МАРИЯ ДУМБАЛАКОВА от с.Сухо, Лагадинско, Македония – Първото българско училище в Пиргите, гр.Солун
„Когато завърших гимназиалното си образование в Солун, българското училище беше в зората на своето пробуждане. Моите спомени ме носят в онова време, когато поривите на младостта ми се вплитаха в устрема и успеха на българската просвета в града на св. Равноапостоли. Солунските българи постепенно се пробуждаха, събираха средства за училище, водеха борба за църква – и в единия, и другия случай правеха принос на отечествената служба. Чувствувах в дните на своята младост, как волята за национална борба се култивираше в църкви и училища и отвеждаше ентусиазираната младеж пред прага на революцията…
Махленци от Пиргите (краен квартал на Солун), на 1890 г. се събират в къщата на Гюро Димитров. На събранието присътствува и Даме Груев – решават да подадат заявление на турски и български за отваряне на училище в Махалата. Общината в Солун отказала да прави постъпки. Тогава Гюро Димитров една сутрин причаква пашата пред конака и му връчва заявлението. Още същата вечер дохожда комисарът в Махленското кафене да пита, кой е подал заявлението. Гюро Димитров се обажда. Комисарят, който бил под влияние на гърци и сърбомани, казва: заявлението ще отиде „миндер атланда“, а тоя, който е писал – дето отиват много българи. Гюро Димитров заявил на комисара: „Ефенди, ние овде сме 200 къщи и не можем да бъдем без училище. Царят е дал право на всички „милети“ да имат училище“ – И когато комисарът му казал, че има гръцки и сръбски училища, в които могат българите да пращат своите деца, той му отговорил: „Гръцките училища са за гърците, сърбоманските – за сърбоманите, а тук сърби няма, ние сме българи и искаме да имаме свое училище. Същият комисар отивал при хората, които са подписали заявлението и ги заплашвал да се отказват от подписите си. Въпреки заплахите от страна на властта, напорът на българското сърдце беше силен и нищо не бе в състояние да го изскубне от това сърдце…
Българите в Пиргите, предимно дебърчани, начело с госпожа п.Алексиева от гр. Струга (дъщерята на бележития българин Д.Миладинов), настояват за свое училище, защото кварталът е на 3-4 клм. разстояние от центъра на града и отиването на учениците там е трудно. На 1894 г. бях назначена от св. Екзархия за учителка в първоначалното училище в Пиргите (Солун). Макар и училището официално да беше неоткрито, обаче, аз имах официално назначение. Новината за моето назначение се пръсна из града с необикновена бързина. Радостта на Махленци от Пиргите бе голяма, че ще имат най-после свое училище, след като толкова усилия и постъпки бяха правили да се сдобият със собствено огнище за национална просвета. Един ден г-жа Алексиева идва в къщи да ме поздрави с назначението ми. Тя живееше в същия квартал и с пламенен патриотизъм ме облъхна със своите искрени отношения, с които ме насърдчи в моята родолюбива мисия. Тя с готовност представи своя дом за необходимата цел, въпреки че знаеше на какъв риск се излага семейството й пред властта и законите в страната. Желанието на г-жа Алексиева беше по този начин да се ускори отварянето на училището. Млада, изпълнена с патриотичен жар, току-що завършила гимназия, без колебание веднага приех предложението на г-жа Алексиева. Първата група бяха трите деца на г-жата. Тя в скоро време се разрастна; ние с г-жата ходехме от къща в къща, да съобщаваме, че има отворено българско училище, в което да пращат своите деца. Липсваха всякакви елементарни пособия необходими за обучението. С учителския си идеализъм аз направих първото подобрение на учебния процес в моето училище; с първата заплата купих някои картини по естествена история, една черна дъска от мукави, калемчета и др.
Успехът, обаче, на моето училище, носеше и изпитания. Много деца напустнаха сръбското училище. Те, българчета по дух и рождение, чувствуваха къде им е мястото и напустнаха училището, което им бе натрапено и чуждо. Не се мина много време след отварянето на училището, и почнаха да обикалят къщата на г-жа Алексиева – хора неизвестни, подозрителни и съмнителни, търсеха нещо. Сърбите бяха усетили, че в къщата на г-жа Алексиева се крие опасността за тяхната пропаганда и причината, поради която намаляват редовете в тяхното училище…Един ден аз с г-жа Алексиева обаче бяхме изненадани; преживяхме тревожни часове. Полицаи, придружени от сърбомани, като обикаляли чули шум в къщата. Прескачат оградата й нахлуват в училището. Вземат пособията ми и съобщават в „Хюкюмата“, че в Пиргите има тайно българско училище. Бях принудена да прекратя временно занятията…
В началото на месец септемврий следната учебна година получих официално съобщение за откриване на училището в Пиргите. Радостта ми беше неописуема.И не беше само моя. Българското искане беше възприето от турската власт, и гръцкото и сръбско домогване до българското съзнание в тоя квартал на Солун беше отстранен. Втората учебна година почна с обичайния водосвет. Присътствуваха: директорът на гимназиите Сарафов и всички учители българи от града. Всички изживяхме настроението на един национален подем. Моята радост беше особена и подчертана в тоя праздник на българското училище. Давах принос своята младост в изграждането на българския дух в един от кварталите на Солун…Така си пробиваше път българското съзнание – с трудности и упоритост – в онова време на възрожденски подем и идеализъм в града на Равноапостолите. Моя спомен засега една малка страничка от миналото. Нека бъде той под ръка на бъдещия историк.Може би, ще му бъде потребен.“
Мария Думбалакова е сестра на Димитър, Трендафил и Михаил Думбалакови: https://www.facebook.com/permalink.php?story_fbid=506850266176296&id=100005539801733
