвърна:
– Да, аз съм, грешният и недостоен раб на твоя светиня. Когато видях, че всичко в този свят е суетно, аз го презрях заради Бога и го оставих. Затова много те моля и прося от теб да ме пуснеш на същото смирено служение, което си ми дал отначало – да паса козите, за да не би царят да узнае че съм тук и да ме грабне насила от това пристанище на спасението.
– Чедо мое – рече му игуменът, – не се безпокой за това! Ти само прояви послушание и остани в килията, която ще ти дам тук в монастира, а аз ще отида да моля царя да ти прости и да те освободи от всичко.
Така, по нареждане на игумена, св. Иоан остана да живее в монастира, а сам игуменът се погрижи да уреди това, което се отнася до него.
Щом пристигна в Константинопол, игуменът отиде при императора и му каза:
– Царю, моля и прося твое величество да ми подариш един човек заради неговото и твоето спасение на душата, и ако е оскърбил твое величество – да му простиш.
Царят се учуди и попита за името на въпросния човек, но игуменът му отвърна:
– Ако не ми дадеш предварително твоя милостив отговор писмено, няма да ти съобщя.
Тогава царят му даде своето писание, а той му извести за св. Иоан Кукузел и му разказа всичко за него. Царят се удиви, много се зарадва и прослави Бога. Но сам в себе си бе раздвоен – не искаше да се раздели окончателно с добродетелния юноша, а от друга страна, вече беше дал на игумена своето писмено съгласие. Тогава нареди да приготвят кораби и заедно с игумена отиде на Атон в Лаврата. Там императорът се срещна със св. Иоан, поздрави го и устрои тържество. После той се върна в Константинопол, а св. Иоан, скъсал и последните си връзки със света, остана в Лаврата, където безпрепятствено служеше на Бога, пееше в църква и благославяше Този, Когото възхваля всяко дихание (Пс.150:6).
След известно време той построи недалеч от Лаврата малка църква на името на светите Архангели и килия, в която остана да живее в безмълвие. Шест дни в седмицата той пребъдваше в килията си и, останал сам с Бога, грижеше се за очистването на душата си от греха. А в неделя и на празник отиваше в голямата монастирска църква, заставаше на десния клирос и пееше на Бога с голяма любов и умиление.
Един ден, през светата Четиридесетница, в Акатистната събота, той по обичая си изпя с умиление самогласните стихири и канона на св. Богородица. След края на бдението и Акатиста към Божията Майка той седна срещу Нейната икона, но се почувства твърде уморен и задряма както се бе опрял на мястото си. (Бдението на св. Гора започва при залез слънце и завършва при изгрев – затова е понятна умората и дрямката на светеца.) Тогава видя пред себе си Царицата на Небесата, сияеща от слава и Божествена светлина. Тя се обърна към него и кротко му каза:
– Радвай се, Иоане!
И добави:
– Пей и не преставай да Ме възпяваш. Аз няма да те оставя!
При тези думи Пресветата Дева постави в ръката му една златна монета и стана невидима.
Щом се събуди, той намери златницата в дясната си ръка – тогава душата му се изпълни с неизказна радост и той със сълзи благодареше на Божията Майка и Я възпяваше. Златницата бе прикрепена към иконата на Пресвета Богородица, и оттогава ставаха дивни чудеса и знамения както от иконата, така и от самата златна монета. (Чудотворната икона на Пресвета Богородица, наречена „Кукузелиса“, се е прославила с чудеса и знамения особено от 1796 г.)
Утешен от необикновеното видение, св. Иоан не остави служението си като певец на десния клирос в голямата монастирска църква. След известно време на единия му крак се появи болезнена рана, която се възпали и силно загнои. Но скоро Сама Пречистата Божия Майка го излекува по чудесен начин, както някога св. Иоан Дамаскин. Яви му се и му каза:
– Бъди здрав отсега нататък!
При тези Нейни думи той напълно оздравя, благодареше на своята Покровителка и отправяше към Нея песни и славословия. Оттогава и до края на живота си той не страдаше от болести.
Св. Иоан Кукузел живееше в пост и бдение, трудеше се в добродетели и най-вече се стараеше да придобие смирение. По откровение свише той узна предварително приближаването на своята кончина и каза за нея на всички братя. След това се помоли за тях и им завеща да го погребат в църквата „Св. Архангели“, построена от самия него.
Така св. Иоан завърши земния си живот и се всели във вечните Небесни обители за да възпява Христа Бога в Неговото Царство заедно с Ангелите и всички Светии.
Иоан имаше хубав глас и затова хората го наричаха „ангелогласният“. По същото време царете имаха обичай да избират надарени и разумни момчета, и да ги пращат да се образоват в най-авторитетните тогавашни училища – едни пращаха да изучават философия, други – краснопис. По тази причина взеха и Иоан, който имаше прекрасен глас, и го изпратиха в царското училище да се възпитава и да изучава музикалното изкуство. Младият юноша, схватлив и разумен по природа, в скоро време изключително много напредна и овладя до съвършенство музикалното изкуство, тъй че всички се удивяваха на неговите необикновени способности. Някои от съучениците му шеговито го питаха:
– Иоане, какво яде днес?
А той, понеже все още не знаеше добре гръцки език, отговаряше им на гръцко-български:
– Кукия ке зелия (боб и зеле).
Затова момчетата го нарекоха Кукузел.
Не след дълго Иоан изучи гръцкия език и надмина в музиката всички свои връстници. Удивен от неговото наистина прекрасно пеене, византийският император (Преподобни Иоан Кукузел е живял по времето когато Българското царство се намирало под византийско робство (1018-1185), а във Византия властвала династията на Комнините) много го обикна, радваше се за него и го убеждаваше да се ожени. Но той му отговори:
– Прося и моля твое царско величество да ми позволиш да отида и да видя майка си! А после нека бъде волята на Бога и на царя.
Императорът уважи желанието му и незабавно го изпрати с подобаващи почести.
Щом пристигна близо до дома си, Иоан чу плача и риданията на майка си, която безутешно скърбеше за него. Когато го видя, тя се изпълни с неизказана радост. Известно време той остана при нея, а след това отново се върна в столицата при царя.В Константинопол Иоан бе обграден с много внимание и почести. Но всичко това само отегчаваше неговата смирена душа. Друго желаеше той. Възлюбил Бога и тишината на уединението, младият юноша искаше да служи на Господа в безмълвие, свободен от суетните светски грижи, и се молеше на Всевишния да устрои така неговия живот.
Бог, чрез Своя дивен промисъл, не се забави да изпълни молбата му. Веднъж в царския дворец дойде по някаква работа игуменът на Атонската лавра и след като свърши всичко необходимо, тръгна обратно за своя монастир. Щом узна това, св. Иоан намери удобно време, облече се в бедняшки дрехи и почерни лицето си за да не бъде разпознат, взе една просешка тояга и с радост последва отдалеч игумена докато пристигнаха на св. Гора.
Скоро дойдоха до Лаврата. Игуменът влезе, а той остана вън и седеше пред портите като някакъв чужденец. Пазачът, застанал при монастирските врати, го попита:
– Какво желаеш, че си дошъл тук? И какъв занаят умееш да работиш?
– Зная – отвърна му св. Иоан – да паса кози и искам да стана монах.
Като чу това, пазачът отиде и извести на игумена, а той много се зарадва, че се е намерил пастир на козите, защото тъкмо по това време се случи да нямат такъв човек. Незабавно заповяда да въведат юношата в монастира и се зае да го обучава в духовния живот. Не след дълго го пострига за монах, а после го изпрати да пасе козите.
Оттогава св. Иоан живееше в планината, усърдно и с радост изпълняваше послушанието си и пасеше монастирските кози.
Императорът силно скърбеше заради неочакваното изчезване на сладкогласния и боговдъхновен певец. Той не знаеше какво се е случило с него и бе в недоумение. Изпрати хора да търсят старателно навсякъде. Те обиколиха много места, крепости, пустини и монастири, но не можаха да го намерят. Дойдоха също и на света Гора, и там проверяваха прилежно на всички места, но – отново безуспешно. Но дори и да го бяха видели, едва ли щяха да го познаят: св. Иоан се бе облякъл във вехта и изпокъсана дреха, а и видът на лицето му се беше изменил от изнурителния пост и въздържание.
Един ден, обаче, докато пасеше козите в пустинята, той пожела да изпее на Господа някоя духовна песен от псалмопенията. Огледа се наоколо за да се увери, че няма кой да го чуе, и започна да пее с голямо майсторство и умиление. Но в някаква пещера наблизо живееше един подвижник – той чу пеенето и помисли, че то е ангелско, а не човешко. Излезе от пещерата и отиде да види. Тогава пред очите му се разкри дивна картина: видя младия пастир да пее, а козите бяха спрели да пасат и го слушаха с радост и сякаш с внимание. Подвижникът си помисли, че това ще да е Иоан Кукузел, когото императорът търси, а сега Сам Бог го открива. Той побърза да отиде в Лаврата и насаме разказа на игумена всичко, каквото бе видял. Игуменът веднага изпрати да повикат козаря и щом той пристигна, каза му:
– Бог ми откри, че ти си Иоан Кукузел. И защо толкова време си крил това от мен? Заклевам те в Бога да ми кажеш истината!
Тогава преподобният падна в нозете му, молеше за прошка и със сълзи му отвърна:
– Да, аз съм, грешният и недостоен раб на твоя светиня. Когато видях, че всичко в този свят е суетно, аз го презрях заради Бога и го оставих. Затова много те моля и прося от теб да ме пуснеш на същото смирено служение, което си ми дал отначало – да паса козите, за да не би царят да узнае че съм тук и да ме грабне насила от това пристанище на спасението.
– Чедо мое – рече му игуменът, – не се безпокой за това! Ти само прояви послушание и остани в килията, която ще ти дам тук в монастира, а аз ще отида да моля царя да ти прости и да те освободи от всичко.
Така, по нареждане на игумена, св. Иоан остана да живее в монастира, а сам игуменът се погрижи да уреди това, което се отнася до него.
Щом пристигна в Константинопол, игуменът отиде при императора и му каза:
– Царю, моля и прося твое величество да ми подариш един човек заради неговото и твоето спасение на душата, и ако е оскърбил твое величество – да му простиш.
Царят се учуди и попита за името на въпросния човек, но игуменът му отвърна:
– Ако не ми дадеш предварително твоя милостив отговор писмено, няма да ти съобщя.
Тогава царят му даде своето писание, а той му извести за св. Иоан Кукузел и му разказа всичко за него. Царят се удиви, много се зарадва и прослави Бога. Но сам в себе си бе раздвоен – не искаше да се раздели окончателно с добродетелния юноша, а от друга страна, вече беше дал на игумена своето писмено съгласие. Тогава нареди да приготвят кораби и заедно с игумена отиде на Атон в Лаврата. Там императорът се срещна със св. Иоан, поздрави го и устрои тържество. После той се върна в Константинопол, а св. Иоан, скъсал и последните си връзки със света, остана в Лаврата, където безпрепятствено служеше на Бога, пееше в църква и благославяше Този, Когото възхваля всяко дихание (Пс.150:6).
След известно време той построи недалеч от Лаврата малка църква на името на светите Архангели и килия, в която остана да живее в безмълвие. Шест дни в седмицата той пребъдваше в килията си и, останал сам с Бога, грижеше се за очистването на душата си от греха. А в неделя и на празник отиваше в голямата монастирска църква, заставаше на десния клирос и пееше на Бога с голяма любов и умиление.
Един ден, през светата Четиридесетница, в Акатистната събота, той по обичая си изпя с умиление самогласните стихири и канона на св. Богородица. След края на бдението и Акатиста към Божията Майка той седна срещу Нейната икона, но се почувства твърде уморен и задряма както се бе опрял на мястото си. (Бдението на св. Гора започва при залез слънце и завършва при изгрев – затова е понятна умората и дрямката на светеца.) Тогава видя пред себе си Царицата на Небесата, сияеща от слава и Божествена светлина. Тя се обърна към него и кротко му каза:
– Радвай се, Иоане!
И добави:
– Пей и не преставай да Ме възпяваш. Аз няма да те оставя!
При тези думи Пресветата Дева постави в ръката му една златна монета и стана невидима.
Щом се събуди, той намери златницата в дясната си ръка – тогава душата му се изпълни с неизказна радост и той със сълзи благодареше на Божията Майка и Я възпяваше. Златницата бе прикрепена към иконата на Пресвета Богородица, и оттогава ставаха дивни чудеса и знамения както от иконата, така и от самата златна монета. (Чудотворната икона на Пресвета Богородица, наречена „Кукузелиса“, се е прославила с чудеса и знамения особено от 1796 г.)
Утешен от необикновеното видение, св. Иоан не остави служението си като певец на десния клирос в голямата монастирска църква. След известно време на единия му крак се появи болезнена рана, която се възпали и силно загнои. Но скоро Сама Пречистата Божия Майка го излекува по чудесен начин, както някога св. Иоан Дамаскин. Яви му се и му каза:
– Бъди здрав отсега нататък!
При тези Нейни думи той напълно оздравя, благодареше на своята Покровителка и отправяше към Нея песни и славословия. Оттогава и до края на живота си той не страдаше от болести.
Св. Иоан Кукузел живееше в пост и бдение, трудеше се в добродетели и най-вече се стараеше да придобие смирение. По откровение свише той узна предварително приближаването на своята кончина и каза за нея на всички братя. След това се помоли за тях и им завеща да го погребат в църквата „Св. Архангели“, построена от самия него.
Така св. Иоан завърши земния си живот и се всели във вечните Небесни обители за да възпява Христа Бога в Неговото Царство заедно с Ангелите и всички Светии.
